Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

Понеделник
12 февруари 1979 г.

14

Табриз Едно: 7,12 сутринта.

 

Чарли Петикин спеше дълбоко. Завит с тънко одеяло, със завързани ръце, той лежеше върху дюшек, хвърлен направо на пода. Разсъмваше се и беше страхотно студено. Не му дадоха газова печка и го заключиха в онази част от бунгалото на Ерики Йоконен, която се използваше за склад. По стъклото на малкото прозорче се беше образувала тънка корица лед, от външната страна имаше решетка, отрупана със сняг.

Той отвори очи и стреснато се изправи. В първия момент не можа да се ориентира, после паметта му се избистри. Облегна се на стената, усещайки болки в цялото си тяло.

— Проклета история! — промърмори той и се опита да разкърши рамене. После тромаво повдигна вързаните си ръце и се помъчи да разтърка лицето си, усещайки мръсотията по него. Наболата му брада сивееше. Мразеше да е необръснат.

„Днес е понеделник. Дойдох тук в събота на залез-слънце, а вчера ме заловиха. Мръсници!“

В събота вечерта около бунгалото се чуваха обезпокоителни шумове, за момент той беше абсолютно сигурен, че долавя приглушени гласове. Угаси осветлението, дръпна резето и внимателно надникна от прага със сигналния пистолет в ръка.

Очите му внимателно огледаха мрака. Стори му се, че на тридесетина метра долавя някакво движение, друго — малко по-нататък.

— Кой е там? — извика той и гласът му прокънтя странно в тъмната нощ. — Какво искате?

Не получи отговор. Миг по-късно долови ново движение. Къде? На тридесетина метра, беше му трудно да определи разстоянието в мрака. Ето, още веднъж. Човек ли е това, или животно? Какво е… ето там, под големия бор!

— Хей ти, там под дървото! Какво искаш?

Отново не получи отговор; беше му трудно да определи дали е човек, или не. Ядосан и малко уплашен, той се прицели и дръпна спусъка. Трясъкът проехтя като гръмотевица, ехото се блъсна в околните планини. Яркочервената звезда на ракетата се насочи към дървото, рикошира сред водопад от искри и засъска в снега. Той зачака.

Нищо не се промени. До слуха му продължаваха да долитат обичайните горски шумове, покривът на хангара проскърцваше под напорите на вятъра, който поклащаше върховете на дърветата и отронваше снега от клоните. Петикин ядосано потропа с измръзналите си крака, зареди отново пистолета, после затвори вратата и включи осветлението.

— Остаряваш и се превръщаш в истерична жена! — изруга се той, после тръсна глава и добави: — Глупости! Мразя тишината, мразя да бъда сам, мразя снега и студа, мразя страха, който ме обзе сутринта в Калег Морги! Но ако не беше младият Рос, онова копеле от САВАК сто на сто щеше дами види сметката!

Провери дали вратата е добре затворена, после дръпна пердетата на прозорците и си наля голяма чаша водка, добави и малко замразен портокалов сок, който откри във фризера. Настани се пред огъня и се опита да направи равносметка, на положението. За закуска имаше яйца и беше въоръжен. Газовата камина работеше добре, не след дълго вътрешността на бунгалото приятно се затопли и той се почувствува по-добре. Преди да си легне, провери още веднъж ключалките. Остана доволен, свали пилотските си боти и седна на леглото. Скоро заспа.

На сутринта нямаше и следа от нощните му страхове. След закуската от пържени яйца и препечен хляб Чарли оправи бунгалото, облече измачканите си пилотски дрехи, отвори вратата и… навряха под носа му един автомат, шестима бунтовници го изтикаха обратно в стаята и разпитът започна, за да продължи с часове.

— Не съм шпионин, не съм американец — отвръщаше на въпросите им той. — Англичанин съм.

— Лъжец! В документите ти пише, че си от Южна Африка! Или и те са фалшиви, а? — Водачът на групата, представил се като Фьодор Ракоци, беше висок, здрав мъж, по-висок и по-възрастен от останалите, със студени кафяви очи. Говореше английски със силен акцент. Въпросите, влудяващо еднообразни, продължаваха да се сипят. — Откъде идваш, как се казваш, кой е началникът ти в ЦРУ, кой е свръзката ти тук, къде е Ерики Йоконен?

— Не зная. Петдесет пъти ви повторих, че не зная! Когато кацнах снощи на залез-слънце, тук нямаше никого. Изпратиха ме да го прибера заедно със съпругата му. Викат ги в Техеран по работа.

— Лъжец! Те избягаха още преди две нощи! Защо ще бягат, ако са знаели, че идваш да ги прибереш?

— Вече ви казах — те не знаеха, че идвам. Защо да бягат от мен? Къде са Дибъл и Арбъри, нашите механици? Къде е Даяти, нашият мениджър, къде е…

— Кой е агентът ти в Табриз?

— Нямам никакъв агент. Аз съм английски гражданин и настоявам да ме свържете с нашия консул в Табриз! Настоя…

— Враговете на народа не могат да настояват нищо! Не могат да искат дори милост. По волята на Аллаха се намираме в състояние на война, а по време на война загиват хора!

Разпитът продължи цялата сутрин. Прибраха всичките му документи, включително паспорта с жизненоважната изходна виза и разрешението за пребиваване — въпреки неговите протести. После го вързаха и го хвърлиха в този килер, заканвайки се да го разстрелят на място, ако се опита да избяга.

По-късно Ракоци се върна, придружен от двама войници.

— Защо не каза, че си докарал резервни части за 212?

— Не сте ме питали! — ядосано отвърна Петикин. — Кой, по дяволите, сте вие? Върнете ми документите и ме свържете с английския консул. И махнете тези въжета от ръцете ми, дявол да ви вземе!

— Не богохулствай, защото Аллах ще те накаже! На колене! Искай прошка от Аллаха! — Нахвърлиха се върху него и насила го накараха да коленичи. — Искай прошка!

Той се подчини, кипящ от омраза.

— Можеш ли да управляваш 212, след като летиш на 206?

— Не — отвърна той и бавно се изправи на крака.

— Лъжец! В книжката ти пише, че можеш! — Ракоци хвърли документите на масата и попита: — Защо ме лъжеш?

— Има ли някакво значение? И без това не вярвате на нищо, което казвам. В книжката ми действително пише, че мога да летя на 212, да не би да си въобразявате, че съм забравил, че е у вас.

— Комитетът ще те съди! — заканително поклати глава Ракоци и Петикин усети как гърбът му настръхва от ужас.

После го оставиха сам.

Привечер му донесоха ориз и малко супа и отново излязоха. През нощта почти не мигна, а сега, с първите мигове на настъпващия ден, изведнъж разбра, че е напълно безпомощен. Веднъж вече беше изпадал в подобно положение. Свалиха го над виетнамските джунгли, партизаните го плениха и по бързата процедура го осъдиха на смърт. Но другарите му от ескадрилата не го забравиха, върнаха се с няколко бойни хеликоптера, натоварени със зелени барети, опожариха селото и избиха всичките му обитатели. „Никога не залагай на смъртта, докато още дишаш, приятел — посъветва го младият американец, който командваше ескадрилата. — Само така ще можеш да спиш спокойно!“ Конроу Старк, така се казваше командирът, а ескадрилата му се състоеше от смесени канадско-американски екипажи, сред които имаше и няколко англичани. Базата им се намираше в Да-Нанг, на милион мили оттук…

„Какво ли прави сега Дюк? — запита се той. — Късметлия копеле! Седи си на сигурно място в Ковис с Мануела до задника и хич не му пука!“ Замисли се за нея и Старк, после се замита къде ли са Ерики и Азадех, кои са всъщност капитан Рос и хората му. Безспорно и те са спасители като него. В този живот човек несъмнено трябва да разчита на спасители — на онези типове, които се появяват точно навреме и без видими причини, но благодарение на тях изскача шансът да се отървеш от нещастие или смъртна опасност. Дали се появяват в отговор на тайните ни молитви? Попаднал в безизходица, всеки се моли, дори и да не е на Бога. Но Бог има много имена…

Спомни си думите на Сомс, стария служител в посолството: „Чарли, никога не забравяй думите на пророк Мохамед — Аллах има три хиляди имена. Хиляда от тях знаят ангелите, други хиляда — пророците. Триста могат да се открият в Тората — Стария завет, други триста в Забур — псалмите на Давид, триста в Новия завет и деветдесет и девет — в Корана. Това прави общо две хиляди деветстотин деветдесет и девет имена. Едно-единствено име Аллах крие. На арабски то се нарича «Изм Аллах алазам» — Най-великото име на Бога. Всеки читател на Корана се натъква на него, без да го забележи. Мъдър е този Господ, а?“

„Сигурно — съгласи се Петикин, — ако наистина го има.“ После потръпна от болки и студ.

Малко преди обяд Ракоци и двамата войници отново се върнаха. За негово огромно смайване Ракоци любезно му се усмихна, помогна му да се изправи и развърза ръцете му.

— Добро утро, капитан Петикин — любезно поздрави той. — Съжалявам за грешката, която допуснахме. Моля, последвайте ме. — После се насочи към хола, където димяха чаши с кафе. — Чисто ли го пиете, или го предпочитате по английски — с мляко и захар?

Петикин разтриваше китките си и напразно се опитваше да разсъждава трезво.

— Какво става? Затворникът получава прощална закуска, а?

— Не ви разбирам.

— Няма значение — отвърна Петикин и изпитателно го погледна. — С мляко и захар, моля.

Кафето беше чудесно и бързо го ободри. Той си наля втора чаша и вдигна глава:

— Значи грешка, а?

— Да. Аз, хм… проверих това, което казахте, и всичко се оказа истина. Аллах е велик. Можете незабавно да се върнете в Техеран.

Гърлото на Петикин се сви от неприятно предчувствие. Твърде лесно свалиха обвиненията си срещу него!

— Трябва ми гориво — преглътна той. — Тук резервоарите са празни, всичкото гориво е източено.

— Машината ви вече е заредена, аз лично контролирах операцията.

— Вие познавате хеликоптерите? — учуди се Петикин, питайки се защо ли събеседникът му е толкова нервен.

— До известна стенен.

— Извинете, но аз не зная името ви.

— Смит — усмихна се леко Ракоци. — Мистър Смит. А сега ще ви помоля да тръгвате. Веднага.

Петикин намери пилотските си боти и ги обу. Мъжете мълчаливо го наблюдаваха. Всички бяха въоръжени със съветски автомати. На масата до вратата беше сакът му, до него документите. Паспорт, виза, работно разрешение, пилотски билет, заверен от иранското управление по въздухоплаване. Опитвайки се да прикрие смайването си, той внимателно провери дали всичко е тук, после пъхна документите в джоба си. Понечи да се доближи до хладилника, но единият от войниците се изпречи на пътя му.

— Гладен съм — поясни Петикин и подозренията му отново се събудиха.

— В хеликоптера сме ви оставили за ядене. Моля, последвайте ме.

Чистият въздух погали ноздрите му; денят беше студен, но хубав, небето синьо, без нито едно облаче. Далеч на запад се трупаха сиви облаци, натежали от сняг. На изток беше чисто. Гората наоколо весело блестеше, снегът беше ослепително бял. Пред хангара чакаше неговият 206 с внимателно почистено предно стъкло. Вътре нищо не беше пипано, само куфарчето с картите беше поставено в страничната ниша, а не на седалката, където обикновено го държеше. Петикин въздъхна и внимателно се зае с предполетните проверки.

— Моля ви да побързате — рече Ракоци.

— Да, разбира се — кимна Петикин и се направи, че бърза. Но на практика не пропускаше нищо, изострените му сетива бяха готови да открият дори и най-малката следа от саботаж. Гориво, масло, налягане… Нарастващата нервност на иранците просто можеше да се пипне с ръка. Базата беше все така пуста, в хангара се виждаше тъпия нос на 212, край крито лежаха частите на разглобения му мотор. Резервните части, които беше донесъл, бяха на близката пейка.

— Вече сте готов — заповеднически изрече Ракоци. — Качвайте се, ще заредите с гориво в Бандар-е Пахлави, както обикновено. — После се извърна към другите двама, прегърна ги и се намести на дясната седалка. — Включвайте двигателите и веднага отлитайте! Аз идвам с вас в Техеран! — Колената му стиснаха автомата, ръцете му акуратно закопчаха предпазния колан и захлопнаха вратичката. После Ракоци взе окачените над главата му слушалки и си ги постави. Движенията му издаваха добро познаване на пилотската кабина.

Петикин забеляза, че двамата войници отстъпиха назад и заеха отбранителна стойка с лице към пътя. Натисна бутона за стартиране на двигателите и витлото се завъртя. Усети, че му олеква — едва ли щеше да има саботаж, щом „Смит“ бе на борда с него.

— Излитаме — извика той в микрофона за вътрешна връзка, натисна руля и хеликоптерът рязко набра височина над тесния планински проход.

— Много добре похвали го Ракоци. — Вие сте отличен пилот. — После небрежно остави автомата на коленете си, с дуло, насочено към Петикин. — А сега ще ви помоля да не проявявате прекалено майсторство.

— Ако не сложите предпазителя, изобщо няма да летя! — предупреди го Петикин.

Ракоци се поколеба, после щракна предпазителя.

— Прав сте, опасно е по време на полет.

На височина двеста метра Петикин премина в хоризонтален полет, после рязко започна да се спуска надолу, обратно към базата.

— Какво правите?

— Забравих да си взема някои неща — отвърна пилотът. Разчиташе единствено на факта, че макар и да познава кабината на хеликоптера, Смит очевидно не може да лети. Иначе нямаше да прибягва до услугите му. Очите му внимателно опипваха околността — опитваше се да открие причината за нервността на пътника си. Летището изглеждаше непроменено, но на пресечката между главното шосе за Табриз и пътя за базата се виждаха два камиона, които бавно пълзяха към нея. От тази височина лесно можеше да определи, че са военни.

— Ще кацна, за да видя какво искат — рече Петикин.

— Ако го сторите, ще ви струва много скъпо — спокойно и без сянка от притеснение отвърна Ракоци. — Моля ви да вземете курс към Техеран, като не забравите да кацнете в Бандар-е Пахлави.

— Как е истинското ви име?

— Смит.

Петикин не настоя повече, направи един кръг над базата и пое над пътя за прохода, който криволичеше в югоизточна посока. Вече знаеше, че трябва внимателно да изчисли времето, тъй като някъде по пътя положително щеше да му се удаде благоприятна възможност.