Джеймс Клавел
Вихрушка (68)

68

Табриз, двореца: 10,05 вечерта.

 

Тримата седяха пред огъня, пиеха кафе след вечеря и гледаха пламъците. Стаята беше малка, с пищни драперии, топла и уютна, а до вратата стоеше човек от охраната на Хаким. Но въпреки че се преструваха, между тях нямаше спокойствие нито сега, нито по време на вечерята. Пламъците привличаха вниманието им, всеки виждаше в тях различни картини. Ерики виждаше разклонението на пътя, все това разклонение: по единия път пламъците водеха към самота, по другия — към осъществяване на мечтите. Може би, а може би не. Азадех гледаше към бъдещето и се опитваше да не го види.

Хаким хан отвърна поглед от огъня и хвърли ръкавицата.

— Цяла вечер си някак разсеяна, Азадех — рече той.

— Да. Мисля, че всички сме така. — Усмивката й не беше истинска. — Мислиш ли, че можем да си поговорим насаме, тримата?

— Разбира се. — Хаким направи знак на охраната. — Ще те повикам, ако имам нужда от тебе. — Мъжът се подчини и излезе. Настроението в стаята веднага се промени. Сега и тримата бяха противници, всички го съзнаваха, всички се пазеха и всички бяха готови. — Кажи, Азадех?

— Вярно ли е, че Ерики трябва да тръгне веднага?

— Да.

— Трябва да има някакво друго решение. Не мога да издържа две години без съпруга си.

— С Божията помощ времето ще мине бързо. — Хаким хан се изправи сковано, болката беше успокоена от кодеина.

— Не мога да издържа две години — повтори тя.

— Не можеш да нарушиш клетвата си.

— Той е прав, Азадех — намеси се Ерики. — Ти се закле доброволно, Хаким е хан и цената е… справедлива. Но всички тези убийства — трябва да замина, вината е моя, не твоя или на Хаким.

— Не си направил нищо лошо, нищо, беше принуден да защитаваш мен и себе си, това бяха отрепки, решени да ни убият, а що се отнася до нападението… ти направи това, което си смятал за най-добро, нямало е как да знаеш, че откупът е платен отчасти или че татко е мъртъв… той не биваше да заповяда да убият пратеника.

— Това не променя нищо. Трябва да тръгна тази нощ. Можем да го приемем и да оставим нещата каквито са — рече Ерики, наблюдавайки Хаким. — Две години ще минат бързо.

— Ако останеш жив, мили. — Азадех се обърна към брат си, който отвърна на погледа й. Усмивката му си остана същата, очите — същите.

Ерики погледна брата, после сестрата. Бяха толкова различни и все пак толкова си приличаха. „Какво я промени, защо тя ускори това, което не биваше да се ускорява?“

— Разбира се, че ще остана жив — рече той, външно спокоен.

От огнището падна един жив въглен и той се протегна, за да го хвърли пак вътре. Забеляза, че Азадех не беше отместила поглед от Хаким, нито пък той своя от нея. Същото спокойствие, същата любезна усмивка, същата твърдост.

— Да, Азадех? — попита Хаким.

— Някой молла би могъл да ме освободи от клетвата ми.

— Не е възможно. Нито молла, нито аз бих могъл да направя това, дори и имамът не би се съгласил.

— Аз мога да се освободя. Това е нещо между мен и Бог, аз мо…

— Не можеш, Азадех. Не можеш и няма да намериш спокойствие в душата си.

— Мога. Мога и душата ми ще остане спокойна.

— Не и ако искаш да останеш мюсюлманка.

— Да — рече просто тя. — Съгласна съм.

— Не знаеш какво говориш! — възкликна Хаким.

— О, знам, помислила съм дори за това. — Гласът й беше безизразен. — Помислих и за това решение и смятам, че е приемливо. Няма да понеса две години раздяла, няма да понеса и опит да бъде убит съпругът ми, нито ще го простя.

Тя се облегна и за момент се разсея. Повдигаше й се, но се радваше, че е поставила открито въпроса, макар същевременно да се боеше. Още веднъж благослови Айша за това, че я беше предупредила.

— Няма да допусна да се откажеш от исляма при каквито и да било обстоятелства — натърти Хаким.

Тя само погледна отново към пламъците.

Минното поле беше навсякъде около тях, всички мини можеха да избухнат всеки момент. Хаким концентрираше вниманието си върху нея, но сетивата му се опитваха да проникнат в Ерики, Носителя на Ножа. Знаеше, че той също чака, сега, когато проблемът се беше изправил срещу тях, той играеше друга игра. „Трябваше ли да освободя охраната?“ — запита се той, вбесен от заплахата на сестра си. Миризмата на опасност нахлу в ноздрите му.

— Каквото и да кажеш, Азадех, каквото и да опиташ, заради душата ти ще бъда принуден да предотвратя вероотстъпничеството — с всички средства. Това е немислимо.

— Тогава моля те, помогни ми. Ти си много мъдър. Ти си хан и ние сме преминали заедно през много неща. Умолявам те, отстрани заплахата за душата ми и за съпруга ми.

— Аз не заплашвам душата ти или съпруга ти. — Хаким погледна към Ерики. — Няма такова нещо.

— Каква е тази опасност, за която спомена? — попита Ерики.

— Не мога да ти кажа, Ерики — отвърна Хаким.

— Бихте ли ни извинили, Ваше височество? Трябва да се приготвим за заминаване. — Азадех стана, Ерики я последва.

— Трябва да останеш тук! — Хаким беше побеснял. — Ерики, би ли допуснал тя да се откаже от исляма, наследството си и възможността за вечен живот?

— Не, това не е част от моя план — отвърна той. И двамата го погледнаха втренчено, объркани. — Моля те, кажи ми каква е опасността, Хаким.

— Какъв план? Имаш план? За какво?

— Опасността. Първо ми кажи каква е опасността. Ислямът на Азадех е в безопасност, що се отнася до мен, кълна се в собствените си богове. Каква е опасността?

Хаким не мислеше да им каже, но сега бе потресен от упоритостта на сестра си, беше смаян, че е обмисляла да изпадне в крайна ерес, а откровеността на този странен човек съвсем го обърка. И той им разказа за телекса, за избягалите пилоти и хеликоптери, за разговора си с Хашеми. Забеляза, че Азадех бе не по-малко изненадана от Ерики, но изненадата й не изглеждаше истинска. Сякаш едва ли не вече бе знаела…, но как би могла да узнае?

— Казах му, че не можеш да бъдеш арестуван в моя дом, на моя територия или в Табриз, че ще ти дам кола и се надявам да избегнеш ареста, както и че ще тръгнеш преди разсъмване — завърши Хаким.

Ерики беше потресен. Телексът променяше всичко.

— Значи ще ме чакат?

— Да. Но не казах на Хашеми, че имам друг план, че вече съм изпратил една кола в Табриз и че щом Азадех заспи, ще…

— Ти щеше да ме оставиш, Ерики? — Азадех бе ужасена. — Щеше да ме оставиш, без да ми кажеш, без да ме попиташ?

— Може би. Какво искаше да кажеш, Хаким? Моля те, довърши си думите.

— Щом Азадех заспи, мислех да те изведа тайно от двореца до Табриз, където е колата, и да те насоча към границата, турската граница. Имам приятели в Хвой и те щяха да ти помогнат да минеш границата с Божията помощ — добави автоматично Хаким, страшно облекчен, че бе предвидил да уреди този алтернативен план — за в случай че му потрябва. „И ето че се случи“ — помисли си той. — Ти имаш ли план?

— Да.

— Какъв е?

— Ако не ти хареса, Хаким хан, тогава какво?

— В такъв случай няма да го допусна и ще се опитам да го предотвратя.

— Бих предпочел да не рискувам твоето недоволство.

— Без моята помощ не можеш да тръгнеш.

— Бих желал твоята помощ, това е вярно. — Ерики вече не беше уверен. Сега вече Мак, Чарли и останалите ги нямаше — как, по дяволите, са успели да го направят толкова бързо? „Защо, дявол го взел, не го направиха, докато бяхме в Техеран, но слава на всички богове, че Хаким сега е хан и може да защити Азадех — ясно е какво ще направи САВАК с мене, ако ме хванат, когато ме хванат.“ — Ти беше прав за опасността. Мислиш ли, че мога да се измъкна, както ти каза?

— Хашеми остави двама полицаи на портала. Мисля, че можем да те изведем тайно — все ще успеем да отвлечем вниманието им — не зная дали има други надолу по пътя към града, но може би има, по-вероятно е, че ще има. Ако са бдителни и те засекат… Иншаллах!

— Ерики, те очакват да тръгнеш сам — обади се Азадех, — а полковникът се е съгласил да не те закача в Табриз. Ако се скрием в някой стар камион, ще ни трябва само малко късмет, за да се изплъзнем.

— Ти не можеш да тръгнеш — рече нетърпеливо Хаким, но тя не го чу.

Мисълта й се върна към Рос и Гуенг и предишното бягство, и колко трудно им беше, въпреки че бяха обучени саботьори и бойци. „Горкият Гуенг.“ Прониза я хлад. „Пътят на север е също толкова труден като този на юг, толкова е лесно да ни устроят засада или да преградят пътя. Не е толкова далече до Хвой, а после от Хвой до границата, но това са хиляди мили във времето, а с болката в гърба ми… Съмнявам се дали бих могла да измина дори една миля.“

— Няма значение — промърмори тя. — Ще стигнем. С Божията помощ ще избягаме.

— В името на Бога и на пророка, ами клетвата ти, Азадех? — избухна Хаким.

Лицето й вече беше съвсем бледо и тя стискаше пръсти, за да спре треперенето им.

— Моля те, прости ми, Хаким, казах ти. А ако нещо ми попречи да тръгна с Ерики сега или ако Ерики не ме вземе със себе си, ще избягам по някакъв начин, ще го направя, кълна се, кълна се! — Тя се обърна към Ерики: — Ако Мак и всички останали са избягали, биха могли да те използват за заложник.

— Зная. Трябва да напусна страната колкото мога по-бързо. Но ти трябва да останеш. Не можеш да се откажеш от религията си само заради тези две години, колкото и да мразя да те напускам.

— Том Локхарт би ли оставил Шаразад за две години?

— Не става въпрос за това — рече внимателно Ерики. — Ти не си Шаразад, ти си сестра на хан и си се заклела да останеш.

— Това е между мен и Бог. Томи не би оставил Шаразад — продължи упорито Азадех. — Шаразад също не би оставила своя Томи, тя го оби…

— Ерики, трябва да знам твоя план — прекъсна я студено Хаким.

— Съжалявам, в това отношение не мога да се доверя никому.

Ханът присви силно очи и трябваше де напрегне цялата си воля, за да не повика охраната.

— Значи стигнахме до задънена улица. Азадех, моля те, налей ми малко кафе. — Тя се подчини веднага. Той погледна огромния мъж, който стоеше с гръб към огъня. — Има ли още нещо?

— Моля те, реши, Хаким хан — каза Ерики. — Зная, че си мъдър човек и не бих ти навредил по никакъв начин, нито на Азадех.

Хаким взе кафето и й благодари, гледаше огъня, претегляше и премерваше, искаше да разбере какво си е наумил Ерики, искаше всичко това да свърши и Ерики вече да си е отишъл, а Азадех да остане и да бъде както преди, мъдра, нежна, обичаща и послушна — и мюсюлманка. Той обаче я познаваше твърде добре и беше сигурен, че тя ще постъпи така, както се закани, а я обичаше твърде много, за да допусне да осъществи заканата си.

— Може би това ще те удовлетвори, Ерики: кълна се в Бога, че ще ти помогна, при условие че твоят план не отхвърля клетвата на сестра ми, нито я принуждава да се откаже от вярата си, не я излага на опасност за душата й или на политическа опасност… — Той се замисли за момент: — … не наврежда на нея или на мен и има шанс за успех.

— Това няма да помогне — настръхна сърдито Азадех. — Как би могъл Ерики да…

— Азадех! — извика рязко Ерики. — Дръж се прилично! Замълчи. Ханът говори на мен, не на тебе. Иска да знае моя план, а не твоя.

— Съжалявам, моля да ме извините — рече тя веднага съвсем искрено. — Да, прав си. Извинявам се и на двама ви, моля да ме извините.

— Когато се оженихме, ти се закле да ми се подчиняваш. Това важи ли още? — попита той грубо, вбесен, че тя едва не провали плана му — нали видя как гневът изпълва погледа на Хаким, а той му трябваше спокоен, не раздразнен.

— Да, Ерики — отвърна тя веднага, все още в шок от думите на Хаким, защото те отрязваха всички пътища и оставяха само онзи, който тя бе избрала — а този избор я ужасяваше. — Да, безрезервно, при условие че не ме напуснеш.

— Без уговорки — да или не?

В ума й се мярнаха картини от живота й с Ерики, неговата нежност, любов, смях и всички добри неща, както и неговата мрачна сила, която никога не бе я докосвала, но би се обърнала срещу всеки, който я заплашеше или се изправеше на пътя му — Абдула, Джони, дори Хаким — особено Хаким.

„Да, без уговорки — искаше да каже тя — но не и срещу Хаким, не и ако ме изоставиш.“ Очите му я пронизваха. За пръв път се страхуваше от него.

— Да, без уговорки — промълви тя. — Умолявам те, не ме изоставяй.

Ерики насочи вниманието си към Хаким:

— Приемам това, което каза, благодаря ти. — Той седна отново. Азадех се поколеба, после коленичи до него и сложи ръка на крака му, искаше да го чувствува, надяваше се така да отблъсне страха и яда към самата себе си затова, че избухна. „Сигурно полудявам — помисли си тя. — Бог да ми е на помощ…“

— Приемам правилата, които ти определи, Хаким хан — каза тихо Ерики. — Но дори и така, пак няма да ти кажа моя план… Чакай, чакай, чакай! Ти се закле, че ще помогнеш, ако не те изложа на риск, и аз няма да те изложа на риск. Вместо това — продължи той внимателно, — вместо това аз ще ти предложа един възможен изход, който би могъл да отговори на всички твои условия. — Ръката му несъзнателно започна да гали Азадех по косата и врата. Тя усети как се отпуска. Ерики наблюдаваше Хаким, и двамата бяха готови да избухнат. — Дотук добре ли е?

— Продължавай.

— Да предположим, че хеликоптерът ми е в идеално състояние, че аз съм се преструвал, че не мога да стартирам, за да отвлека вниманието на всички и за да ги накарам да свикнат с включването и спирането на двигателите; да речем, че съм излъгал за горивото и имам достатъчно за един час полет, напълно достатъчно, за да стигна до границата и…

— А имаш ли? — рече неволно Хаким. Тази идея откриваше много нови възможности.

— В този измислен разказ — да. — Ерики почувства как Азадех стисна коляното му, но се престори, че не забеляза. — Да речем, че след една-две минути, преди всички да си легнем, аз ти кажа, че искам да опитам пак да запаля. Да речем, че направя точно така, двигателите заработят и издържат достатъчно, за да се загреят, и след това отново изключат. Никой няма да се разтревожи — Божа воля. Всички ще си помислят: оня, лудият, не оставя машината на мира, защо не престане и не ни остави да спим спокойно. После да речем, че включа двигателите, дам на пълна мощност и се издигна в небето. Хипотетично бих могъл да изчезна за секунди — при условие че охраната не стреля срещу мене и при условие че наоколо няма неприятели, Зелени ленти или въоръжени полицаи при портала или извън стените.

Хаким неволно въздъхна. Азадех леко помръдна. Копринената й рокля прошумоля.

— Моля се тази измислица да стане истина — рече тя.

— Така би било хиляди пъти по-добре, отколкото с кола, десет хиляди пъти по-добре — каза Хаким. — Би ли могъл да преминеш цялото разстояние през нощта?

— Бих могъл, при условие че имам карта. Повечето пилоти, които са летели доста време в една област, си имат добра карта в главите. Но, разбира се, това е само измислица.

— Да, да, така е. Е, тогава дотук добре с твоя измислен план. Би могъл да избягаш по този начин, ако успееш да обезвредиш неприятелите във вътрешния двор. А сега хипотетично какво би станало със сестра ми?

— Жена ми не е включена в никакво бягство, истинско или хипотетично. Азадех няма избор: тя трябва да остане по собствена воля и да изчака двете години. — Ерики видя изненадата на Хаким и усети моменталния бунт на Азадех с пръстите си, но не позволи на ръката си да прекъсне своите ритмични движения по косата и врата й — успокояваше я, приласкаваше я, и продължи спокойно: — Тя е задължена да изпълни клетвата си. Тя не може да замине. Никой, който я обича, а най-вече аз, не би допуснал тя да се откаже от исляма заради две години. Всъщност, Азадех, измислица или не, това е забранено. Разбра ли?

— Чух какво каза, съпруже — изрече тя през зъби. Толкова беше ядосана, че едва говореше и се проклинаше, задето бе паднала в капана му.

— Твоята клетва те обвързва за две години, след това можеш да заминеш свободно. Така е наредено!

Тя вдигна поглед към него и рече мрачно:

— Може би след две години няма да искам да замина.

Ерики отпусна голямата си ръка върху рамото й, пръстите му леко обхващаха врата й.

— Тогава, жено, ще се върна и ще те извлека за косата. — Каза го толкова тихо и с такава злоба, че я смрази. Тя моментално сведе поглед и се загледа в огъня, все още облегната на краката му. Той задържа ръката си на рамото й. Азадех не се опита да я махне. Но той знаеше, че тя кипи от гняв, мрази го. И все пак знаеше, че трябваше да каже това, което каза.

— Моля да ме извините за момент — рече тя с леден глас.

Двамата мъже я изпратиха с поглед до вратата.

— Ще се подчини ли? — попита Хаким хан, когато останаха сами.

— Не — отвърна Ерики. — Само ако я заключиш, а дори и тогава… Не. Тя вече е решила.

— Никога, никога няма да допусна тя да наруши клетвата си и да се откаже от исляма, трябва да го разбереш, дори… дори ако трябва да я убия.

Ерики вдигна поглед към него.

— Ако тя пострада, ти си мъртъв — ако съм жив.

 

 

Северните предградия на Табриз: 10,36 вечерта.

 

Първата вълна Зелени ленти се втурна в мрака към вратата във високата стена, взриви ключалките и нахлу във вътрешната градина, стреляйки на всички страни. Хашеми и Робърт Армстронг бяха от другата страна на площада, на сравнително безопасно място в един паркиран камион. В уличката се криеха други мъже, готови да пресекат всякакви опити за бягство:

— Давай! — каза Хашеми по уоки-токито. Изведнъж противниковата страна на площада бе заляна от светлината на прожектори, монтирани на скрити камиони. Хората побягнаха, но полицията и зелените откриха огън и битката започна. — Хайде, Робърт — рече Хашеми и го поведе предпазливо напред.

Информаторите бяха донесли, че тази вечер тук щяло да има среща на високо равнище на ислямско-марксистки лидери и че сградата е свързана със съседните чрез лабиринт от тайни врати и проходи. С помощта на Хаким хан Хашеми бе ускорил първото от поредицата нападения над широката лява опозиция, за да хване водачите и да ги накаже за назидание на останалите — и за свои си цели.

Първата група зелени бяха прочистили партера и атакуваха нагоре по стълбите, без да се прикриват. Защитниците преодолели вече изненадата си, отвърнаха, с не по-малко ожесточение. Бяха добре въоръжени и добре обучени.

Навън на площада бе настъпило затишие, никой от отбраняващите се не искаше да отговори на предизвикателството или да се присъедини към онези, които бяха притиснати безпомощно между колите, някои от които вече горяха. Улицата зад сградата беше зловещо тиха, полицията и зелените, добре прикрити зад колите си, бяха блокирали и двата изхода.

— Защо чакаме тука като смрадливи страхливи иракчани? — запита грубо един от Зелените ленти. — Защо не започнем битката с тях?

— Ще чакаш, защото така нареди полковникът — отвърна полицейският сержант. — Ще чакаш, защото можем да избием всички кучета без опасност за нас и…

— Не се подчинявам на никакъв кучешки полковник, само на Бог! Бог е велик! — С този вик младежът зареди пушката си и изскочи от засадата към задната врата на сградата. Други го последваха. Сержантът ги изруга и заповяда да се върнат, но думите му се изгубиха в залпа, който се изсипа върху младежите от малките прозорчета високо в стената и ги покоси.

Хашеми и останалите чуха стрелбата и решиха, че това е опит за излизане.

— Не могат да се измъкнат тия кучета, Робърт — извика ликуващо Хашеми. — Те са в капан! — Забеляза, че атаката на главната сграда е спряла. Натисна копчето на предавателя: — Втората вълна в сградата на щаба. — Веднага един молла и друга група младежи нададоха боен вик и се втурнаха през площада — Робърт Армстронг се ужаси от това, че Хашеми ги изпрати да минат през осветения площад — така бяха лесни мишени. — Не се бъркай, Робърт! За Бога, омръзна ми да се бъркаш — отвърна студено Хашеми, когато той се опита да предложи как да организират нападението. — Задръж си съветите за себе си, това са вътрешни работи, ти нямаш нищо общо с тях!

— Но, Хашеми, не всички сгради отсреща са неприятелски или марксистки, сигурно има семейства, може би стотици невин…

— Мълчи, за Бога, или ще те считам за предател!

— Тогава оставам отзад. Отивам отзад да наблюдавам двореца.

— Казах, че ще участваш в нападението! Мислиш си, че само вие, британците, можете да се справите с няколко революционери? Ще стоиш до мен, за да мога да те виждам, но първо ми дай пистолета си!

— Но, Хашеми…

— Пистолета ти! В името на Пророка, вече не ти вярвам. Пистолета!

Така че той му го даде и Хашеми се успокои, отпусна се и се засмя на цялото премеждие. Но не му върна пистолета и Армстронг се чувствуваше разголен в нощта, боеше се, че по някакъв начин е бил предаден. Погледна към Фазир, забеляза отново странния му поглед и стиснатата му уста. В ъглите на устните му се беше събрала слюнка.

Силен огън отново привлече вниманието му към сградата. От горните прозорци стреляха с автомати срещу новата атака. Мнозина младежи бяха покосени, но някои успяха да се промъкнат вътре, сред тях беше и моллата, за да подкрепят останалите живи бойци. Заедно изтеглиха телата, които блокираха стълбите, и си пробиха път към следващия етаж.

На площада Хашеми бе приклекнал зад една кола, обзет от вълнение и от усещането си за власт.

— Изпратете още хора в сградата на щаба!

Никога преди не бе ръководил битка и дори не бе участвал в битка. Цялата му предишна работа бе тайна, прикрита, във всяка операция участваха само няколко души — дори на убийците си от Група Четири той само бе давал заповеди от сигурно място, чакаше ги в безопасност далече от мястото на действията им. С изключение на онзи случай, когато лично взриви бомбата в колата, която унищожи неговия противник от САВАМА генерал Джанан. „В името на Бога и Пророка — крещеше нещо в ума му, — за това съм бил роден: за битки и войни!“

— Обща атака! — извика той в уоки-токито, после се изправи и изрева с всички сили: — Обща атака!

От мрака на нощта изскочиха мъже и се втурнаха напред. Гранати полетяха безразборно над стените към градините и прозорците. Взривове, кълба дим, отново стрелба с пушки и автомати, отново взривове и след това гигантска експлозия в щаба на левите — взриви се някакъв склад за муниции и бензин, който разруши горния етаж и по-голямата част от фасадата. Горещата вълна развя дрехите на Хашеми, събори Армстронг, а Мжитрик, който ги наблюдаваше през бинокъл от безопасно разстояние през един прозорец на площада, ги видя ясно в светлината на прожекторите и реши, че моментът е идеален.

— Сега! — каза той на руски.

Снайперистът до него вече бе хванал целта в оптическия мерник и бе опрял цевта на пушката на перваза на прозореца. Той веднага притисна показалеца си над предпазителя, почувства пръста на Мжитрик на спусъка и започна да брои, както му беше наредено:

— Три… две… едно… огън! — Мжитрик натисна спусъка. И двамата видяха как куршумът дум-дум улучи Хашеми в кръста и го блъсна в колата пред него. После той се свлече в праха.

— Добре — промърмори мрачно Мжитрик. Съжаляваше само, че собствените му очи и ръце не са достатъчно добри, за да се справи лично с убийците на сина си.

— Три… две… едно… — Окулярът трепна. И двамата изругаха, защото Армстронг рязко се обърна, погледна за миг към тях, хвърли се между колите и изчезна зад една от тях.

— Той е близо до предното колело. Не може да избяга. Имай търпение — стреляй, когато можеш! — Мжитрик излезе от стаята и извика на турски надолу по стълбите към хората, които чакаха: — Вървете! — После се втурна обратно. В момента, в който влизаше, видя, че снайперистът стреля.

— Улучих го — викна той и изпсува. Мжитрик насочи бинокъла си, но не видя Армстронг.

— Къде е?

— Зад черната кола, подаде си за секунда главата отпред и аз го улучих.

— Уби ли го?

— Не, другарю генерал. Внимавах много, точно както наредихте.

— Сигурен ли си?

— Да, другарю генерал, улучих го в рамото, може би в гърдите.

Сградата на щаба вече гореше буйно, чуваше се само спорадична стрелба от съседните сгради, малцина се съпротивляваха, нападателите бяха много повече от защитниците, всички бяха обзети от някаква трескава бруталност. „Варвари — помисли си с презрение Мжитрик, после погледна отново към проснатото тяло на Хашеми, което се гърчеше в мръсотията. — Не умирай твърде бързо, мръснико!“

— Виждаш ли англичанина?

— Не, другарю генерал, но следя и двете страни.

В този момент Мжитрик видя да пристига раздрънкана линейка и няколко души с ленти на Червения кръст на ръцете разгърнаха носилки и започнаха да прибират ранените. Битката почти бе приключила. „Радвам се, че дойдох тази нощ“ — помисли си той. Гневът му още не се беше уталожил. Вчера, щом пристигна съобщението на Хаким хан, той реши лично да ръководи отмъщението. Едва прикритата „призовка“ и тайният доклад на Пахмуди за смъртта на сина му в ръцете на Хашеми и Армстронг го бяха вбесили. Лесно беше да уреди хеликоптер и да кацне снощи непосредствено до Табриз, лесно беше да организира контраатака и да направи засада на двамата убийци. Лесно беше да планира отмъщението си, което щеше да затвърди отношенията му с Пахмуди, като премахне неговия враг Хашеми Фазир вместо него и същевременно спести много бъдещи неприятности на неговите муджахидини и на Туде. И Армстронг, неуловимият агент на МИ-6, който отдавна трябваше да бъде премахнат. „Проклет да е този развратник, задето се явява като призрак след толкова много години.“

— Другарю генерал!

— Да, виждам ги. — Мжитрик наблюдаваше как хората от Червения кръст слагат Хашеми на една носилка и го носят към линейката. Други минаха зад колата. Кръстосаните линии на окуляра ги последваха. Възбудата на Мжитрик нарасна. Снайперистът чакаше търпеливо. Когато се появиха отново, мъжете влачеха Армстронг помежду си.

— Нали ви казах, че го улучих това копеле — каза снайперистът.

 

 

В двореца: 11,04 вечерта.

 

Червените фосфоресциращи светлини за нощен полет на таблото с уредите мълчаливо оживяха. Пръстът на Ерики натисна „Пуск двигатели“. Турбините заработиха, закашляха се, отново заработиха. Той внимателно издърпа прекъсвачите, после ги вмъкна докрай. Двигателите започнаха истинско загряване.

Вътрешният двор бе осветен от прожектори, работещи на половин мощност. Азадех и Хаким хан, дебело облечени заради нощния студ, стояха извън обсега на въртящите се перки и го наблюдаваха. На около стотина метра, при портала, двама души от охраната и полицаите на Хашеми също гледаха, но с безразличие. Цигарите им просветваха в мрака. Двамата полицаи метнаха автоматите си на рамо и се приближиха.

Двигателите отново се задавиха и Хаким хан извика през шума:

— Ерики, стига за тази вечер!

Но Ерики не го чу. Хаким тръгна към портала, Азадех неохотно го последва. Той ходеше замислено и неловко и изруга, още не бе свикнал с патериците.

— Добър вечер, Ваше височество — поздравиха любезно полицаите.

— Добър вечер… Азадех — рече раздразнено Хаким, — съпругът ти няма търпение, губи разсъдъка си. Какво му става? Смешно е да продължава да опитва. Какъв смисъл има, дори и да успее?

— Не зная, Ваше височество. — Лицето на Азадех изглеждаше бяло на бледата светлина, тя бе много неспокойна. — Той… след нападението той се държи много странно, много е трудно, трудно е да го разбере човек — той ме плаши.

— Нищо чудно! Той може да изплаши и дявола.

— Моля да ме извините, Ваше височество — каза Азадех, — но иначе… иначе той не е страшен.

Двамата полицаи учтиво си тръгнаха, но Хаким ги спря.

— Забелязали ли сте нещо различно в пилота?

— Много е ядосан, Ваше височество. От часове е ядосан. Видях го как веднъж ритна машината, но дали е различен, трудно може да се каже. Никога не съм бил близо до него преди. — Капралът беше към четиридесетте и не искаше да си има неприятности. Другият полицай беше по-млад и още по-уплашен. Имаха заповед да наблюдават и да чакат, докато пилотът замине с кола или докато замине която и да е кола, но да не пречат на заминаването, а да се обадят веднага в щаба по радиото. И двамата разбираха колко опасно е положението им — ръката на хана на Горгоните беше много дълга. И двамата знаеха за слугите и хората от охраната на покойния хан, обвинени от него в предателство, които още гниеха в полицейските тъмници. Но знаеха и че вътрешното разузнаване също има дълги ръце.

— Кажи му да спре, Азадех, да спре двигателите.

— Никога преди не е бил толкова… не е бил толкова груб с мене, а тази вечер… — Очите й се свиха от гняв. — Мисля, че няма да мога да му се подчиня.

— Ще се подчиниш!

— Когато е дори малко ядосан, нищо не мога да направя с него — промърмори тя.

Полицаите забелязаха колко е бледа и я съжалиха, но съжаляваха повече за себе си — бяха чули какво се е случило в планината. „Бог да ни пази от Носителя на Ножа! Какво ли й е на принцесата да е омъжена за такъв варварин! Всички знаят, че е изпил кръвта на хората от племената, които е убил, че се кланя на горските духове противно на Божия закон и се въргаля гол в снега, като принуждава и нея да прави същото.“

Двигателите се задавиха и започнаха да заглъхват. Полицаите видяха как Ерики изрева от яд и удари с огромния си юмрук стената на кабината. Алуминият се огъна от силата на удара му.

— Ваше височество, с ваше разрешение ще ида да си легна. Мисля да взема едно хапче за сън и се надявам, че утре ще е по-добър… — Думите й заглъхнаха.

— Да. Вземи си хапче. Вземи си. Много добре. Боя се, че аз ще трябва да взема две, гърбът ужасно ме боли и не мога да спя без тях. Той е виновен! — добави сърдито Хаким. — Ако не беше той, сега нямаше да ме боли. — После се обърна към телохранителя си: — Извикай охраната от портала, искам да им дам инструкции. Хайде, Азадех.

Той се отдалечи с накуцване, а Азадех го последва послушна и потисната. Двигателите писнаха отново. Раздразнен, Хаким хан се обърна рязко към полицаите:

— Ако не спре до пет минути, наредете му от мое име да спре! Пет минути, за Бога!

Двамата мъже с безпокойство ги наблюдаваха как се отдалечават, телохранителят и хората от охраната на портала забързаха след тях по стъпалата.

— Ако Нейно височество не може да се справи с него, какво бихме могли да направим ние? — рече по-възрастният полицай.

— С Божията помощ двигателите ще продължат да вият, докато на варварина не му омръзне и не ги спре сам.

Светлините в двора угаснаха. След шест минути двигателите все още тръгваха и спираха.

— По-добре да изпълним нареждането. — Младият полицай беше много нервен. — Ханът каза пет минути. Закъсняваме.

— Бъди готов да избягаш и не го дразни излишно. Махни предпазителя. — Те се приближиха неспокойно. — Ей, пилоте! — Пилотът обаче беше още с гръб към тях и наполовина скрит в кабината. Кучият му син! Вече бяха по-близо, почти под въртящите се перки. — Пилоте! — извика високо капралът.

— Не може да те чуе. Кой може да чуе нещо в този вой? Върви напред, аз ще те прикривам.

Капралът кимна, повери душата си на Бога и се наведе, за да мине под свистящите перки.

— Пилоте! — Трябваше да отиде съвсем близо и да го докосне. — Сега вече пилотът се обърна, лицето му беше мрачно и той каза нещо на варварския си език. Капралът не го разбра. С пресилена усмивка и любезност той се обърна към него: — Моля ви, ваше превъзходителство, пилот ага, бихме счели за чест да спрете двигателите, Негово височество ханът нареди. — Забеляза неразбиращия поглед и си спомни, че Носителят на Ножа не може да говори никакъв цивилизован език, затова повтори високо и бавно и запоказва с ръце. За негово огромно облекчение пилотът кимна с извинение, завъртя някакви ключове, двигателите забавиха ход и перките почти спряха.

„Слава на Бога! Ама много съм умен“ — помисли си капралът с облекчение.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство, пилот ага. Благодаря ви. — Много доволен от себе си, той надникна в кабината. Видя, че пилотът му прави някакви знаци, очевидно искаше да му се подмаже — и би могъл, за Бога, — като го кани да седне на мястото на пилота. Изпълнен с гордост, той наблюдаваше как варваринът учтиво се навежда към него в кабината и му сочи уредите.

Младият полицай не можа да удържи на любопитството си и се приближи под все по-бавно въртящите се перки към вратата на кабината. Наведе се вътре, за да види по-добре, смаян от редиците превключватели и скалите, които светеха в тъмното.

— За Бога, господин капрал, виждали ли сте някога толкова много скали и ключове? Ама много ви отива да седите пред таблото!

— Цял живот съм мечтал да стана пилот — отвърна капралът. — И… — Той спря изненадан, думите му потънаха в заслепяващата червена мъгла, която изсмука дъха от дробовете му и го потопи в пълен мрак.

Ерики бе блъснал главата на младежа в главата на капрала, зашеметявайки и двамата. Роторите над него спряха. Той се огледа. В мрака не се забелязваше никакво движение, в двореца светеха само няколко лампи. Не усещаше чужд поглед или присъствие. Бързо прибра оръжията им зад седалката. Необходими му бяха само няколко секунди, за да пренесе двамата мъже в кабината и да ги сложи да легнат. Отвори насила устите им, натика им приспивателните, които бе откраднал от шкафчето на Азадех, и след това ги завърза. Пое си за миг дъх, преди да мине отпред и да провери дали всичко е готово за незабавно заминаване. После се върна отново при двамата. Не бяха помръднали. Облегна се на вратата, готов да ги накара да млъкнат отново, ако се наложи. Гърлото му беше пресъхнало. По лицето му се стичаше пот. Чакаше. Чу кучета и изтракване на верига. Тихо приготви автомата. Обикалящият патрул от двама души с доберман-пинчери мина покрай двореца, но не се приближи към него. Ерики наблюдаваше двореца. На ръката му вече нямаше превръзка.

 

 

В северните предградия.

 

Раздрънканата, покрита с брезент линейка се друсаше по изровените улици. Отзад имаше двама санитари и три носилки. На една от тях лежеше Хашеми и виеше. Слабините му бяха разкъсани.

— За Бога, дайте му морфин — изохка Армстронг, превъзмогвайки собствената си болка. Той се беше проснал на носилката, облегнат на друсащата се стена на линейката, притискаше плътно превръзката към раната в горната част на гърдите си и не усещаше как кръвта му изтича от дупката на гърба и попива в топката памук — един от санитарите я бе натъпкал направо през шлифера му. — Дайте му морфин. Бързо! — Той заруга на фарси и английски, мразеше ги заради глупостта им и грубостта им, все още беше в шок от внезапния удар на куршума и нападението изневиделица. Защо, защо, защо?

— Какво да правя, ваше превъзходителство? — чу се глас от мрака. — Нямаме никакъв морфин. Такава е Божията воля. — Санитарят включи фенерчето си и почти го заслепи, после го насочи към Хашеми и към третата носилка. Младежът на нея вече беше мъртъв. Армстронг видя, че дори не си бяха направили труда да затворят очите му. Хашеми отново хрипливо извика.

— Изгаси светлината, Ишмаел — каза другият санитар. — Искаш да ни застрелят ли?

Ишмаел се подчини, без да бърза. Колата отново потъна в мрак. Той запали цигара, задави се и се закашля, дръпна брезента за миг, за да се ориентира.

— Само още няколко минути, ако е рекъл Бог. — Наведе се и разтърси Хашеми, изтръгна го от спокойствието на безсъзнанието и го върна в будния ад. — Само още няколко минути, господин полковник. Не умирайте още рече той съчувствено. — Само още няколко минути и ще ви полекуват както трябва.

Едно от колелата хлътна в някаква дупка и всички политнаха настрани. Остра болка проряза Армстронг. После линейката най-после спря и той едва не се разплака от облекчение. Някакви мъже дръпнаха брезента отзад и се качиха. Груби ръце го хванаха за краката, смъкнаха го на една от носилките и го завързаха с коланите. През адската мъгла на болката той видя как отнасят носилката на Хашеми в нощта, после вдигнаха и него, болката беше твърде силна и той припадна.

Санитарите прекрачиха канавката, вмъкнаха се през вратата във високата стена в мръсния коридор, слязоха по някакви стълби и спряха в голямо мазе, осветено от газени лампи.

— Оставете го там! — нареди Мжитрик и посочи към втората маса. Хашеми вече лежеше на първата, също вързан за носилката. Мжитрик бавно разгледа раните на Армстронг, после на Хашеми. И двамата бяха още в безсъзнание.

— Добре — рече той. — Чакай ме горе, Ишмаел.

Ишмаел свали мръсната лента с червения кръст и я хвърли в един ъгъл при другите.

— Много от нашите хора загинаха в сградата. Съмнявам се дали някой се е спасил.

— Значи си постъпил разумно, като не си отишъл на събранието.

Ишмаел затропа нагоре по стълбите, за да се присъедини към приятелите си, които шумно се поздравяваха за успеха си — бяха хванали водача на врага и неговото послушно куче, чужденеца. Всички бяха верни, корави ислямски марксистки бойци, сред тях нямаше нито един санитар.

Мжитрик изчака, докато остана сам, после извади едно малко джобно ножче и го заби дълбоко в тялото на Хашеми. Остана доволен от силния писък. Когато писъкът заглъхна, той взе една кофа ледена вода и я плисна в лицето на полковника. Очите му се отвориха и ужасът и болката в тях го зарадваха още повече.

— Искали сте да ме видите, полковник? Вие убихте сина ми Фьодор. Аз съм генерал Пьотър Олег Мжитрик. — Той отново заби ножа. Лицето на Хашеми се изкриви от болка и той зави, крещеше и говореше несвързано, опитваше се да се измъкне от коланите.

— Това е за сина ми… и това е за сина ми… и това е за сина ми…

Сърцето на Хашеми беше здраво и той издържа доста време — молеше за милост, молеше за смърт, молеше единствения Бог за смърт и за отмъщение. Смъртта му беше ужасна.

За момент Мжитрик постоя надвесен над него, ноздрите му се бунтуваха срещу отвратителната миризма. Но не беше необходимо да си налага да си спомни какво бяха направили тези двамата със сина му, за да го докарат до третото ниво. Докладът на Пахмуди беше ясен.

— Хашеми Фазир, ти си получи заслуженото, лайнар такъв — каза той и плю в лицето му. После се обърна и застина. Армстронг беше дошъл в съзнание и го гледаше от носилката в другия край на мазето. Студени сиви очи. Безкръвно лице. Липсата на страх го изненада. „Това скоро ще се промени“ — помисли си той и приготви джобното ножче. Тогава забеляза, че дясната ръка на Армстронг се беше измъкнала от коланите, и преди да успее да направи нещо, Армстронг се пресегна към ревера на шлифера си, хвана върха му и доближи скритата в него капсула с цианкалий до устата си.

— Не мърдай!

Мжитрик беше твърде опитен, за да си помисли да се втурне към него — разстоянието беше твърде голямо. В страничния си джоб имаше автоматичен пистолет, но беше сигурен, че преди да успее да го извади, Армстронг ще счупи със зъби капсулата и трите секунди, които оставаха, едва ли биха стигнали за отмъщение. Единствената му надежда беше, че болката ще накара Армстронг да припадне или да загуби концентрация. Той се облегна на другата маса и го напсува.

Когато затягаха коланите на Армстронг на носилката в тъмната линейка, той инстинктивно бе стиснал мускулите си, за да си осигури достатъчно място да извади ръката си, в случай че болката стане твърде силна. В яката на ризата му имаше скрита друга капсула. Беше потреперал, докато Хашеми умираше, благодари на Бога за малкото време, което му даде възможност да освободи ръката си. Усилието беше ужасно. Но щом веднъж докосна капсулата, ужасът го напусна, а с него и голяма част от болката. Той се беше успокоил на прага на смъртта, където животът е толкова възвишен.

— Ние… ние сме професионалисти — изрече той. — Ние не сме убили твоя… твоя син. Той беше жив, когато… когато генерал Джанан го отведе при Пахмуди.

— Лъжец! — Мжитрик усети слабостта в гласа му, разбра, че няма да чака дълго и се приготви.

— Прочети официалните… официалните документи… САВАМА сигурно е изготвила някакъв доклад… и тези на проклетото ти КГБ.

— Смяташ, че съм такъв глупак, че можеш да ме настроиш срещу Пахмуди, преди да умреш?

— Прочети докладите, попитай и ще разбереш истината. Но вие, копелетата от КГБ, не обичате истината. Казвам ти, че беше жив, когато го взеха от САВАМА.

Мжитрик беше объркан. Не би било нормално за професионалист като Армстронг — така или иначе близо до смъртта, да си губи времето и да предлага едно такова разследване, без да е сигурен в резултата.

— Къде са записите? — попита той. Гледаше англичанина внимателно, забеляза, че погледът му започва да се премрежва, умората от загубата на кръв натежаваше. — Къде са записите?

— Няма записи. Не… не и от третото ниво. — Силата на Армстронг отслабваше. Болката вече я нямаше — нямаше и време. Необходими му бяха все по-големи усилия, за да се концентрира. Записите обаче трябваше да бъдат запазени, едно копие вече беше в безопасност на път за Лондон заедно със специален доклад. — Синът ти беше смел и силен и не издаде нищо пред нас. Това… това, което Пахмуди е измъкнал… е измъкнал от него, не знам… главорезите на Пахмуди… или те, или вашите отрепки. Той беше ж… жив, когато вашите го взеха. Пахмуди разказа на Хашеми.

„Възможно е — помисли си смутен Мжитрик. — Тези неграмотни, противни копелета в Техеран объркваха операциите ни в Иран години наред, не разбираха шаха толкова време и провалиха работата ни от поколения насам.“

— Аз ще разбера. Кълна се в главата на сина си, че ще разбера, но това няма да ти помогне… другарю!

— Една услуга… една услуга за… за услуга. Ти ли премахна Роджър… Роджър Крос, а?

— Аз го уредих, да. — Мжитрик се засмя, доволен да го поизмъчи и да използва времето, докато чака. — А АМГ, помниш ли го? И Толбът, но казах на Пахмуди да използва този лайнар Фазир за 16а. — Забеляза, че студените сини очи се свиха, и се зачуди какво ли става зад тях.

Армстронг ровеше в паметта си. „АМГ? А, да, Алън Медфорд Грант: роден през 1905 година, доайен на агенти в контраразузнаването. През 1963 година като таен информатор на Иън Дънрос напипа къртицата в «Ноубъл Хаус». И още една в моя специален отдел, която се оказа най-добрият ми приятел.“

— Лъжец! АМГ загина при катастрофа през 1963 година.

— Беше нагласена. Имахме 16а за този предател от повече от година, и за жена му, японката.

— Той не беше женен.

— Вие, копелета, нищо не знаете. Специален отдел? Лайняни глави. Тя беше от японското разузнаване. Претърпя катастрофа същата година в Сидни.

Армстронг си позволи да се усмихне леко. Мотоциклетната „катастрофа“ с АМГ бе организирана от КГБ, но бе инсценирана от МИ-6. Смъртният акт беше истински, но за друг човек, а Алън Медфорд Грант все още работеше успешно, въпреки че бе с друго лице и под различно прикритие, което дори англичанинът не знаеше. Но жена? Японка? Дали това не бе още една димна завеса, или друга тайна?

Миналото привличаше Армстронг. Той се напрегна, за да върне мисълта си към това, което действително искаше да знае, да провери дали беше прав, или грешеше. Вече нямаше време за губене, никакво време.

— Кой е четвъртият човек? Нашият архипредател?

Въпросът увисна в мазето. Мжитрик се стресна, но след това се усмихна, защото Армстронг му даде ключа към психологическото отмъщение. Каза му името и видя шока. Името и на петия човек, дори на шестия.

— МИ-6 е пълно с наши агенти, също и МИ-5, повече от вашите профсъюзи. Тед Евърли е един от нашите, Бродхърст и лорд Грей — помниш ли го от Хонконг? Не само лейбъристи, въпреки че те са най-благодатната почва. Имена? — рече той злорадо, знаейки, че е в безопасност. — Виж в „Кой кой е“! Високите постове в банките, в Сити, в Министерството на външните работи — Хенли е един от нашите и аз вече имам копие от твоя доклад — чак до кабинетите, а може би дори и на „Даунинг Стрийт“. Имаме петстотин наши професионалисти във Великобритания, без да броим вашите собствени предатели. — Смехът му беше жесток.

— А Смедли-Тейлър?

— О, да, той също и… — Злорадството на Мжитрик внезапно секна и той настръхна в отбрана. — Откъде знаеш за него? Щом знаеш за него… А?

Армстронг беше доволен. Фьодор Ракоци не бе излъгал. Всички тези имена в записите вече бяха заминали, вече бяха на сигурно място, на Хенли никога не му вярваха, дори на Толбът. Беше доволен и тъжен, съжаляваше, че няма да бъде там, за да ги хване лично. Е, някой друг щеше да го направи. АМГ щеше да го направи.

Очите му трепнаха, ръката му се плъзна бавно от ревера. Мжитрик светкавично се втурна напред — движеше се много бързо за ръста си, и притисна ръката му между масата и крака си, откъсна ревера и сега вече Армстронг беше безсилен, изцяло в неговата власт.

— Събуди се, мръсник такъв! — извика руснакът възбудено и извади джобното ножче. — Откъде знаеш за Смедли?

Армстронг не отговори. Смъртта бе настъпила тихо. Мжитрик беше вбесен, сърцето му биеше до пръсване.

— Няма значение, той е мъртъв, няма смисъл да се губи време — промърмори той високо. Гадното копеле беше отишло в ада със знанието, че е бил инструмент на предатели, поне някои от тях. Но откъде знаеше за Смедли-Тейлър? „Да върви по дяволите! Ами ако казва истината за сина ми?“

В ъгъла на стаята имаше туба с газ. Той започна да я излива върху телата, ядът му постепенно стихваше.

— Ишмаел! — викна той нагоре по стълбите. Когато свърши с газта, захвърли тубата в ъгъла. Ишмаел слезе в мазето с още един човек. — Готови ли сте за тръгване? — попита ги Мжитрик.

— Да, с Божията помощ.

— И с нашата собствена — небрежно допълни Мжитрик. Избърса ръцете си, уморен, но доволен от свършеното през деня и нощта. Следваше само кратко пътуване до околностите на Табриз, до хеликоптера му. Един час, дори по-малко, до дачата в Тбилиси и Вертинска. „След няколко седмици ще дойде младото пале Хаким, със или без моя пишкеш — Азадех. Ако е без нея, ще му излезе скъпо.“ — Запалете огъня — нареди рязко той — и да тръгваме.

— Ето, другарю генерал! — Ишмаел весело му подхвърли кибрит. — Ваша привилегия е да довършите онова, което сте започнали.

— Добре — Мжитрик улови кибрита. Първата клечка не се запали. Нито втората. Най-после третата пламна. Той се отдръпна към стълбите и внимателно я хвърли. Пламъците лумнаха към тавана и дървените рафтове. Внезапно Ишмаел с един ритник го запрати с главата напред и той се просна в края на огъня. Изпищя паникьосан и заудря по пламъците, завъртя се и запълзя по обгорените си ръце и крака към стълбите, спря за миг и заудря по кожените си ревери, кашляше и се давеше от кълбата черен дим и миризмата на горяща плът. Успя някак си да се изправи на крака. Първият куршум разби капачката на коляното му, той зави и отстъпи назад в огъня, вторият счупи другия му крак и го събори. Мжитрик заудря безпомощно пламъците, писъците му потънаха в нарастващия рев на ада и той се превърна във факла.

Ишмаел и другият мъж изтичаха нагоре по стълбите към първата площадка и едва не се сблъскаха с останалите, които се бяха втурнали надолу и сега стояха зяпнали и гледаха гърчещото се тяло на Мжитрик — пламъците бяха обхванали ботушите му.

— Защо го направи? — попита смаян един от тях.

— Моят брат стана жертва в къщата, а също и братовчед ти.

— Такава е била Божията воля, но, Ишмаел… другарят генерал? Бог да ни пази, нали той ни снабдяваше с пари, оръжия и експлозиви — защо го уби?

— Защо не? Този кучи син беше нахален и нагъл поклонник на Сатаната! Дори не беше човек на Книгата — рече с презрение Ишмаел. — Там, откъдето е дошъл, има още дузини такива, хиляди. Те имат нужда от нас, не ние от тях. Заслужаваше да умре. Нали дойде сам, за да ме изкуши? — Той плю към тялото. — Важните хора трябва да имат телохранители.

От мазето изригна огнен стълб и те бързо се оттеглиха. Огънят обхвана дървените стъпала, плъзна нагоре. На улицата всички се качиха на камиона, който вече не беше линейка. Ишмаел погледна към обгърнатата от пламъци къща и се разсмя гръмогласно:

— Сега това куче гори в ада! Дано всички неверници загинат също толкова бързо.

 

 

В двора на двореца.

 

Ерики се беше облегнал на вратата на хеликоптера и видя как изгаснаха лампите в покоите на хана на втория етаж. Провери внимателно двамата упоени полицаи, дълбоко заспали в кабината, и се успокои. Затвори тихо вратата, пъхна ножа си под колана и взе автомата. С ловкостта на нощен ловец се промъкна безшумно към двореца. Охраната на хана при портала не го забеляза — защо им трябваше да го наблюдават? Ханът им беше дал ясни нареждания да оставят пилота на мира и да не го дразнят, сигурно скоро щеше да се умори да си играе с машината. „Ако вземе някоя кола, оставете го. Ако полицията иска да си има неприятности, това си е тяхна работа.“

— Да, ваше височество — бяха отвърнали и двамата, доволни, че няма да отговарят за Носителя на Ножа.

Ерики се промъкна през предната врата и по слабо осветения коридор, който водеше към стълбите за северното крило, доста далече от покоите на хана. Изкачи се безшумно по стълбите и тръгна по друг коридор. Видя лъч светлина под вратата на техния апартамент. Влезе без колебание в преддверието и затвори тихо вратата. В другия край на стаята се намираше вратата, която водеше към спалнята им. Отвори я и за своя изненада видя Мина, прислужничката, коленичила до леглото. Масажираше дълбоко заспалата Азадех.

— О, моля да ме извините — заекна тя, ужасена от него като всички слуги. — Не чух ваше превъзходителство. Нейно височество поиска… поиска да продължа, докато мога с… с масажа, и да остана да спя тук.

Лицето на Ерики беше като маска, петната от масло по бузите му и по залепената на ухото му превръзка го правеха да изглежда още по-опасен.

— Азадех!

— О, няма да я събудите, ваше превъзходителство, тя взе… тя взе две хапчета за сън и ме помоли да я извиня, ако вие…

— Облечи я! — изсъска той.

— Но, ваше превъзходителство! — Мина пребледня. Сърцето й едва не спря, като видя, ножа в ръката му.

— Облечи я бързо и ако издадеш дори един звук, ще те разпоря. Хайде! — Тя грабна халата й. — Не това, Мина! Топли дрехи, дрехи за ски — в името на всички богове, няма значение кои, но побързай! — Наблюдаваше я, застанал между нея и вратата, за да не може да избяга. На нощната масичка беше кукрито в ножница. Изпита угризение и отвърна поглед от него. Когато се увери, че Мина му се подчинява, взе чантата на Азадех от тоалетката. Всичките й документи бяха вътре — лична карта, паспорт, шофьорска книжка, акт за раждане, всичко. „Добре — помисли си той и благослови Айша за подаръка. Азадех му бе казала за него преди вечеря и той благодари на древните си богове, че му бяха дали плана тази сутрин. — Ах, мила, нима си помисли, че наистина ще те изоставя?“

В чантата й беше и малката копринена торбичка за бижута, която изглеждаше по-тежка от обикновено. Очите му се разшириха при вида на смарагдите и диамантите, перлените огърлици и обици, които бяха сега в нея. „Останалото от Нажуд — помисли си той, — онова, което Хаким използва за пазарлък с хората от племената и което върнах от Баязид.“ Видя в огледалото как Мина зяпа в богатството, което държеше в шепата си. Азадех бе неподвижна, почти облечена.

— Побързай! — скръцна със зъби Ерики.

 

 

Засадата на пътя под двореца.

 

Сержантът от полицията и шофьорът му се взираха от колата, която чакаше край пътя, към двореца на четиристотин метра от тях. Сержантът използваше бинокъл. Виждаха се само бледите светлини от външната страна на огромния портал, никаква следа нито от охраната, нито от неговите двама души.

— Карай нагоре — рече неспокойно сержантът. — За Бога, нещо не е наред! Или са заспали, или са мъртви. Карай бавно и тихо.

Посегна към патрондаша на седалката и пъхна един патрон в цевта на пушката си. Шофьорът даде газ и подкара по тъмния път.

 

 

При портала.

 

Бабак, единият от охраната, се беше облегнал на една колона от вътрешната страна на масивната желязна врата, която бе затворена и залостена. Другият пазач се беше свил наблизо върху някакви чували и спеше дълбоко. През решетките на вратата се виждаше обграденият със сняг път, който се извиваше надолу към града. Зад празния фонтан във вътрешния двор, на стотина метра, беше хеликоптерът. Леденият вятър леко помръдваше перките.

Той се прозя и затупа с крака, за да пропъди студа, после се изпика през решетките, като разсеяно движеше струйката насам-натам. Когато ханът ги освободи и се върнаха на поста си, откриха, че двамата полицаи ги няма. „Отишли са да изкрънкат малко храна или да спят — бе казал той. — Проклета да е цялата полиция.“

Бабак се прозя. Очакваше с нетърпение зората, когато щеше да се освободи от дежурство за няколко часа. Трябваше само да пропусне колата на пилота през вратата преди разсъмване, после да заключи отново — и в леглото при едно топло тяло. Почеса се автоматично по чатала, усети как членът му се размърдва и се втвърдява. Отпусна се назад, бръкна в гащите си, очите му проверяваха дали тежкото резе е на мястото си и дали малката странична врата също е залостена. В този момент улови някакво движение с крайчеца на очите си. Погледна натам. Пилотът се измъкваше от една странична врата на двореца с някакъв голям вързоп през рамо, ръката му вече не беше превързана и носеше автомат. Бабак бързо се закопча, смъкна пушката от рамото си и се прикри. Ритна предпазливо другия пазач, който се събуди без звук.

— Погледни — прошепна той. — Аз си мислех, че пилотът още е в кабината.

С широко отворени очи проследиха как Ерики продължи да се движи в сянката, после изведнъж се спусна през откритото пространство към хеликоптера.

— Какво носи? Какъв е тоя вързоп?

— Прилича на килим, навит килим — прошепна другият. Чу се как Ерики отвори вратата на кабината.

— Но защо? Какво прави, в името на Бога? Светлината беше много слаба, но зрението и слухът им бяха силни. Чуха някаква кола да се приближава, но вниманието им бе привлечено от отварянето на вратата на хеликоптера от другата страна. Зачакаха с притаен дъх и го видяха как изхвърли две неща, които приличаха на вързопи, под корема на хеликоптера, после се наведе под опашката и се появи от тяхната страна. За момент остана така, гледаше към тях, но не ги виждаше, после отвори вратата на кабината и се качи вътре с автомата. Навитият килим бе подпрян на съседната седалка.

Двигателите изведнъж заработиха и двамата пазачи подскочиха.

— Бог да ни пази, какво да правим?

— Нищо — рече нервно Бабак. — Нищо. Ханът ни каза точно: „Оставете го на мира, каквото и да прави. Той е опасен“ — така ни каза, нали? „Когато пилотът вземе колата на разсъмване, оставете го да замине.“ — Сега вече трябваше да говори високо през нарастващия шум. — Няма да правим нищо.

— Но не ни каза, че пак ще пуска двигателите, ханът не каза това, нито че ще се промъква с навит килим.

— Прав си. Божа работа, но си прав. — Безпокойството им нарасна. Не бяха забравили за хората от охраната, затворени и бити с камшик от стария хан, за неподчинение или невнимание, както и за изгонените от новия. — Двигателите като че ли работят добре сега, как мислиш? — И двамата вдигнаха поглед към втория етаж, етажа на хана, където светнаха лампи, после рязко се обърнаха към полицейската кола, която зави и спря пред портала. Сержантът изскочи от колата с фенер в ръка.

— Какво става, за Бога? — извика сержантът. — Отворете вратата! Къде са хората ми?

Бабак се втурна към страничната врата и дръпна резето. В пилотската кабина ръцете на Ерики се движеха колкото бе възможно по-бързо, ранената ръка му пречеше. По лицето му се стичаше пот и се смесваше със струйка кръв от ухото — превръзката му се бе отлепила. Беше се задъхал от дългото тичане от северното крило с Азадех, увита в килима, упоена и безпомощна, и ругаеше стрелките, за да ги накара да се вдигнат по-бързо. Видя, че светнаха лампи в апартамента на Хаким и няколко глави надникнаха през прозорците. Преди да излезе с Азадех, внимателно удари Мина така, че само да изгуби съзнание — надяваше се, че не я е наранил — за да предпази и нея, и себе си, та тя да не вдигне тревога или да не бъде обвинена в съучастничество. После уви Азадех в килима и закачи кукрито на колана си.

— Хайде — изръмжа той на стрелките и мерна двамата мъже в полицейски униформи край портала. Изведнъж хеликоптерът бе облян от лъч светлина от фенера. Стомахът му се сви. Ерики грабна автомата, без да мисли пъхна цевта през прозореца и натисна спусъка, насочил оръжието нагоре.

Четиримата мъже се пръснаха, за да търсят прикритие — куршумите рикошираха от мазилката на портала. В паниката сержантът изтърва фенера, но преди това всички видяха двете сгърчени, неподвижни тела на капрала и другия полицай, проснати на земята и вероятно мъртви. Щом стрелбата спря, сержантът запълзя към колата за пушката си.

— Стреляйте, за Бога — извика шофьорът. Възбуден, Бабак натисна спусъка, но куршумите отидоха встрани. Шофьорът несъзнателно излезе на открито, за да прибере фенера. Нов ред на автомата от хеликоптера го накара да отскочи назад: — Кучи син!… — Тримата се скриха в безопасност. Още един ред завъртя фенера и го разби.

Ерики видя как планът му за бягство се проваля. Хеликоптерът беше безпомощна мишена на земята. Времето му бе свършило. За частица от секундата помисли да изключи. Стрелките бяха твърде ниско. После изпразни автомата срещу портала със зловещ боен вик, блъсна газта докрай и нададе още един първобитен вой, който смрази кръвта на всички, които го чуха. Двигателите заработиха на пълна мощност, запищяха от напрежение… той бутна лоста напред и вдигна машината на няколко сантиметра над земята. Хеликоптерът политна напред с вдигната опашка, ските застъргаха през вътрешния двор, машината отскочи нагоре, издигна се и отново се спусна, отново отскочи и вече бе във въздуха, но се клатеше силно. При портала шофьорът изтръгна оръжието от единия от пазачите, приближи се до колоната, видя как хеликоптерът се измъква и натисна спусъка.

На втория етаж на двореца Хаким се бе надвесил от прозореца на спалнята си, замаян от хапчетата за сън. До него стоеше Маргол, телохранителят му. Видяха как хеликоптерът едва не се блъсна в един малък дървен клозет, ските откъртиха част от покрива, после машината продължи да се издига с клатушкане. Зад стената бе полицейската кола, в светлината на фаровете се виждаше силуетът на сержанта. Хаким го видя да се цели и пожела да не улучи.

Ерики чу как куршумите издрънчаха в метала, помоли се да не са засегнали нищо важно и се спусна опасно встрани от откритата външна стена към пространството, през което можеше да се промъкне в безопасност зад двореца. При силния завой навитият килим с Азадех падна и затисна таблото. За миг Ерики се обърка, после с всичка сила я отблъсна встрани. Раната на ръката му се отвори.

Зави зад северното крило. Хеликоптерът все още беше само на няколко стъпки над земята. Насочи се към външната стена, към колибата, където се бяха крили Рос и Гуенг. Беше все почти над земята. Един заблуден куршум проби вратата му и попадна в таблото с уредите, пръскайки стъкла на всички страни.

Когато хеликоптерът изчезна от погледа на Хаким, той изкуцука през огромната спалня покрай веселите пламъци на огъня в камината и излезе в коридора, за да погледне през другите прозорци.

— Виждаш ли го? — попита той, задъхан от напрежение.

— Да, Ваше височество — отвърна Маргол и посочи възбудено: — Ето там!

Хеликоптерът бе просто тъмен силует на още по-тъмен фон, после се включиха прожекторите на двореца и Хаким видя как той едва прелита над стената, само на няколко сантиметра, и се спуска надолу. След няколко секунди се появи пак — набираше скорост и височина. В този момент Айша се втурна по коридора и завика истерично:

— Ваше височество, Ваше височество… Азадех я няма, няма я… този дявол я е отвлякъл, а Мина е ударена и е в безсъзнание…

Хаким не можеше да се съсредоточи. Клепачите му страшно тежаха. Сигурно беше от хапчето.

— Какви ги говориш?

— Азадех я няма, сестра ви я няма, увил я е в килим и я е отвлякъл, взел я е със себе си… — Тя спря уплашена, като видя изражението на Хаким — лицето му изглеждаше пепелявосиво на бледата светлина, очите му се затваряха — тя не знаеше, че взима ханчета за сън. — Отвлякъл я е!

— Но това… това не е възможно… не е въз…

— О, така е, отвлякъл я е и Мина е в безсъзнание! Хаким примига насреща й и заекна:

— Вдигни тревога, Айша! Ако е отвлечена… за Бога, вдигни… вдигни тревога! Взех приспивателни и… Ще видим утре, за Бога, сега не мога, не и сега, но ще изпратя някой… в полицията… при зелените… ще разглася, ще има ханска награда за главата му! Маргол, помогни ми да се върна в стаята.

В края на коридора се събираха изплашени слуги и хора от охраната. Айша изтича просълзена при тях, разказа им какво се бе случило и какво е наредил ханът.

Хаким с мъка се добра до леглото и легна. Беше изтощен.

— Маргол, кажи… кажи на охраната да арестува ония глупаци при портала. Как можаха да допуснат това?

— Сигурно не са били бдителни, Ваше височество. — Маргол беше сигурен, че са виновни, някой трябваше да бъде виновен, въпреки че той присъстваше, когато ханът им каза да не пречат на пилота. Даде съответните нареждания и се върна. — Добре ли сте, Ваше височество?

— Да, благодаря ти. Не излизай от стаята… събуди ме на разсъмване. Поддържай огъня и ме събуди на разсъмване.

Хаким с благодарност се предаде на съня, който така изкусително го привличаше. Гърбът вече не го болеше, мисълта му бе съсредоточена върху Азадех и Ерики. Когато тя излезе от малката стая и ги остави сами с Ерики, той си бе позволил да покаже мъката си: „Няма изход от капана, Ерики. В капана сме, всички ние: ти, Азадех, аз. Все още не мога да повярвам, че тя ще се откаже от исляма, същевременно съм убеден, че тя няма да се подчини нито на мен, нито на теб. Не желая да я нараня, но нямам избор, безсмъртната й душа е по-важна от временния й живот.“

— Бих могъл да спася душата й, Хаким. С твоя помощ.

— Как? — Забеляза напрегнатостта на Ерики, лицето му бе сковано, погледът — странен.

— Като отстраня необходимостта тя да унищожи душата си.

— Как?

— Да речем, просто да предположим, че този луд пилот не е мюсюлманин, а варварин, и толкова обича жена си, че става още по-луд и вместо просто да избяга сам, внезапно я приспива, отвлича я, излита с нея от страната против волята й и отказва да я пусне да се върне. В повечето страни съпругът може… може да предприеме крайни мерки, за да задържи жена си, дори насила да изиска подчинението й и да я обуздае. По този начин тя няма да е нарушила клетвата си, няма да е необходимо да се отказва от исляма, няма да бъде необходимо да я нараниш, а аз ще задържа жена си.

— Това е измама! — рече озадачен Хаким. — Това е измама.

— Не, това е измислица, хипотеза, всичко е само хипотетично, просто измислица, но пък отговаря на правилата, които ти си се заклел да спазваш, и никой няма да повярва, че сестрата на Горгонския хан по своя воля ще наруши клетвата си и ще се откаже от исляма заради един варварин. Никой. Дори сега ти не си сигурен, че тя ще го направи, нали?

Хаким се опита да открие някакъв пропуск. Нямаше никакви пропуски и той се изненада. Това щеше да реши повечето от… щеше ли да реши всичко, ако се осъществи? Ако Ерики го направеше без нейно знание и помощ… Да я отвлече! Вярно, никой не би повярвал, че тя по своя воля ще наруши клетвата си. Отвлечена! „Мога публично да го заклеймя, а тайно да се радвам, ако искам тя да замине, а той да остане жив. Но трябва, това е единственият начин! За да спася душата й, трябва да спася него.“

Той за миг отвори очи в тишината на спалнята. По тавана играеха отблясъци от огъня. Видя в тях Ерики и Азадех. „Бог ще ми прости — помисли си той, докато заспиваше. — Но дали ще я видя пак някога?“