Джеймс Клавел
Вихрушка (37)

37

Сондаж „Роза“ — Загрос: 3,05 следобед.

 

Том Локхарт слезе сковано от 206 и се ръкува с Мимо Сера — „човека на компанията“, който сърдечно го приветства. С Локхарт беше експертът на „Шлумбергер“ Джеспер Алмквист, тридесетина годишен, висок млад швед. Той носеше специалната си чанта с необходимите инструменти за низходящ сондаж — останалото му оборудване вече беше тук, на площадката.

— Buon giorno, Джеспер, радвам се да те видя. Чакахме те.

— Окей, господин Сера, веднага се хващам на работа.

Младежът тръгна към сондажа. Той беше регистрирал повечето от сондите в полето.

— Влез за малко вътре, Том — покани го Сера и го поведе през снега към прицепа офис. Вътре беше топло и на тумбестата чугунена печка имаше кафеварка.

— Кафе?

— С удоволствие, грохнал съм. Пътуването от Техеран беше отвратително.

Сера му подаде една чашка.

— Какво става, по дяволите?

— Благодаря ти. Не знам точно. Оставих Жан-Люк в базата, разменихме няколко думи със Скот и след това реших, че е най-добре да доведа веднага Джеспер, а и да дойда да те видя. Още не съм се срещал с Ничак хан. Ще го направя веднага щом се върна, но Скот беше съвсем ясен: Ничак хан го предупредил, че комитетът ни е дал четиридесет и осем часа, за да напуснем. Макай…

— Но защо? Mamma mia, ако напуснете, ще трябва да затворим цялото находище.

— Знам. Кафето си го бива, ей Богу! По-рано Ничак винаги действаше разумно. Чу ли, че този комитет застрелял Назири и изгорил училището?

— Да, това е ужасно. Беше много хубав човек, макар и привърженик на шаха.

— Такива бяхме всички, докато той беше на власт — рече Локхарт, като си мислеше за Шаразад, Яред Бакраван, емир Пакнури и хеликоптера — да, не можеше да забрави хеликоптера и Шаразад. Остави я сама призори, макар че никак не му се искаше. Тя спеше дълбоко. Помисли си дали да я събуди, но нямаше нужда. Загрос си беше негова грижа, а тя изглеждаше толкова изтощена, синината на лицето й още личеше. Остави й бележка: „След два дни се връщам. Ако има нещо, обърни се към Мак или Чарли. Обичам те.“ Погледна отново към Сера.

— Макайвър имаше среща тази сутрин с един голям човек в правителството и ако е късметлия, всичко ще се оправи. Обеща, че ще ни информира веднага щом се върне. Радиото ти работи ли?

Сера сви рамене:

— Старата история: от време на време.

— Ако науча нещо, ще ти го съобщя или довечера, или утре сутринта. Надявам се, че всичко ще се окаже буря в чаша вода. Но ако трябва да се изтегляме, Макайвър ми съобщи, че Ковис ще ни бъде временната база. Оттам е абсолютно невъзможно да ви обслужваме. Ти на какво мнение си?

— Ако окажат насилие върху нас, ще трябва да се евакуираме. Ще трябва да ни превозите до Шираз. Там имаме база на компанията: могат да ни приемат или да ни извозят извън страната, докато ни разрешат да се върнем. Madonna, ще трябва да се заварят единадесет бази на две смени.

— Ние бихме могли да използуваме двата 212, няма защо да се тревожиш.

— Има, Том — отвърна Сера силно обезпокоен. — Не е възможно да се закрият базите и да се извозят хората за четиридесет и осем часа. Изобщо не е възможно.

— Може да не стане необходимо. Да се надяваме, а? — попита Локхарт и стана.

— Ако ще трябва да се евакуираме, повечето екипажи ще се зарадват. Смени не са правени от седмици и на тези тук отдавна им се полага отпуска.

Сера се изправи и надникна през прозореца. Видяха как следобедното слънце проблясва над билото зад сондаж „Белисима“.

— Чу ли каква хубава работа е свършил Скот заедно с Пиетро?

— Да. Младежите сега го наричат Пиетро бомбаджията. Жалко за Марио Джинепа.

— Che sara sara!^[1]. Всичките лекари са stronzo^[2] — преди месец е бил на медицински преглед. Състоянието му е било отлично. Stronzo! — Италианецът го погледна изпитателно. — Какво има, Том?

— Нищо.

— Как е в Техеран?

— Лошо. Скот съобщил ли ти е нещо, което аз не знам? Някакво основание за заповедта на комитета?

— Не, не ми е казвал.

— Може би ще успея да измъкна нещо от Ничак хан. — Локхарт стисна ръката му и излезе.

Като излетя, той си припомни разказа на Скот пред него, Жан-Люк и Джеспер за случилото се в селото, след като комитетът беше осъдил на смърт Ничак хан.

— Щом изведоха Ничак хан от училищната сграда, аз останах сам, измъкнах се през задното прозорче и крадешком се добрах до гората. След няколко минути чух голяма стрелба и се втурнах към базата възможно най-бързо — признавам си, че бях смъртно уплашен. Доста време ми трябваше, проклетият сняг беше натрупал триметрови преспи на места. Скоро след като пристигнах, се появиха Ничак хан, моллата и част от селяните — Боже мой, така ми олекна! Бях убеден, че той и моллата са убити, и предполагам, че и на тях им олекна не по-малко, защото ме зяпнаха с опулени очи, тъй като мислеха, че и аз съм мъртъв.

— Защо? — беше попитал Том.

— Ничак каза, че преди да си тръгне, комитетът подпалил училището. Предполагали, че още съм там. Спомена също, че наредили всички чужденци да напуснат Загрос. Абсолютно всички — особено ние с нашите хеликоптери, до следващата вечер да ни няма.

Локхарт гледаше към базата, която беше далеко, и към селото преди нея. Слънцето полека се скриваше зад планините. Дневната светлина беше силна, но слънцето вече не топлеше. Точно преди заминаването му с Джеспер за сондаж „Роза“, когато наоколо нямаше никого, Скот беше споделил какво се беше случило в действителност: „Видях всичко, Том. Когато казах, че съм избягал, това не беше истината. На никого не се осмелих да разкажа, но аз наблюдавах през прозореца на училището уплашен до смърт и видях всичко. Стана много бързо. Боже, да беше видял съпругата на нашия приятел Ничак с карабината, същинска тигрица! Толкова хладнокръвна! Рани един от Зелените ленти в корема, остави го да пищи и после… тряс! Доуби го. Обзалагам се, че именно тя застреля първия негодник, водача, много важно кой е. Не бях виждал такава жена, никога не съм предполагал, че може да е такава.“

— А какво стана с Назири?

— Той нямаше никакъв шанс. Хукна да бяга и го застреляха. Сигурен съм, че го застреляха, защото беше свидетел, а не от селото. Това ме накара да размърдам мозъка и краката си, измъкнах се през прозореца, както вече разправих, и когато Ничак пристигна тук, престорих се, че вярвам на разказа му. Обаче, кълна се в Бога, Том, всичките тези комитетски негодници бяха мъртви, преди да напусна селото, ето защо Ничак трябва да е заповядал да изгорят училището.

— Той не би го направил, докато ти си в него. Някой трябва да те е видял, когато си се измъквал.

— Ще съм благодарен на Бога, ако не си прав, защото тогава аз съм жива заплаха за селото — единственият свидетел.

Локхарт приземи хеликоптера и тръгна към селото. Беше сам. Както беше уговорено, Ничак хан и моллата го очакваха в кафенето. Също и много селяни, но нямаше жени. Кафенето беше мястото за социални контакти и срещи. Представляваше колиба с едно помещение, направена от дървени трупи и глинена замазка, мертеците бяха почернели с течение на годините от дима на горящите дърва. Беше застлано с груби черги за сядане.

— Салаам, каландар, мир да има в дома ти. — Локхарт употреби официалната титла, за да покаже, че Ничак хан властвува и над базата.

— Спокойствие й радост и за теб, каландар на летците — отговори учтиво Ничак хан.

Локхарт усети предизвикателството и не откри в очите му предишното дружелюбно отношение.

— Заповядай, разполагай се удобно. Пътуването ти беше ли ползотворно?

— Господ ще каже. Липсваха ми домът и приятелите в Загрос. Вас Господ ви е благословил, каландар.

Локхарт седна на неудобната черга и започна да разменя нескончаеми любезности с Ничак хан, като изчакваше той да му даде възможност да премине към конкретния въпрос. В стаята беше задушно, миришеше на развалено, във въздуха се носеше воня на човешки тела, кози и овци. Останалите внимателно наблюдаваха.

— Какво те води в нашето село, твое превъзходителство? — попита Ничак хан и сред плътно насядалите хора премина тръпка на очакване.

— Бях изненадан да узная, че в селото са идвали непознати и са имали наглостта да посегнат на теб.

— Такава е била волята Божия — отвърна Ничак и очите му леко се присвиха. — Непознатите идваха в нашето село, но си отидоха, като го оставиха така, както то винаги е било. С вашата база обаче не е така.

— Но защо, каландар? Ние винаги сме се грижили за доброто на селото и сме взимали на работа много вашите хора…

— Не е моя работа да задавам въпроси на нашето правителство или на тези комитети на нашето правителство, или на властелина на нашия народ, самия аятолах. Младият летец е видял и чул, повече няма какво да се допълни.

Локхарт предугади клопката.

— Младият летец е чул и видял само това, което се е случило в училищната сграда, каландар. Аз моля на нас, като на стари и добри гости… — той внимателно си подбираше думите, — да ни се даде време, за да потърсим промяна в едно управление, което, изглежда, е насочено срещу интересите на Загрос.

— Планината Загрос се простира на хиляди километри, преминава през земите на кашкаите и бахтиярите и през територията на стотици други племена. Яздек си е Яздек — изсъска Ничак и цитира Омар Хаям: „Остави тялото си на съдбата и приеми болката, защото това, което ти е писано, не може да бъде отменено.“

— Вярно е, но не беше ли Омар Хаям написал също: „Не приписвай доброто и злото в човешкото сърце, радостта и скръбта, които са наша орисия и съдба, на небесното колело, защото в светлината на разума колелото е хиляда пъти по-безпомощно от теб.“

Сред селяните се разнесе шепот. Старият молла кимна доволен, но не каза нищо. Очите на Ничак хан се усмихваха, но не и устата му и Локхарт разбра, че срещата ще потръгне. Благослови Шаразад, която му беше отворила ушите и очите за „Рубаята“, чието благозвучие на фарси беше ненадминато.

Всички чакаха. Ничак хан почеса брадата си, бръкна в джоба си и напипа пакет цигари. Локхарт с престорено равнодушие извади подаръка, позлатена запалка „Дънхил“, която беше купил от Ефър Джордан за случая: „Ефър, да знаеш, че ще те убия, ако не запали от първия път!“ Той я щракна и пламъчето блесна. Отдъхна си с облекчение. Със спокойна ръка поднесе огънчето на стареца.

Ничак хан се поколеба, но припали цигарата си и смукна дълбоко.

— Благодаря.

Очите му се присвиха, когато Локхарт остави запалката на килимчето пред него.

— Надявам се, че ще приемеш този подарък от всички нас в базата в знак на благодарност за това, че ни управляваш и закриляш. Та нима не беше ти този, който разби портата и завзе базата в името на народа? Та нима не спечели надбягването с шейнички, като победи и най-добрите ни състезатели благодарение на силата и куража си?

В помещението пак се понесе шепот, всички с интерес следяха развоя на турнира и всички съзнаваха, че неверникът говори само истини. В настъпилата тишина напрежението се увеличи и тогава ханът се протегна и взе запалката, за да я разгледа отблизо. Щракна капачката с наядения си палец, както беше виждал да правят хората в базата. Пламъчето лумна сякаш от само себе си и всички бяха доволни не по-малко от него от качеството на подаръка.

— От какви напътствия се нуждае негово превъзходителство?

— Нищо конкретно всъщност, господин каландар — отговори Локхарт лицемерно, по персийските правила.

— Но има нещо, което ще накара негово превъзходителство да се почувствува по-добре, нали? — попита старецът и смачка цигарата в земята.

След дълги разтакавания Локхарт най-сетне се осмели да изплюе камъчето.

— Ами, понеже ваше превъзходителство прояви великодушие да се заинтересува, ние ще сме ви много признателни, ако ходатайствате за нас пред комитета да ни отпусне малко повече време. Ваше превъзходителство, вие, който познавате тези планини като чинията, от която се храните, знаете, че не можем да се подчиним на заповедите на непознати, които явно не знаят, че не сме в състояние да изведем персонала от сондажите, нито да го охраняваме, а те са собственост на Загрос и на великолепния Яздек, сиреч на кашкаите. Нито ни е възможно да изтеглим до утре вечер машините и резервните части.

— Вярно е, непознатите не са осведомени как стоят нещата — потвърди Ничак хан. „Да — помисли си той, — те нищо не знаят и тези кучи синове, които се опитаха да наложат мръсните си похвати, бяха бързо наказани от Бога.“ — Може би комитетът ще се съгласи да ви отпусне още един ден.

— О, това е повече, отколкото се осмелявам да моля. Обаче за теб, каландар, това едва ли е достатъчно, за да им покажеш колко малко знаят за твоя Загрос. Изглежда, трябва да получат един урок. Би трябвала да им се каже, че ни трябват най-малко две седмици. Та в края на краищата ти си каландарът на Яздек и всичките единадесет сондажи и целият Загрос познава Ничак хан.

Старецът се почувствува много горд, също и селяните, приятно смаяни от логиката на неверника. Ничак хан извади цигарите и запалката си. Тя запали от първото щракване.

— Две седмици, добре — съгласи се той и всички бяха доволни, включително Локхарт. След това добави, за да си даде време да прецени дали две седмици не са много.

— Ще изпратя човек да помоли за две седмици.

Локхарт се изправи и изсипа цял куп благодарности на хана. Две седмици даваха добра възможност на Макайвър. Излезе навън и въздухът му се видя приятен като вино. Вдъхна дълбоко с благодарност, доволен от начина, по който се бе справил с деликатните преговори.

— Салаам, Ничак хан, да цари мир в дома ти.

— И в твоя.

Оттатък мегдана беше джамията, а до нея изгореното училище. На обратната й страна беше пристроена двуетажната къща на Ничак хан. На вратата й стояха жена му с две от децата му и няколко други селянки, всичките облечени в пъстри дрехи.

— Защо беше изгорено училището, каландар?

— Чух един от комитета да казва: „Ето така трябва да бъде унищожено всичко чуждоземно. Така ще бъде унищожена и базата с всичко в нея. Тук не ни трябват чужденци.“

На Локхарт му докривя. „Да, повечето от вас, ако не всички, мислят така. И въпреки това много са хората като нас, който се опитват да станат част от Иран, да говорят вашия език, искат да бъдат приети от вас, но това никога няма да стане. Защо тогава сме тук, защо се опитваме да постигнем нещо? Може би поради същата причина, която е накарала Александър Велики да се задържи по тези места. Той, придворните му и десетки хиляди негови войници са се оженили за иранки, защото тук витае тайнствената магия на Иран, която изцяло те поглъща и завладява, както стана и с мен.“

Съпругата на Ничак хан каза нещо и жените около нея избухнаха в смях.

— Добре е, когато съпругите са щастливи, нали? Та те са Божият подарък за мъжете, не е ли така? — позасмя се ханът игриво.

Локхарт кимна и си помисли колко голям късметлия е Ничак с такъв дар Божи като неговата съпруга, какъвто беше и Шаразад за него. Като се сети за нея, още веднъж го завладя ужасът от миналата нощ за това, че за малко можеше да я загуби, за лудостта и нещастието, които я бяха споходили, за боя и раните, които й нанесе, а той искаше само тя да бъде щастлива в този живот — и след него, ако има такъв.

— А и аз имам голям късмет с такъв отличен стрелец като нея, не е ли така?

— Да — изтърва Локхарт. Нещо го жегна в стомаха и той вътрешно се наруга, че вниманието за миг му бе изневерило. Видя, че ханът го гледа изпитателно, и побърза да добави:

— Стрелец? Съпругата ти била отличен стрелец? Моля да ме извиниш, твое превъзходителство, не те чух добре. Искаш да кажеш — с карабина?

Старецът замълча, изучавайки го, след това кимна замислено. Локхарт издържа погледа му и се обърна към площада. Чудеше се дали това не е нарочно поставена клопка.

— Чувал съм, че много кашкайки стрелят добре. Изглежда, че Господ те е благословил в много отношения, каландар.

Ничак хан помълча, после продължи:

— Утре ще ви обадя колко време ви е отпуснал комитетът. Остани си със здраве.

На връщане към базата Локхарт се запита: „В клопка ли попаднах? Ако забележката му беше неволна и се дължеше на това, че просто се гордее с жена си, тогава вероятно и ние, и Скот сме в безопасност. При всички случаи имаме време — да, може би имаме, но вероятно не и Скот.“

Слънцето се беше скрило и температурата отново падна под нулата. Студът помогна да му се прояснят мислите, но не премахна напрегнатостта му, нито умората.

„Седмица-две или няколко дни, нямаме кой знае колко време“ — мислеше си той. В Техеран Макайвър му беше казал, че е извадил разрешения за извеждане от страната на три 212, които трябва да заминат за Ал Шаргаз за ремонт: „Том, ще изпратя един от твоите, един оттук и един от Ковис, после ще ги прехвърля в Нигерия, но, за Бога, не разправяй за това. Ето ти документите за напускане с дата идната сряда и мисля, че самият ти трябва да отлетиш, докато все още имаш възможност. Заминавай и стой в Ал Шаргаз — там има много пилоти, които могат да закарат машините по-нататък.“

Излезе от гората и видя базата. Скот и Жан-Люк го чакаха при един хеликоптер 212.

„Ще изпратя Скот извън страната каквото и да се случи помисли си Локхарт и това решение понамали загрижеността му. — А главният въпрос е да започваме ли евакуацията, или не? За да взема решение, трябва да преценя доколко мога да се доверя на Ничак хан. Май не кой знае колко много.“