Джеймс Клавел
Вихрушка (12)

12

На остров Сири: 7,42 вечерта.

 

На малко повече от хиляда и сто километра на югозапад от Техеран товаренето на петдесетхилядитонния японски танкер „Рикомару“ почти завършваше. Луната осветяваше Залива, нощта беше приятна, с много звезди, и Скрагър се беше съгласил да придружи дьо Плеси на борда за вечеря с Йоши Касиги. Сега тримата стояха на мостика заедно с капитана. Палубата бе обляна от светлина. Наблюдаваха японските моряци и главния инженер близо до голямата смукачна тръба, която минаваше през борда и водеше до комплекса разпределителни кранове върху стационарно закотвената, плуваща петролоносеща лодка до танкера. Тя също беше осветена от прожекторите.

Намираха се на около двеста метра от ниския остров Сири, танкерът беше здраво закотвен с двете носови вериги, закрепени за шамандури отпред, и две котви на кърмата при кормилото. Нефтът се изпомпваше от резервоарите на брега чрез тръба, прекарана по мостово съоръжение над водата до лодката, после до борда и резервоарите чрез собствената им тръбопроводна система. Товаренето и разтоварването бяха опасни операции поради силно летливите, високо експлозивни газове, които се образуваха в резервоарите в пространството над суровия нефт — а празните резервоари бяха дори по-опасни, докато не бъдат измити. В по-съвременните танкери, за по-голяма безопасност, се впомпваше азот — инертен газ, който се изпускаше, когато бяха празни. Но „Рикомару“ нямаше такова оборудване.

— Затворете клапана! — извика главният инженер на хората от лодката, после се обърна към мостика и даде знак с палец нагоре. Капитанът го прие и каза на Касиги на японски: — Разрешете да отплуваме, колкото е възможно по-скоро. — Беше слаб мъж, със строго лице, с колосана бяла риза и къси панталони, с бели чорапи и обувки, еполети и фуражка с козирка.

— Да, капитан Морияма. Колко време ще ви трябва?

— Най-много два часа — да получа разрешение и да вдигнем котва. — Това означаваше, да изпратят моторната си лодка, за да освободи веригите на котвата, затегнати към постоянните шамандури, а после да ги навият и пак да ги закачат за котвите.

— Е — обърна се Касиги към дьо Плеси и Скрагър на английски, — вече сме натоварени догоре и сме готови да тръгнем. След около два часа ще сме вече на път.

— Отлично — отвърна дьо Плеси с облекчение. — Значи можем да си отдъхнем.

Операцията беше протекла много добре. Охраната по целия остров и на кораба беше засилена. Всичко, което можеше да се провери, беше проверено. Само трима особено необходими за работата иранци бяха допуснати на борда. Всички бяха внимателно претърсени и наблюдавани от японски член на екипажа. Нямаше никакви признаци на враждебност сред останалите иранци на брега. Всяко по-съмнително място, където можеха да бъдат скрити експлозиви или оръжие, беше претърсено.

— Може би този беден младеж от Сири Едно се е заблудил, mon ami Скраг.

— Може би — съгласи се Скрагър. — Но дори да е така, мисля, че младият Абдула Турик е бил убит. Никой не може да получи такива наранявания на лицето и очите просто като падне от платформата в спокойно море. Бедното момче.

— А акулите, капитан Скрагър? — намеси се в разговора Касиги. — Акулите не могат ли да направят такива рани?

— Могат, разбира се. Но да ме вземат дяволите, ако не е било заради това, което ми каза.

— Надявам се да грешите.

— Обзалагам се, че никога няма да разберем истината — каза Скрагър тъжно. — Как го казвахте вие, мистър Касиги? Карма. Кармата на този беден младеж беше кратка и горчива.

Другите кимнаха. Наблюдаваха мълчаливо как корабът се отделя от пъпната връв на лодката.

За да вижда по-добре, Скрагър отиде до края на мостика. Под ярката светлина на прожекторите работниците на лодката усърдно развиваха една тридесет сантиметрова тръба. Бяха шест души — двама от японския екипаж, трима иранци и един френски инженер.

Виждаше и цялата долна палуба, в средата й беше неговият 206. Беше кацнал на нея по предложение на дьо Плеси и с позволението на Касиги.

— Добре — беше обещал Скрагър на французина. — Ще ви откарам обратно в Сири или Ленгех, както пожелахте.

— Йоши Касиги предлага и двамата да останем да пренощуваме, Скраг, и да се върнем сутринта. Малко разнообразие. Можем да тръгнем призори и да се върнем в Ленгех. Ела на борда. Ще се радвам.

Така че той беше кацнал на танкера на залез-слънце, без да може да си обясни защо прие поканата, но беше сключил приятелски договор с Касиги и чувствуваше, че трябва да го почете. Измъчваше го и болезненото чувство за отговорност за смъртта на младия Абдула Турик. Видът на трупа го беше потресъл. Трябваше да остане на Сири, докато танкерът потегли. Беше се опитал да бъде добър гост, съгласявайки се неохотно с дьо Плеси, че може би, в края на краищата, смъртта на младежа е била просто случайност и че предпазните им мерки ще спрат всякакви опити за саботаж.

Откакто предния ден беше започнало товаренето, всички бяха нервни. Тази вечер още повече. Новините по Би Би Си бяха отново много тревожни, съобщаваше се за силно нарастваща конфронтация в Техеран, Мешед и Кум. Към това се прибавяше и съобщението на Макайвър, че Еър е телеграфирал от Ковис на френски; новини за продължаващата блокада на техеранското международно летище, за възможен преврат и за Киаби. Убийството на Киаби потресе дьо Плеси. И всичко това, заедно с носещите се сред иранците слухове и контраслухове им провали вечерта — слухове за предстояща военна намеса на САЩ, за предстояща съветска военна интервенция, за опити за покушение срещу Хомейни, срещу назначения от него министър-председател Базарган, срещу Бахтияр, законния министър-председател, срещу американския посланик. А още и слухове за военен преврат в Техеран тази вечер, слухове, че Хомейни вече е арестуван, че всички въоръжени служби са капитулирали и Хомейни е вече де факто управник на Иран и че генерал Насири, шефът на САВАК, е заловен, осъден и разстрелян.

— Всички тези слухове не могат да бъдат верни — успокои ги Касиги. — Нищо не можем да направим, освен да чакаме.

Той беше добър домакин. Всички ястия бяха японски. Даже бирата. Скрагър се беше опитал да скрие отвращението си от ордьовъра, но печеното пиле в солено-сладък сос му хареса много, оризът и пържените скариди и зеленчуци в тесто също.

— Още бира, капитан Скрагър? — предложи любезно Касиги.

— Не, благодаря. Позволявам си само по една, въпреки че я намирам за много добра — може би не колкото „Фостърс“, но почти толкова.

Дьо Плеси се усмихна.

— Даже не можете да си представите какъв комплимент е това, мистър Касиги. Австралиец да ви каже, че някоя бира е почти толкова добра като „Фостърс“ е наистина висока оценка.

— О, да, зная, мистър дьо Плеси. Долу в Австралия и аз предпочитам „Фостърс“.

— Често ли ходите там? — попита Скрагър.

— О, да. Австралия е един от главните източници на всякакви суровини за Япония. Моята компания притежава много товарни кораби за въглища, желязна руда, жито, ориз, соя — отвърна Касиги. — Внасяме огромно количество от вашия ориз, макар че голяма част от него отива за производството на националната ни напитка саке. Опитвали ли сте саке, капитане?

— Да, да, опитах го един път. Прилича на греяно вино… не ми е по вкуса.

— Съгласен съм — каза дьо Плеси, после бързо добави: — Освен през зимата. Започнахте да разказвате за Австралия.

— Много ми харесва тази страна. А и най-големият ми син е в университета в Сидни и от време на време го посещаваме. Австралия е чудесна страна — толкова голяма, богата, толкова празна.

„Да — помисли си Скрагър мрачно, — празна, защото само чакате да я напълните с вашите милиони работни мравки! Благодаря на Бога, че сме на няколко хиляди мили от вас и че САЩ никога няма да позволят някой да ни заграби земята.“

— Глупости! — беше му казал Макайвър в приятелски спор, когато той, Дънкан и Петикин преди две години бяха на едноседмична почивка в Сингапур. — Ако някога в бъдеще Япония избере подходящ момент, да кажем, докато САЩ се занимават с Русия, Щатите няма да могат да направят нищо, за да помогнат на Австралия. Мисля, че просто ще се споразумеят и…

— Тоя мръсник Дънкан си е загубил ума, а, Чарли? — възмути се Скрагър.

— Прав си — съгласи се Петикин. — Просто те бъзика.

— Не, не го бъзикам. Истинският ви защитник е Китай. Каквото и да стане, Китай ще е винаги насреща. И само Китай винаги ще може да спре Япония, ако въобще някога Япония се милитаризира и стане достатъчно силна, за да тръгне на юг. Господи, Австралия е най-чудесното място в целия тихоокеански район, ковчегът със съкровищата на Тихия океан, но никой от вас, негодници, изобщо не прави никакви планове и не използува главата си. Всичко, което ви трябва, са трите дни отпуск седмично, повече заплата за по-малко работа, безплатно обучение, безплатни медицински прегледи, безплатни осигуровки и някой друг негодник да ви защитава — вие сте по-лоши от бедната стара, проклета Англия, която не получи нищо! Истина ви…

— Получихте нефта на Северно море. И това ако не е дяволски късмет…

— Бедата е, че вие, проклети австралийски идиоти, си мислите, че задникът ви е спестовна касичка.

— Седни, Скраг! — викна Петикин. — Нали се разбрахте да не се биете? Веднъж го направихте, но по приятелски. Само се опитай да удариш Мак, когато не е гроги, и ще те изнесат с краката напред. Може да има високо кръвно, но ще те просне като нищо.

— Аз да ударя това копеле Дънкан? Сигурно се шегуваш, приятелю. Не се занимавам с негодници…

Скрагър се усмихна при спомена за това най-голямо от всички запивания. „Сингапур е чудесно място“ — помисли си той, после отново насочи вниманието си към кораба. Сега, нахранен и много доволен, че товаренето беше завършило, се чувствуваше по-добре.

Вечерта беше великолепна. Високо в небето мигаха навигационните светлини на самолет, насочил се на запад, и за момент Скрагър се запита къде ли ще кацне, какъв е и колко пътници има на борда. Хората на лодката вече почти бяха отвинтили тръбата. Щом я измъкнеха на борда, корабът можеше да потегли. В зори „Рикомару“ щеше да бъде в Ормузкия пролив, а той щеше да излети и да се завърне в Ленгех с дьо Плеси.

Внезапно забеляза, че няколко души бягат от полуосветения помпен агрегат на брега. Вниманието му се съсредоточи върху тях.

Последва малка експлозия, после лумна пламък — нефтът се подпали. Всички на борда гледаха ужасени. Пламъците започнаха да се разпространяват, на брега се чуха викове — на ирански и френски. Хората побягнаха от бараките и зоната на резервоарите. Внезапно в тъмнината затрака автоматично оръжие, последва ужасен трясък. По високоговорителя на кораба се чу гласът на капитана:

— Всички по местата!

Хората на лодката удвоиха усилията си, ужасени, че по някакъв начин огънят може да се пренесе по тръбата и да ги вдигне във въздуха. Щом успяха да се откачат, иранците бързо скочиха в моторната си лодка и избягаха — бяха си свършили работата. Френският инженер и японските моряци хукнаха по мостчето, затрополиха по палубата, задърпаха тръбата на борда. Екипажът бързо зае позиции при аварийна ситуация — някои слязоха в машинното отделение, други се пръснаха по мостика, трети застанаха на основните проходи. За момент тримата иранци, направляващи потока на горивото в различните части на танкера, останаха сами, после се втурнаха към палубата.

Един от тях, Саид, се престори, че се спъва, и падна близо до основния отвор на резервоара. Увери се, че не го наблюдават, бързо разкопча панталоните си и извади малко пластично експлозивно устройство, което не бяха открили при обиска, когато се качваше на борда. То беше прикрепено от вътрешната страна на бедрото му, високо между краката. Саид бързо активира химическия детонатор, който щеше да експлодира след около час, пъхна устройството зад главната клапа и хукна към прохода. Излезе на палубата и ужасен откри, че хората му не са го дочакали и моторницата е почти на брега. Другите двама иранци бърбореха развълнувано, също вбесени, че са ги зарязали на борда. Те не бяха членове на неговото левичарско звено.

На брега още се виждаха пламъци, но нефтът беше спрян и отворът — изолиран. Трима души бяха тежко обгорени — един французин и двама иранци. Подвижният противопожарен камион заливаше пламъците с морска вода, всмуквайки я от Залива. Нямаше вятър и задушливият черен дим затрудняваше още повече потушаването на пожара.

— Дайте пяна — изкрещя Льогран, френският мениджър. Извън себе си от ярост, той се опитваше да въведе ред, но всички само се щураха в светлината на прожекторите, без да знаят какво да правят. — Джак, съберете хората и ги пребройте. Колкото може по-бързо! — Пълният им състав на острова беше седем французи и тридесет иранци. Тримата от охраната се разтичаха в тъмнината. Не бяха въоръжени, имаха само палки. Не знаеха какъв друг саботаж може да очакват и откъде.

— Мосю! — Иранският доктор правеше знаци на Льогран.

Той тръгна към помпения агрегат, който съединяваше резервоарите с лодката. Докторът беше коленичил до двама ранени, проснати върху парче брезент. Бяха в безсъзнание. Единият беше останал без коса и лицето му беше тежко обгорено, другият, опръскан с нефт при експлозията, бе получил изгаряне първа степен по гърдите и корема.

— Mon Dieu — промърмори Льогран и се прекръсти. Под грозно овъглената кожа едва разпозна един от иранските надзиратели. Един друг мъж, френски инженер, се влачеше на колене и охкаше, ръцете и китките му бяха обгорени. Стенанията му се редуваха с поток ругатни.

— Ще те откараме в болница колкото може по-скоро, Пол.

— По-напред хвани тези мръсници и ги изгори! — изръмжа инженерът и отново потъна в болката си.

— Разбира се — каза Льогран безпомощно, после се обърна към доктора: — Направете каквото можете, ще извикам КАЗЕВАК. — Забърза по брега към радиостанцията, настанена в една от бараките, очите му привикваха с тъмнината. Внезапно забеляза двама мъже в другия край на малката писта. Тичаха към малкото възвишение. Зад него имаше залив с малък пристан, който се използваше за лодки. „Обзалагам се, че тия кучи синове ги чака някаква лодка там“ — помисли си той. После, побеснял от ярост, изкрещя след тях: — Копелетааа!

Когато избухна първата експлозия, дьо Плеси хукна по мостика към радиостанцията, свързваща кораба с брега.

— Разбрахте ли откъде идва огънят? — обърна се той към подуправителя на базата на френски. Зад него се скупчиха Скрагър, Касиги и капитанът, уплашени и нервни. Лампите на мостика едва мъждееха, но пълната луна даваше достатъчна светлина.

— Не, мосю. След експлозията нападателите изчезнаха.

— Какви са повредите в помпената система?

— Не знам, чакам… а, момент, моля, идва мосю Льогран. — Има трима обгорени — докладва Льогран на френски. — Двама от иранците са в много тежко състояние, третият е Пол Бюло — има изгаряния по ръцете и китките. Извикайте веднага КАЗЕВАК. Видях двама да тичат към залива — вероятно саботьорите. Сигурно имат лодка там. Събирам всички, за да разберем кой липсва.

— Добре. А какви са повредите?

— Не са големи. Ако имаме късмет, ще ги оправим до седмица — междувременно сигурно ще пристигне следващият танкер.

— Ще дойда на брега колкото е възможно по-скоро. Чакайте за момент! — Дьо Плеси се обърна към останалите и им обясни какво му е казал Льогран.

— Аз ще поема евакуацията, няма нужда да викате никого — заяви Скрагър.

Касиги се намеси:

— Докарайте ранените на борда — имаме хирургично отделение и лекар. Много е добър, особено при изгаряния.

— Чудесно! — Скрагър хукна към въртолета. Дьо Плеси грабна микрофона.

— Ще се справим без външна помощ. Сложете пострадалите хора на носилки. Капитан Скрагър ще ги докара на борда на танкера веднага. Тук има лекар.

Млад японски морски офицер се приближи и съобщи нещо на капитана, който поклати глава и отговори рязко, после обясни на дьо Плеси на английски:

— Тримата иранци, останали на борда, когато моторницата тръгна, искат веднага да бъдат откарани на брега. Казах им, че трябва да почакат. — После извика към машинното отделение да се подготвят за посрещането на ранените.

Касиги гледаше острова и резервоарите. Този нефт му беше дяволски нужен и островът трябваше да е безопасен. Но не можеше да направи нищо.

— Връщам се на брега — викна дьо Плеси и забърза към хеликоптера.

Скрагър беше вече на 206, отваряше задните врати.

— Какво правиш, Скраг? — попита го дьо Плеси.

— Мога да закрепя носилките на задните седалки. Ще стане по-бързо, отколкото да търсим специална платформа.

— Идвам с теб.

— Скачай вътре! — Двамата чуха шум и се обърнаха. Тримата иранци бяха притичали до хеликоптера и блъскаха по корпуса. Очевидно искаха да стигнат до брега с него.

Скрагър вече се бе настанил на пилотската седалка и пръстите му танцуваха по копчетата.

— Няма да стане. Трябва да откараме ранените, а тези могат да почакат. Сядай, приятелю — посочи той дясната седалка, после махна на иранците да се отдръпнат и извика: — Nah, ajaleh da ram — Не, бързам! — Беше един от малкото изрази на фарси, които знаеше. Двама от иранците се отдръпнаха покорно. Третият, Саид, се промъкна на задната седалка и започна да си закопчава колана. Скрагър му кимна към вратата да слиза. Мъжът не му обърна внимание и заговори бързо, усмихваше се насила и сочеше към брега.

Скрагър нетърпеливо му направи знак да слезе и натисна копчето за запуск на двигателя. Двигателят веднага изрева. Мъжът отново отказа и ядосано посочи към брега; гласът му потъваше в адския шум. За момент Скрагър си помисли: „Окей, защо пък да не го взема?“, после забеляза страха, изписан по лицето на мъжа, просмукания от пот комбинезон и в душата му се пробуди подозрение.

— Вън! — изкрещя той и се вгледа в иранеца по-внимателно.

Саид не му обръщаше внимание. Витлото над тях бавно се въртеше и набираше скорост.

— Нека да остане! — надвика го дьо Плеси. — По-добре да побързаме.

Внезапно Скрагър заряза двигателите, скочи, разкопча колана на Саид и с учудваща сила за толкова дребен мъж го сграбчи и го изхвърли от хеликоптера. Преди някой да разбере какво става, Саид пльосна на палубата почти в безсъзнание. Скраг събра ръцете си пред устата и извика към мостика:

— Хей, вие там долу! Касиги! Този тип твърде много бърза да стигне до брега — не беше ли преди малко под палубата? — И без да чака отговор, скочи обратно в пилотската кабина и натисна копчето.

Дьо Плеси го наблюдаваше мълчаливо.

— Какво съмнително видя у този човек?

Скрагър повдигна рамене. Преди двигателите да наберат пълна мощност, моряците бяха хванали Саид и другите двама и ги мъкнеха към мостика.

206 се понесе като стрела към брега. Двамата ранени бяха вече на носилките. Нагласиха ги бързо на задната седалка. Скрагър помогна на ранения французин да се качи на предната седалка — ръцете и китките на Бюло бяха бинтовани. Запушил носа си, за да не вдишва смрадта, Скрагър вдигна хеликоптера и отлетя обратно, приземявайки се като перушинка. Лекарят и медицинският персонал вече чакаха с готова кръвна плазма и морфин за подкожно инжектиране.

След секунди Скрагър отново се насочи към брега. След малко и последната носилка беше натоварена и той отлетя, за да кацне пак така внимателно. Докторът както миналия път чакаше с готова спринцовка и се спусна към носилката под въртящите се перки. Но този път не я използува, а сви рамене:

— Съжалявам! Този човек е вече мъртъв. — После с наведена глава забърза към операционната. Санитарите отнесоха тялото.

Скрагър завърши всички процедури, заключи машината, отиде до парапета и повърна в морето. Откакто преди години беше усетил миризмата на пилот в разбит горящ биплан, изпитваше постоянен ужас да не попадне в подобна ситуация. И сега не успя да понесе миризмата на изгоряла човешка кожа и коса. Избърса устата си, вдиша свеж въздух и благослови късмета си. На три пъти бяха прострелвали самолета му, два пъти беше горял, но всеки път се беше отървавал. Четири пъти беше падал, но бе спасил и себе си, и пътниците — два пъти над джунглата, един в гората, един път с горящ двигател.

— Но ми се размина — промърмори той. — Поне досега.

Чу стъпки. Обърна се и видя Касиги, който идваше по палубата с по една бутилка леденостудена бира „Кирин“ в ръце.

— Моля, заповядайте — каза Касиги сериозно и му подаде едната бира. — Изгарянията ми действат по същия начин. И на мен ми се повръщаше. Аз… отидох до операционната, за да видя как са ранените и… ми стана ужасно лошо.

Скрагър отпи с благодарност. Студената течност с аромат на хмел го съживи; пяната приятно шумеше.

— Божичко, друго си е. Благодаря ти, приятелю. — И след като го каза веднъж, му беше по-лесно да го каже и втори път: — Благодаря ти, приятелю.

Касиги го чу и двата пъти и го прие като голяма победа. Един моряк бързаше към тях със съобщение от телекса в ръка. Даде го на Касиги, който се приближи до най-близката лампа, сложи си очилата и зачете. Скрагър чу как дъхът му секва и го видя да пребледнява още повече.

— Лоши новини ли?

— Не… Просто… имаме проблеми.

— Мога ли да помогна с нещо?

Касиги не му отговори. Скрагър чакаше. Забеляза смущението, изписано в очите на мъжа, докато лицето му оставаше безстрастно. Сигурен беше, че Касиги размисля дали да му каже, или не.

— Не, едва ли — най-после отвори уста Касиги. — Отнася се за нашия нефтохимически завод в Бандар-е Делам.

— За японския строеж? — Както всички в Залива, Скрагър знаеше за огромния, струващ три и половина милиарда долара проект, който, когато бъдеше завършен, щеше да стане най-големият нефтохимически комплекс в Мала Азия и Средния Изток и чието сърце щеше да бъде заводът за триста хиляди тона етилен. Строеше се от седемдесет и първа и беше почти завършен. — Това се казва завод!

— Да, но той се строи от частна компания, не от японското правителство — обясни Касиги. — Заводът на „Иран Тода“ се финансира от частни компании.

— Аха — каза Скрагър, разбирайки връзката. — „Тода Шилинг“ — „Иран Тода“! Вие сте една и съща компания?

— Да, но сме само част от японски концерн, който дава парите и техническата помощ за шаха… за Иран — поправи се Касиги. — Дано всички богове, големи и малки, да прокълнат тази страна и всички в нея! И шаха — затова, че предизвика нефтената криза, и ОПЕК, и всички фанатизирани копелета и лъжци, които живеят тук!

Касиги погледна отново съобщението и с удоволствие забеляза, че пръстите му не треперят. Беше кодирано съобщение от неговия шеф Хиро Тода и гласеше: „СПЕШНО. Поради пълната и продължителна иранска непреклонност съм принуден в крайна сметка да разпоредя да се преустановят всички строителни работи в Бандар-е Делам. Разходите досега надхвърлят петстотин милиона долара и вероятно ще достигнат един милиард, преди да успеем да започнем производството. Плащанията по лихвите понастоящем възлизат на 495 000 долара на ден. Поради таен непочтен натиск от страна на «Броукън Суорд» нашият План 4 за контингентите е отхвърлен. Идете спешно в Бандар-е Делам и ми направете личен отчет. Главният инженер и директор Уотанабе ви очаква. Моля потвърдете!“

„Невъзможно е да стигна там — помисли си Касиги отчаяно. — А ако План 4 е отхвърлен, ние сме разорени.“

План 4 за контингентите изискваше от Хиро Тода да се обърне към японското правителство за кредити с по-нисък лихвен процент, за да се покрие недостигът, и в същото време дискретно да отправи петиция до министър-председателя да обяви комплекса на „Иран Тода“ в Бандар-е Делам за „национален обект“. „Национален обект“ означаваше, че правителството официално признава жизненоважното значение на предприятието и че ще му даде конкурентни предимства. „Броукън Суорд“ беше кодовото им наименование за личния враг и основен конкурент на Хиро Тода Хидийоши Ишида, който възглавяваше огромна, мощна група от търговски компании под общото наименование „Мицувари“.

„Всички богове да прокълнат този завистлив, измамен кучи син Ишида“ — помиели Касиги и продължи гласно:

— Моята компания е само една от многото в концерна.

— Веднъж летях над вашия завод — припомни си Скрагър. — На път от нашата база за Абадан. Пребазирах един хеликоптер — 212. Неприятности ли имате там?

— Да, малко. Временно… — Касиги млъкна и го погледна. Отделните части на плана се наместиха. — Някои временни проблеми. Както знаете, още от началото имахме повече неприятности, отколкото заслужавахме, и за никоя от тях нямахме вина… Първата беше през февруари седемдесет и първа, когато двадесет и трите страни нефтопроизводителки подписаха спогодбата за цените на ОПЕК, образуваха картел и удвоиха цените на два долара и шестнадесет цента… после войната през седемдесет и трета, когато ОПЕК съкрати доставките за САЩ и повиши цената на пет долара и дванадесет. После катастрофата от седемдесет и четвърта, когато доставките на ОПЕК бяха възобновени, но отново на повече от двойната цена — десет долара и деветдесет и пет — и започна световната рецесия. Защо САЩ позволиха на ОПЕК да разстрои световната икономика, когато само те имаха мощта да ги смажат! Проклятие! Никога няма да го разберем. И сега всички ние сме зависими завинаги от ОПЕК, основният ни доставчик, Иран, е в революция, нефтът струва повече от двадесет долара за варел и ние трябва да плащаме тази цена, принудени сме! — Той сви юмрук и удари по планшира, после отпусна ръце, отвратен от себе си, че е дал воля на гнева си. — Що се отнася до „Иран Тода“ — продължи той и се помъчи да се овладее поне външно, — както всички други, считаме, че да се работи с иранците е много… много трудно през последните години. — Касиги размаха съобщението. — Моят шеф иска да отида в Бандар-е Делам. Скрагър подсвирна.

— Това ще е дяволски трудно.

— Да.

— Важно ли е?

— Да, важно е.

Касиги млъкна, сигурен, че Скрагър ще предложи някакво решение. На брега пожарът още бушуваше. Пристигналата пожарна кола пръскаше пяна върху пламъците. Видяха дьо Плеси — говореше нещо на Льогран.

— Слушай, приятелю — започна Скрагър. — Ти си важен клиент на дьо Плеси, нали? Той може да ти уреди чартър. Имаме един свободен 206. Всичките ни хеликоптери са договорени с „Иран Ойл“, но ако той се съгласи, за него не е проблем да уреди разрешение от въздушния контрол да те прекараме по крайбрежието — или ако успееш да получиш разрешение от емиграционните и митническите власти в Ленгех, може би ще успеем да те прекараме през Залива до Дубай или Ал Шаргаз. Оттам ще можеш да хванеш самолет за Абадан или Бандар-е Делам. Във всеки случай, приятелю, французинът може поне да ни даде начален старт.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Защо не? Ти си важен за него.

Касиги се замисли. Японците наистина бяха важни за дьо Плеси и той го знаеше. Но пък не можеше да забрави несправедливото увеличение от два долара за варел.

— Извинявай, какво каза?

— Попитах какво все пак ви накара да започнете проекта? Той е много далеч от Япония и няма да ви донесе нищо друго, освен неприятности.

— Една мечта. — Касиги понечи да запали цигара, но се сети навреме, че пушенето е разрешено само на определени места. — Преди единадесет години, през шестдесет и осма, Банджиро Киама, старши инженер, работещ в моята компания и роднина на нашия президент Хиро Тода, минал през петролните полета край Абадан. Било първото му пътуване в Иран и където и да отидел, виждал как горят бликащия природен газ. Споходила го внезапна мисъл: защо да не можем да превърнем този отпадъчен газ в нефтохимически продукти? Ние имахме технологията, експертизата и дългосрочни планове. Японските умения и пари се съчетаха с иранските суровини, които сега напълно се разпиляват! Блестяща идея — уникална и първа по рода си! Технико-икономическите проучвания и обосновка продължиха три години — прекалено дълго, макар че завистливите ни конкуренти твърдяха, че сме ги направи прекалено бързо, а в същото време се опитаха да откраднат идеите ни и да настроят другите срещу нас. Но планът на Тода се придвижваше добре и получихме необходимите ни три и половина милиарда. Разбира се, ние сме само част от концерна „Гиокотомо-Мицувари-Тода“, но корабите на „Тода“ ще превозват дела на Япония. Дела от продуктите, от които нашата индустрия отчаяно се нуждае! — „Ако изобщо завършим комплекса“ — помисли си той недоволно.

— И сега мечтата се превърна в кошмар, така ли? — попита Скрагър. — Мисля, че чух… май съобщиха, че проектът е надхвърлил планираните разходи.

— Враговете ни разпространяват всякакви слухове. — През постоянния шум от генераторите на кораба ушите на Касиги доловиха писъка, който очакваше — дори се учуди, че идва толкова късно.

— Когато дьо Плеси дойде на борда, ще ми помогнеш ли?

— Ще се радвам да го направя. Само дьо Плеси може… — Скрагър млъкна. Викът отново се чу. — Изгарянията сигурно причиняват ужасна болка.

Касиги кимна.

Нов проблясък привлече вниманието им към брега. Погледнаха натам. Пожарът вече беше почти овладян. Пак долетя писък, но Касиги не го чу, съзнанието му бе завладяно от Бандар-е Делам и от отговора до Хиро Тода, който трябваше да изпрати веднага по телекса. „Ако някой може да разреши проблема ни, това е Хиро Тода. Трябва да го реши — ако не го направи, аз съм съсипан, неуспехът му става мой.“

— Касиги-сан! — викна капитанът от мостика.

— Хай?

Скрагър чуваше виковете на капитана. Японският език дразнеше слуха му.

Касиги се задъха, после извика.

— Домо! — и забравил всичко останало, се обърна към Скрагър: — Бързо! — Втурна се към стълбите. — Иранецът — онзи, когото ти изхвърли от хеликоптера! Той е саботьор и е сложил взрив на танкера.

Скрагър го последва по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж, хукна по коридора, после, по долната палуба и по следващата… Спомни си писъците. „Мислех, че идват от мостика, а не отдолу — каза си той. — Какво ли му правят?“

Настигнаха капитана и главния инженер. Двама разярени моряци блъскаха вцепенения Саид пред себе си. Сълзи течаха по лицето му, той трепереше и бръщолевеше несвързано, държеше с една ръка панталоните си. Спря, изстена и посочи крана. Капитанът приклекна, бръкна внимателно зад тръбата, после се изправи. Пластичният експлозив беше толкова малък, че едва покриваше дланта му. Часовниковият механизъм бе химичен — малко стъклено топче, здраво прикрепено към експлозива.

— Изключи го — кресна той на фарси и го подаде на Саид. Иранецът се отдръпна и забръщолеви:

— Не може да се изключи! Трябва вече да е избухнал — не разбирате лииии!

Капитанът замръзна.

— Казва, че вече е трябвало да избухне!

Преди да успее да помръдне, един от моряците грабна експлозива от ръката му, дръпна Саид и го повлече по коридора към стълбата — на тази палуба нямаше люкове, но на следващата имаше. Най-близкият беше в ъгъла, здраво, затворен с метални гайки. Морякът блъсна Саид към него, закрещя му да отваря и започна да развърта едната гайка. Гайките издрънчаха на пода, щангата падна. Морякът рязко отвори люка. В този момент експлозивът избухна, взриви двете ръце и лицето му, откъсна главата на Саид и опръска с кръв преградата зад тях.

Взривът изтласка останалите назад, всички нападаха. Касиги стана пръв, приближи се до труповете и коленичи. Безмълвно поклати глава.

— Карма — промърмори капитанът в настъпилата тишина.