Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (8)

Глава VIII

Приятелството между Маргарет и мисис Уилкокс, което щеше да се развие така бързо и с такива странни резултати, може би се бе породило в Шпайер през пролетта. Вероятно възрастната дама, когато се взираше в грубата червеникавокафява катедрала и се вслушваше в разговора между Хелън и съпруга си, бе открила в другата, по-малко очарователната от сестрите, по-дълбока симпатия, по-убедителни преценки. Тя умееше да разбира такива неща. Може би точно тя бе пожелала сестрите Шлегел да бъдат поканени в Хауардс Енд, и особено Маргарет, чието присъствие най-вече би желала. Всичко това са предположения; мисис Уилкокс бе оставила след себе си много малко ясни указания. С положителност се знае, че тя отиде на посещение в Уикъм Плейс след две седмици, в същия ден, когато Хелън заминаваше с братовчедка си за Щетин.

— Хелън! — извика фройлайн Мозебах със страхопочитание (сега тя бе довереница на братовчедка си). — Майка му ти е простила! — А след това, като си спомни, че в Англия новодошлите не следва да правят посещения, преди да бъдат посетени, тя промени тона си от страхопочитание на неодобрение и изказа мнение, че мисис Уилкокс е „keine Dame“^[1].

— Безпокои всички ни! — каза рязко Маргарет. — Хелън, стига си се кикотила и въртяла, ами върви и свършвай с нареждането на багажа. Защо не ни остави на мира тази жена?

— Не знам какво да правя с Мег — отвърна Хелън, отпускайки се на стълбите. — Не може да си изкара от ума Уилкоксови и куфарите. Мег, Мег, не обичам младия господин, не обичам младия господин, о, Мег. Може ли да се каже по-ясно от това?

— Съвсем ясно е, че с тази любов е свършено — потвърди фройлайн Мозебах.

— Съвсем ясно е, Фрида, но няма как, Уилкоксови ще ми досаждат, ако върна визитата.

После Хелън симулира сълзи, а фройлайн Мозебах, която намираше всичко изключително забавно, направи същото.

— Ооо! Ъъъ! Мег смята да върне визитата, а аз не мога. Защо ли? Защото заминавам за Германия.

— Ако заминаваш за Германия, върви и си приготвяй багажа; ако не, върви да посетиш Уилкоксови вместо мен.

— Но, Мег, аз не обичам младия господин, не обичам младия… Господи, кой слиза по стълбите? Обзалагам се, че е брат ми. Да му се не види!

От появата на един мъж, дори като Тиби, щуротиите спираха. Бариерата на пола, въпреки, че е по-ниска при цивилизованите, е все още висока, и то по-висока от страна на жените. Хелън можеше да каже всичко за Пол на сестра си и много неща на братовчедка си; но на брат си тя не казваше нищо. Това не бе стеснителност, защото сега тя говореше за „идеала на Уилкокс“ със смях и дори с нарастваща грубост. Нито бе предпазливост, защото Тиби рядко повтаряше новините, които не го засягаха, и то лично. По-скоро това бе чувството, че е издала тайна на мъжкия лагер, а колкото и незначително да беше това от тази страна на бариерата, то щеше да стане важно от другата. Затова спря, по-скоро започна да си прави шеги с други неща, докато многострадалните й близки не я отведоха горе. Фройлайн Мозебах я последва, но се забави колкото да се надвеси над перилата и да каже неуместно на Маргарет:

— Всичко е наред… тя не обича младия човек… не бил достоен за нея.

— Да, знам, благодаря много.

— Мислех, че ще бъде редно да ти го кажа.

— Хиляди благодарности.

— Какво има? — попита Тиби. Никой не му отговори и той продължи към трапезарията, за да си вземе бонбони.

Вечерта Маргарет предприе решително действие. Къщата бе много тиха, а мъглата — беше през ноември — се прилепи към прозореца като прогонен дух. Фрида и Хелън бяха заминали с целия си багаж, Тиби, който не се чувствуваше добре, се беше проснал на една кушетка край огъня. Маргарет седеше до него, потънала в размисъл. Умът й скачаше от една мисъл на друга, а накрая ги строи всичките като за парад. Практичният човек, който веднага разбира какво му трябва и обикновено не знае нищо повече, ще я обвини в нерешителност. Но това бе начинът, по който работеше нейният ум. А когато наистина пристъпваше към действие, тогава никой не можеше да я обвини в нерешителност. Нападна толкова стремително, като че ли изобщо не бе обмисляла нещата. Писмото, което написа на мисис Уилкокс, бе наситено с естествените признаци на решителността. У нея бледният нюанс на мисълта бе по-скоро дихание, отколкото патина, едно дихание, което оставя цветовете още по-свежи, когато бъде изличено.

„Уважаема мисис Уилкокс,

Принудена съм да ви пиша нещо неучтиво. Ще бъде по-добре, ако не се срещаме. И сестра ми, и леля ми причиниха неприятности на вашето семейство, а в случая със сестра ми основанията за недоволство могат да се повторят. Доколкото знам, вече не я занимават мисли за вашия син. Но няма да бъде честно и към нея, и към вас, ако те се срещнат, и затова ще бъде правилно да сложим край на нашето познанство, което започна така приятно.

Страхувам се, че не ще се съгласите с това — знам разбира се, че няма да го приемете, тъй като бяхте така добра да ни посетите. От моя страна това е просто един инстинкт и той без съмнение е погрешен. Сестра ми без съмнение ще каже, че е погрешен. Пиша ви без нейно знание и се надявам, че не ще я свържете с тази моя неучтивост.

Повярвайте ми.“

Искрено Ваша: М. Дж. Шлегел

Маргарет изпрати писмото по пощата. На сутринта получи следния отговор, предаден на ръка:

„Уважаема мис Шлегел,

Не би трябвало да ми пишете такова писмо. Аз ви се обадих, за да ви съобщя, че Пол замина за чужбина.“

Рут Уилкокс

Страните на Маргарет пламнаха. Не успя да довърши закуската си. Изгаряше цялата от срам. Хелън й бе казала, че младежът напуска Англия, но други неща й се бяха сторили по-важни и тя бе забравила. Всичките й абсурдни тревоги бяха разбити и на тяхно място се издигаше увереността, че е била груба към мисис Уилкокс. Грубостта действуваше на Маргарет като горчив вкус в устата. Тя отравяше живота. Понякога бе необходима, но тежко на онези, които я използуват без всякаква необходимост. Сложи набързо шапка и шал като бедна жена и се потопи в мъглата, която все още се стелеше. Устните й бяха стиснати, все още държеше писмото в ръка и в това състояние прекоси улицата, влезе в мраморното фоайе на блока, избегна портиерите и се втурна нагоре по стъпалата към втория етаж.

Каза името си и за нейна изненада бе въведена направо в спалнята на мисис Уилкокс.

— О, мисис Уилкокс, направих най-ужасната грешка. Съжалявам и се срамувам от себе си много повече, отколкото думите могат да изразят.

Мисис Уилкокс студено кимна. Тя бе засегната и не го криеше. Беше седнала в леглото си и пишеше писма на една полумасичка, която покриваше коленете й. Подносът за закуска бе на друга масичка до нея. Светлината от огъня, светлината от прозореца и светлината от свещника, която хвърляше трептящо сияние около ръцете й, се сливаха, за да създадат странна болезнена атмосфера.

— Знаех, че ще замине за Индия през ноември, но съм забравила.

— Той отплува на седемнайсети за Нигерия, в Африка.

— Знам… знам. През цялото време се държах толкова глупаво. Срамувам се от себе си.

Мисис Уилкокс не отговори.

— Безкрайно съжалявам и се надявам, че ще ми простите.

— Няма значение, мис Шлегел. Хубаво беше от ваша страна, че дойдохте толкова бързо.

— Има значение — извика Маргарет. — Бях груба към вас; и сестра ми не е вкъщи, така че не мога да се извиня дори с това.

— Така ли?

— Току-що замина за Германия.

— И тя е заминала — прошепна другата, — да, сега наистина е съвсем безопасно, напълно безопасно.

— Значи вие също сте се безпокоили — възкликна Маргарет, все по-развълнувана и без покана взе един стол. — Колко странно! Виждам, че се безпокоите. Чувствувате същото като мен: Хелън не трябва да го вижда отново.

— Наистина мислех, че така е най-добре.

— Но сега защо?

— Това е много труден въпрос — каза усмихната мисис Уилкокс и част от раздразнението, изписано по лицето й, изчезна. — Мисля, че сте го казали по най-добрия начин в писмото си — това беше един инстинкт, който може да бъде погрешен.

— Не че синът ви, все още…

— О, не, той често… моят Пол е много млад, нали?

— А тогава защо?

Тя повтори:

— Един инстинкт, който може да бъде погрешен.

— С други думи те са от оня тип хора, които могат да се влюбят, но не могат да живеят заедно. Това е много вероятно. Страхувам се, че в девет от десет случая природата тегли на една страна, а човешката природа — на друга.

— Това са действително „други думи“ — каза мисис Уилкокс. — В главата си нямах нищо свързано и ясно. Просто бях разтревожена, когато научих, че моето момче обича сестра ви.

— О, винаги съм искала да ви питам. Как разбрахте? Хелън била толкова изненадана, когато леля ни пристигнала, вие сте се появили и сте оправили нещата. Пол ли ви каза?

— Няма никаква полза да обсъждаме това — каза мисис Уилкокс след кратка пауза.

— Мисис Уилкокс, много ли ни бяхте сърдита през юни? Аз ви писах писмо, а вие не ми отговорихте.

— Наистина бях против наемането на апартамента на мисис Матесън. Знаех, че е срещу вашата къща.

— Но сега всичко е наред, нали?

— Мисля, че да.

— Само мислите? Не сте ли сигурна? Бих се радвала, ако тези малки бъркотии се оправят.

— О, да, сигурна съм — каза мисис Уилкокс, като се раздвижи неспокойно под завивките. — В думите ми винаги звучи несигурност. Така си се изразявам.

— Всичко е наред и аз съм сигурна.

В този момент влезе прислужницата, за да прибере подноса от закуската. Тя ги прекъсна, а когато подновиха разговора, той навлезе в по-спокойно русло.

— Сега трябва да ви кажа довиждане, сигурно ще ставате.

— Не, останете още малко, ще прекарам деня в леглото. От време на време го правя.

— Мислех, че сте от хората, които стават рано.

— В Хауардс Енд — да, но в Лондон няма за какво да ставам.

— Няма за какво да ставате? — извика Маргарет, силно изненадана. — Сега, когато са открити всички есенни изложби, а Исай свири следобед. Да не говорим за хората.

— Истината е, че съм малко уморена. Първо бе сватбата, после замина Пол, а вчера, вместо да почивам, направих няколко посещения.

— Сватба?

— Да, Чарлс, по-големият ми син, се ожени.

— Наистина!

— Наехме апартамента главно поради тази причина и за да може Пол да си подготви нещата, необходими за Африка. Апартаментът е на една братовчедка на мъжа ми и тя най-любезно ни го предостави. Така имахме възможност да се запознаем с роднините на Доли, преди да настъпи денят, нещо, което не бяхме направили дотогава.

Маргарет попита кои са роднините на Доли.

— Фюсъл. Бащата е бил в индийската армия — сега в оставка; братът е военен. Майката е починала.

Може би това бяха „обгорелите от слънцето мъже без брадички“, които Хелън бе зърнала един следобед през прозореца. Маргарет почувствува известен интерес към щастието на семейство Уилкокс. Придобила бе навика заради Хелън и все още се придържаше към него. Гладко и въздържано поиска и научи повече подробности за мис Доли Фюсъл. Гласът на мисис Уилкокс, въпреки че бе любезен и властен, не бе много изразителен. Внушаваше, че картини, концерти и хора са еднакво незначителни. Само веднъж се бе оживил — когато говореше за Хауардс Енд.

— Чарлс и Албърт Фюсъл са се познавали от доста време. Членове са на един и същ клуб, а и двамата са пристрастени към голфа. Доли също играе, макар не така добре, и там са се срещнали за първи път, при игра на смесени двойки. Всички ние я харесваме и сме много доволни. Ожениха се на единайсети, няколко дни преди да отплува Пол. Чарлс много искаше брат си за шафер, затова направи всичко възможно сватбата да бъде на единайсети. Семейство Фюсъл предпочитаха да бъде след Коледа, но бяха така любезни да се съгласят. Ето снимка на Доли — онази в двойната рамка.

— Да не би да ви задържам, мисис Уилкокс?

— Не, никак.

— Тогава ще остана. Много ми е приятно.

След това бе разгледана снимката на Доли. Тя бе надписана „На скъпата Мимс“, което мисис Уилкокс обясни, че е „името, с което тя и Чарлс бяха решили Доли да се обръща към мен“. Доли изглеждаше глуповата и имаше едно от онези триъгълни лица, които така често се харесват на силните мъже. Беше много хубавичка. От нея Маргарет премина на Чарлс, чиито черти се налагаха от другата страна. Замисли се за силите, които бяха събрали двамата, докато господ ги раздели. Намери момент да изрази надежда, че ще бъдат щастливи.

— Заминаха за Неапол на сватбено пътешествие.

— Щастливци!

— Трудно мога да си представя Чарлс в Италия.

— Не обича ли да пътува?

— Обича пътуванията, но чужденците съвсем не го очароват. Това, което му харесва най-много, е пътуване с автомобил из Англия и мисля, че точно това щеше да направи, ако времето не беше така отвратително. За сватбата получи собствен автомобил от баща си, но засега той е в Хауардс Енд.

— Сигурно там имате гараж?

— Да. Съпругът ми построи малък гараж едва миналия месец, от западната страна на къщата, недалеч от бряста, там, където по-рано бе ограденото място за понито.

Последните думи прозвучаха много особено.

— Къде е сега понито? — попита Маргарет след кратко мълчание.

— Понито? О, то е мъртво отдавна.

— Брястът, спомням си. Хелън говореше, че това е великолепно дърво.

— Това е най-красивият бряст в цял Хартфордшир. Разказвала ли ви е сестра ви за зъбите?

— Не.

— О, това сигурно ще ви заинтересува. Има зъби на дива свиня, забити в стеблото, на около четири фута от земята. Местните хора са ги забили там преди много години и смятат, че ако сдъвчат парченце от кората, това лекува зъбобол. Сега зъбите са почти скрити и никой не ходи при дървото.

— Аз бих отишла. Обичам фолклора и всякакви гнили суеверия.

— Мислите ли, че дървото наистина е лекувало зъбобол, ако човек вярва в това?

— Разбира се, че е лекувало. Лекувало е всичко, но едно време.

— Безспорно, аз помня такива случаи, живяла съм в Хауардс Енд много преди мистър Уилкокс да го опознае. Там съм родена.

Разговорът отново се промени. Навремето едва ли изглеждаше нещо повече от едно безцелно бъбрене. Стана й интересно, когато домакинята обясни, че Хауардс Енд е нейна собственост. Беше отегчена от прекалено подробното описание на семейство Фюсъл, от приказките за безпокойството на Чарлс относно Неапол, за пътуванията на мистър Уилкокс и Иви, които правеха обиколка с автомобил из Йоркшир. Маргарет не можеше да понася да я отегчават. Стана невнимателна, започна да си играе с рамката на фотографията, изтърва я, счупи стъклото на Доли, извини се, беше извинена, поряза си пръста, предизвика състрадание и накрая заяви, че трябвало да си върви — цялата къща била на плещите й, а трябвало да говори и с учителя по езда на Тиби.

Тогава отново се появи любопитната нотка.

— Довиждане, мис Шлегел, довиждане. Благодаря ви, че дойдохте. Ободрихте ме.

— Много се радвам.

— Аз… чудя се дали някога мислите за себе си.

— За нищо друго не мисля — изчерви се Маргарет, но остави ръката си в ръката на полегналата мис Уилкокс.

— Чудя се. Още от Хайделберг.

— Хайде сега!

— Почти си мислех…

— Да?… — попита Маргарет, защото настъпи дълга пауза, пауза, която бе някак в унисон с блещукането на огъня, трептенето на отблясъка от настолната лампа върху ръцете им, бялото сияние от прозореца; една пауза с променящи се и вечни сенки.

— Почти си мисля, че забравяте, че сте момиче.

Маргарет се изненада, стана й малко неприятно:

— На двайсет и девет съм — отбеляза тя. — Това не е съвсем момичешка възраст.

Мисис Уилкокс се усмихна.

— Какво ви кара да казвате това? Може би смятате, че съм нетактична и груба?

Маргарет поклати отрицателно глава.

— Исках да кажа, че съм на петдесет и една и че за мен вие… Прочетете го в някоя книга; не мога да изразявам ясно нещата.

— О, досещам се — неопитност. Искате да кажете, че не превъзхождам с нищо Хелън и въпреки това си позволявам да я съветвам.

— Да. Намерихте точната дума. Точно така — неопитност.

— Неопитност — повтори Маргарет със сериозен, но и весел глас. — Разбира се, трябва да науча всичко, абсолютно всичко, така както и Хелън. Животът е много труден и пълен с изненади. Във всеки случай съм научила това. Да бъдеш скромен и мил, да вървиш право напред, да обичаш хората вместо да ги съжаляваш, да помниш онези, които са по-долу — е, добре, човек не може да върши всички тези неща наведнъж за жалост, защото те са толкова противоречиви. Тогава се появява и представата за съотношение — да живееш според това съотношение. Не започвайте със съотношението. Само педантите правят това. Нека се наложи като последна възможност, когато по-добрите неща не са успели, а безизходното положение… Господи, аз започнах да проповядвам.

— Наистина, обяснихте чудесно трудностите в живота — каза мисис Уилкокс, като отдръпна ръката си към по-тъмните сенки. — Точно това бих искала и аз самата да кажа за тях.