Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (17)

Глава XVII

Във века на собствеността има горчиви мигове дори за един собственик. Когато предстои преместване, мебелите стават нещо абсурдно, и сега Маргарет лежи будна по цели нощи и се чуди къде, къде, за бога, те и всичките им вещи ще бъдат натрупани следващия септември. Столове, маси, картини, книги, всичко това, което се бе събирало от поколения, за да стигне до тях, трябваше отново да се премести като грамада боклук, която тя копнееше с последен тласък да запрати в морето. Но там бяха книгите на баща й — те не ги четяха, но бяха на баща им и трябваше да се запазят. Имаше покрито с мрамор бюфетче — майка им го ценеше, но не помнеха защо. Около всяка дръжка и възглавница в къщата витаеше чувство, чувство, което понякога бе лично, но много по-често една слаба почит към починалите, продължение на обреди, които биха могли да свършат още на гробището.

Беше абсурдно, ако човек си го помисли. Хелън и Тиби си го помислиха, Маргарет бе прекалено заета с посредници по продажби на недвижими имоти. Феодалната собственост на земя наистина даваше чувството на достойнство, докато съвременното владение на движими имоти ни превръща отново в номадска орда. Връщаме се към цивилизацията на багажа и историците на бъдещето ще си отбележат как средните класи са увеличавали собствеността, без да пускат корени, и може би ще открият в това тайната на бедното им въображение. Шлегелови несъмнено обедняха след загубата на Уикъм Плейс. Къщата им бе помагала да внесат равновесие в своя живот и едва ли не им даваше съвети. Но пък собственикът на мястото, на което живееха, не стана духовно по-богат. Той бе построил жилищни блокове на нейно място, автомобилите му ставаха все по-бързи, критиката на социализма по-язвителна. Но той бе разлял скъпоценния дестилат на годините и с никакви химически опити не можеше да го върне отново на обществото.

Маргарет все повече униваше; искаше да намери къща, преди да са напуснали града, за да посетят, както всяка година, мисис Мънт. Тя се радваше на това пътуване и желаеше да освободи съзнанието си от неприятните мисли. В Суонидж, въпреки че беше скучно, имаше сигурност и тази година тя копнееше повече от обикновено за неговия свеж въздух и за великолепните тревисти хълмове, които го ограждаха от север. Но Лондон я разсейваше; не можеше да се съсредоточи в неговата атмосфера. Лондон само подтиква, но не може да подкрепи; и Маргарет, забързана по повърхността му да търси къща, без да знае каква точно къща търсеше, сега заплащаше за много вълнуващи изживявания в миналото. Не можеше дори да се освободи от културата и пилееше времето си по концерти, които бе грехота да пропусне и покани, на които не беше редно да откаже. Накрая тя се отчая; реши, че няма да ходи никъде и няма да бъде вкъщи за никого, докато не намери жилище, и наруши обещанието си след половин час.

Веднъж се бе оплакала на шега, че не е била никога в ресторанта „Симпсънс“ на булевард Странд. Сега пристигна една бележка от мис Уилкокс, с която я канеше там на обед. Щеше да присъствува и мистър Кахил и тримата щяха да си побъбрят весело и вероятно да завършат в „Хипъдроум“. Маргарет не изпитваше голямо уважение към Иви и нямаше желание да се среща с годеника й, а се изненада и от това, че Хелън, която ги разсмя много повече, когато говориха за „Симпсънс“, не бе поканена вместо нея. Но поканата я поласка със своя интимен тон. Тя трябваше да опознае Иви по-добре, отколкото си мислеше, и заявявайки, че „просто трябва“, тя прие.

Но когато видя Иви на входа на ресторанта да се взира напрегнато в нищото, според модата на жените спортистки, тя отново загуби самообладание. Мис Уилкокс видимо се бе променила след годежа. Гласът й бе по-рязък, обноските й по-прями и бе склонна да се отнася снизходително към по-глупавата девица, Маргарет бе достатъчно глупава, за да се засегне от това. Угнетена от своето уединение, тя виждаше не само къщи и мебели, но и кораба на живота да се плъзга край нея с хора като Иви и мистър Кахил на борда.

Има моменти, когато добродетелта и благоразумието ни предават и един от тях настъпи за нея в ресторант „Симпсънс“ на Странд. Докато се изкачваше по стълбата, тясна, но с дебел килим, докато влизаше в салона, където возеха на колички печени овнешки филета към очакващи духовници, у нея възникна силното, макар и погрешно убеждение за собствената й безпомощност, и пожела никога да не бе излизала от лагуната, където единствено изкуството и литературата бяха събития и където никой не се женеше и не успяваше да остане сгоден. После дойде една малка изненада. „И татко може би ще е тук.“ Да, той беше тук. С усмивка на удоволствие тя тръгна напред да го поздрави и чувството й за самота изчезна.

— Мислех си, ако мога, ще мина насам — каза той. — Иви ми каза за малкия си план и аз току-що дойдох и запазих маса. Винаги запазвайте предварително маса. Иви, не се преструвай, че искаш да седнеш до стария си баща, защото не е така. Мис Шлегел, седнете до мен — от състрадание. Господи, но вие изглеждате уморена! Тревожите се за вашите млади чиновници?

— Не, за къщата — каза Маргарет, промъквайки се покрай него в сепарето. — Гладна съм, а не уморена. Умирам от глад.

— Това е добре. Какво ще вземете?

— Пай с риба — каза тя, като погледна в менюто.

— Пай с риба! Представете си само — да отидете в „Симпсънс“ за пай с риба! Въобще не е това, което трябва да си изберете тук.

— Тогава вие ми поръчайте нещо — каза Маргарет, като си сваляше ръкавиците. Настроението й се повишаваше, а споменаването на Ленард Баст странно я бе развълнувало.

— Печено овнешко филе — каза той след задълбочено размишление — и ябълково вино. Ето това е нещо. Харесвам това място, забавно е от време на време. Изглежда съвсем като в добрите стари времена. Съгласна ли сте?

— Да — каза Маргарет, макар че не беше. Поръчката бе направена, овнешката плешка пристигна на количка и сервитьорът, под указанията на мистър Уилкокс, отряза от сочното месо и напълни догоре чиниите им. Мистър Кахил настоя за говеждо филе, но по-късно призна, че е направил грешка. Той и Иви скоро се впуснаха в едносричен разговор, който въпреки че бе много приятен за тези, които го водеха, нито изискваше, нито заслужаваше внимание от страна на околните.

— Златно правило е да се дава бакшиш на сервитьора. Давай бакшиш навсякъде е моят девиз.

— Може би това прави живота по-човешки.

— Тогава хората не те забравят никога. Особено на изток, ако дадеш бакшиш, там те помнят поне цяла година.

— Били ли сте там?

— О, Гърция и Източното Средиземноморие. По-рано ходех за развлечение и по работа в Кипър, имаше някакъв военен клуб там. Няколко пиастра, сполучливо раздадени както трябва, запазват свежа паметта. Но вие, разбира се, намирате това за ужасяващо цинично. Как върви вашият дискусионен клуб? Има ли нови утопии напоследък?

— Не, търся къща, мистър Уилкокс, както веднъж ви споменах. Знаете ли някъде свободни къщи?

— За съжаление, не.

— Е, та такъв е смисълът човек да бъде практичен, ако не можете да намерите къща за две нещастни жени? Ние искаме само една малка къщичка с просторни стаи, и то много.

— Иви, това ми харесва! Мис Шлегел очаква от мен да й стана посредник при покупка на недвижими имоти.

— За какво става дума, татко?

— Търся нова къща за септември и някой трябва да я намери. Аз не мога.

— Пърси, сещаш ли се за нещо?

— Не се сещам — отвърна мистър Кахил.

— Така си и знаех! От тебе няма никаква полза.

— Няма никаква полза. Чуйте я само! Никаква полза. Хайде, стига!

— Добре, така да е. Нали, мис Шлегел?

Пороят на тяхната любов, след като опръска Маргарет с тези капки, се понесе по обичайния си път. Тя бе благосклонна към него сега, защото една малка разтуха бе възвърнала нейното добросърдечие. Разговорът и мълчанието еднакво й харесваха и докато мистър Уилкокс правеше предварителни проучвания за сиренето, очите й оглеждаха ресторанта и се възхищаваха на неговата добре пресметната дан към сигурността на нашето минало. Въпреки че не беше по-старинен от произведенията на Киплинг, реликвите в него бяха подбрани така умело, че критичността й бе приспана и посетителите, които получаваха тук храна, за да могат да постигнат целите на империята, носеха външния образ на пастор Адамс и Том Джонс^[1]. Откъси от разговора им дращеха странно в ушите й. „Вие сте съвсем прав! Още тази вечер ще телеграфирам в Уганда“ — идваше от масата зад тях. „Техният император иска война, добре ще му я дадем“ — бе мнението на един духовник. Тя се усмихна на тези контрасти.

— Следващия път — каза тя на мистър Уилкокс — вие ще дойдете да обядвате с мен в „Юстъс Майлс“.

— С удоволствие.

— Не, вие няма да го харесате — каза тя, като побутна към него чашата си за още вино. — Всичко е белтъчини и полезни за организма ви съставки, а разни хора идват при вас и ви се извиняват, но казват, че вие имате такава чудесна аура^[2].

— Какво?

— Не сте чували за аура? О, вие сте щастлив човек! Аз лъскам моята с часове. Нито що е астрално тяло^[3]?

Той бе чувал за астрални тела, но нямаше положително отношение към тях.

— Точно така. За щастие ставаше въпрос за аурата на Хелън, а не за моята, и тя трябваше да я придружава и да бъде вежлива. Аз просто си седях и си бях натъпкала кърпичката в устата, докато човекът си тръгне.

— Изглежда, че на вас двете ви се случват странни изживявания. Никой досега не ме е питал за моята — как се казваше? Може би аз нямам.

— Сигурно имате, но може да е толкова ужасна на цвят, че никой не смее да ви го каже.

— Кажете, мис Шлегел, наистина ли вярвате в свръхестественото и всичко останало?

— Много труден въпрос.

— Но защо? Грюйер^[4] или стилтън^[5]?

— Грюйер, ако обичате.

— По-добре вземете стилтън.

— Стилтън. Защото въпреки че не вярвам в аури и мисля, че теософията е само компромис.

— Въпреки това може да има нещо в нея — заключи той, като се намръщи.

— Дори не и това. Тя може да бъде компромис в неправилна насока. Не мога да обясня. Не вярвам във всички тези чудатости и въпреки това не ми е приятно да заявя, че не вярвам в тях.

Той изглеждаше незадоволен и каза:

— Значи не искате да ме уверите, че не държите на астралните тела и всичко останало?

— Бих могла — каза Маргарет, изненадана, че това има значение за него. — И ще го направя. Когато говорех за лъскането на моята аура, просто исках да бъда забавна. Но защо искате да разберете това?

— Не знам.

— Не, мистър Уилкокс, знаете.

„Да, аз съм“, „Не, ти не си“ — избухнаха внезапно влюбените срещу тях. Маргарет замълча за миг, после смени темата.

— Какво става с вашата къща?

— Същата си е, както беше миналата седмица, когато я уважихте.

— Нямам предвид тази на Дюси Стрийт. Хауардс Енд, разбира се.

— Защо „разбира се“?

— Не можете ли да извадите наемателя и да ни я дадете под наем? Почти сме се умопобъркали.

— Нека помисля. Бих искал да мога да ви помогна. Но си мислех, че искате да останете в града. Един малък съвет — изберете си района, после определете цената, която ще можете да плащате, и не отстъпвайте. По този начин получих къщата на Дюси Стрийт и в Онитън. Казах си: „Искам да живея точно тук“ и така стана, а мястото в Онитън е едно на хиляда.

— Аз пък отстъпвам. Мъжете като че ли хипнотизират къщите — усмиряват ги с поглед и те се приближават, разтреперани. Жените не могат. Не аз, а къщите ме хипнотизират. Нямам власт над тези безочливи творения. Къщите са нещо живо. Нали?

— Чувствувам се в небрано лозе — каза той и добави: — Не говорихте ли почти така на вашия чиновник?

— Така ли? Да, да, повече или по-малко. Говоря по този начин на всички — или се опитвам.

— Да, знам. И колко, предполагате, че е разбрал той от това?

— Това си е негова работа. Не мисля, че трябва да нагаждам думите си към околните. Безспорно човек може да открие случайно някакво средство за размяна, което да изглежда подходящо, но то не е реално, както парите не са храна. В това няма препитание. Предавате го на по-долните класи, те ви го връщат обратно и вие наричате това „обществени отношения“ или „взаимни усилия“, а то е взаимство в самодоволството, ако изобщо е нещо. Нашите приятели в Челси не го виждат. Те твърдят, че човек трябва да бъде на всяка цена разбираем, а жертвите…

— По-долните класи. — Мистър Уилкокс като че ли с ръка прекъсна думите й. — Значи допускате, че има богати и бедни. Това вече е нещо.

Маргарет не можа да отговори. Толкова невероятно глупав ли бе той или я разбираше по-добре, отколкото самата тя се разбираше?

— Вие наистина допускате, че ако богатството е разделено по равно, след няколко години отново ще има богати и бедни. Трудолюбивият човек ще се изкачи на върха, нехранимайкото ще потъне на дъното.

— Всички признават това.

— Вашите приятели, социалистите — не.

— Моите социалисти го допускат. Вашите — може би не, но аз силно подозирам, че вашите не са социалисти, а кегли, които вие сте създали за ваше собствено забавление. Не мога да си представя някое живо същество, което може да се събаря толкова лесно.

Той би се почувствувал обиден от това, ако тя не беше жена. Но жените могат да казват всичко — това бе едно от най-святите му убеждения и той само отвърна с весела усмивка.

— Няма значение. Вие направихте две признания, с които се изложихте, и аз ви подкрепям от все сърце и в двете.

След малко свършиха с обеда и Маргарет, която се бе извинила, че не може да отиде в „Хипъдроум“, се сбогува. Иви почти не й бе обърнала внимание и тя подозираше, че обедът е бил замислен от бащата. Той и тя се откъсват от семействата си и отиваха към едно по-близко познанство. Това бе започнало много отдавна. Тя бе приятелка на съпругата му и затова той й бе подарил за спомен онова сребърно шишенце за парфюм. Бе много мило от негова страна да й го подари, а и той винаги бе предпочитал нея пред Хелън — за разлика от повечето мъже. Но напоследък промяната бе удивителна. Бяха направили повече за една седмица, отколкото за две години, и наистина бяха започнали да се опознават един друг.

Тя не забрави обещанието му да отиде в „Юстъс Майлс“ и го покани веднага след като успя да осигури Тиби за придружител. Той дойде и покорно опита полезните за организма ястия.

Следващата сутрин Шлегелови отпътуваха за Суонидж. Не бяха успели да си намерят нов дом.