Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (43)

Глава XLIII

След вълнението и ужаса, които бяха започнали с боледуването на леля Джули и които не завършиха дори със смъртта на Ленард, на Маргарет й се струваше невъзможно някога да настъпи отново здрав и спокоен живот. Събитията следваха един логичен и въпреки това безсмислен ход. Хората губеха своята човешка природа и приемаха ценностите произволно като в колода карти. Беше естествено Хенри да направи това и да накара Хелън да направи онова, а след това да сметне, че тя е постъпила неправилно, като го е направила; естествено, но нереално. В този хаос от причини и следствия, че Ленард ще иска да знае как е Хелън и да дойде, а Чарлс да бъде разгневен, че е дошъл — естествено, но нереално. В този хаос от причини и следствия какво бе станало с тяхната истинска природа? Ето Ленард лежеше мъртъв в градината, по естествени причини; въпреки това животът бе една дълбока, дълбока река, а смъртта — синьо небе; животът бе къща, смъртта — стиска сено, цвете, кула, животът и смъртта бяха във всяко нещо и във всичко, като се изключи това подредено безумие, където попът взема дамата, а асото — попа. О, не, съществуваше красота и приключение зад всичко това, за които човекът в краката й бе копнял; съществуваше надежда на тоя свят; съществуваха по-истински отношения отвъд границите, които ни спъват сега. Както затворникът вдига поглед и вижда звездите да зоват, така и тя, през вълнението и ужасна на онези дни, прозря нещичко от върховните сили.

А Хелън, онемяла от ужас, опитваща се да запази хладнокръвие заради детето си, и мис Ейвъри, спокойна, но шепнейки съчувствено: „Никой не каза на момчето, че ще има дете“ — те също й напомняха, че ужасът не е край. Тя не знаеше към каква крайна хармония се стремим, но й се струваше, че е много вероятно едно дете да се роди на този свят и пред него да бъдат всички възможности за красотата и приключенията, които светът предлага. Тя се разхождаше из обляната в слънчева светлина градина, като береше нарциси и бели и с тъмночервени очи. Нямаше какво друго да се прави, времето за телеграми и гняв бе минало и й се струваше най-мъдро ръцете на Ленард да бъдат скръстени на гърдите му и да бъде затрупан с цветя. Това беше бащата, нека спрем до тук.

Нека нищетата се превърне в трагедия, чиито очи са звездите, а ръцете държат залеза и зората.

И дори потокът от длъжностни лица, дори връщането на лекаря, груб и проницателен, не можа да подкопае вярата й във вечността на красотата. Науката обяснява хората, но не може да ги разбере. След дълги векове сред костите и мускулите, тя може би напредваше в опознаването на нервите, но това никога нямаше да доведе до разбиране. Човек можеше да отвори сърцето си пред мистър Мансбридж и колегите му, без да им открие тайните си, защото те искаха всичко черно на бяло, а точно черно на бяло бе онова, с което щяха да си останат.

Разпитваха я подробно за Чарлс. Тя изобщо не подозираше защо. Смъртта бе настъпила и лекарят установи, че се дължи на сърдечно заболяване. Поискаха да видят сабята на баща й. Тя обясни, че гневът на Чарлс е бил естествен, но неправилен. Последваха отвратителни въпроси за Ленард, и на всички тя отговори твърдо. После отново се върнаха на Чарлс.

— Няма съмнение, че мистър Уилкокс може да е станал причина за смъртта — каза тя, — но ако не беше това, щеше да бъде нещо друго, както сами знаете. — Накрая те й благодариха и взеха сабята и трупа в Хилтън. Тя започна да събира книгите от пода.

Хелън бе отишла във фермата. Това беше най-подходящото място за нея, тъй като трябваше да изчака следствието. Като че ли нещата не бяха достатъчно жестоки, та и Мадж и съпругът й бяха причинили още неприятности: не разбираха защо трябва те да приемат измета от Хауардс Енд. И, разбира се, бяха прави. Целият свят се оказваше прав и щедро си отмъщаваше за всяка смела дума против условностите. „Нищо друго няма значение — казваха Шлегелови в миналото, — освен самоуважението и уважението на приятелите.“ Когато настъпи времето, други неща започнаха да играят решителна роля. Все пак Мадж бе отстъпила и на Хелън й бе осигурено спокойствие за един ден и една нощ, а утре щеше да се върне в Германия.

Колкото до себе си, тя бе решила също да замине. От Хенри не дойде никакво известие; може би очакваше тя да се извини. Сега, когато имаше време да премисли собствената си трагедия, тя не се разкайваше. Нито му прости за неговото държание, нито желаеше да му прости. Това, което му каза, й се струваше съвършено. Не би променила нито дума. То трябваше да бъде изречено веднъж в живота, за да оправи неуравновесеността на света. Беше изречено не само към нейния съпруг, но и към хиляди мъже като него — протест срещу вътрешната тъма около висшите постове, която настъпва с търговския век. Въпреки че той щеше да изгради своя живот без нейния, тя не можеше да се извини. Той бе отказал да обединява в най-ясната дилема, поставена някога пред един мъж, и тяхната любов трябваше да понесе последствията.

Не, нямаше какво повече да се прави. Те се бяха опитали да не прекрачват пропастта, но може би падането бе неизбежно. А мисълта, че бъдещето сигурно е неизбежно, я успокояваше; причина и следствие несъмнено щяха да вървят, спорейки, напред към някаква цел, но тя не можеше да си представи накъде. В такива мигове душата се отдръпва навътре, носи се върху гръдта на едно по-дълбоко течение, общува с мъртвите и вижда, че величието на света не чезне, а се отличава по естество от това, което е предполагала. Тя променя фокуса си, докато обикновените неща се замъглят. У Маргарет тази склонност се бе развивала цяла зима. Смъртта на Ленард я доведе до целта. Уви! Хенри трябваше да изчезне, щом като действителността изплуваше и само любовта й към него трябваше да остане чиста, а неговият образ се врязваше в нея като камеите, които ние спасяваме от нашите сънища.

Със сигурно око тя проследи бъдещето му. Скоро щеше да представи отново на света един здрав разум, и нито той, нито хората щяха да се интересуват дали сърцевината му не е прогнила. Щеше да стане богат, приятен старец, понякога малко сантиментален към жените, но щеше да си пийва по чашка с всекиго. Хванал се здраво за властта, той щеше да държи Чарлс и останалите зависими, и с неохота щеше да се оттегли от бизнеса, а на преклонна възраст щеше да се укроти — въпреки че тя не можеше да си го представи. В нейните очи Хенри винаги щеше да остане човек, които действува и подтиква другите да действуват до края на живота си. Но някога сигурно щеше да се умори от активността си и ще се укроти. А после? Неизбежната дума. Избавлението на душата към предопределените й небеса.

Щяха ли да се срещнат там? За себе си Маргарет вярваше в безсмъртието. Едно вечно бъдеще винаги й се бе струвало естествено. И Хенри вярваше в него за себе си. Въпреки това щяха ли отново да се срещнат? Няма ли безкрайно много кръгове на оня свят, както гласи теорията, който той бе критикувал? А неговият кръг, независимо по-високо или по-ниско, възможно ли бе да бъде същия като нейния?

Докато размишляваше така мрачно, той я повика при себе си. Беше изпратил Крейн с автомобила. Другите прислужници отминаваха като водата в реката, но шофьорът оставаше, макар и нагъл и нелоялен. Маргарет не обичаше Крейн и той знаеше това.

— Ключовете ли желае мистър Уилкокс? — попита тя.

— Не ми каза нищо, мадам.

— Не ми ли носиш бележка?

— Не ми каза нищо, мадам.

След като се замисли за миг, тя заключи Хауардс Енд. Жалко бе да види, че се заражда топлина, която завинаги щеше да бъде прекъсната. Събра огъня, който пламтеше в кухнята и разстели въглените на покрития с чакъл двор. Затвори прозорците и дръпна завесите. Сега Хенри вероятно щеше да продаде къщата.

Беше решила да не го щади, защото нищо ново не се бе случило, що се отнасяше до тях. Настроението й изобщо не се бе променило от вчера вечерта. Той стоеше малко пред вратата на Чарлс и направи знак на автомобила да спре. Когато жена му слезе, той каза дрезгаво:

— Предпочитам да обсъдим нещата с теб навън.

— Ще бъде по-удобно на пътя — каза Маргарет. — Предадоха ли ти моите думи?

— За какво?

— Заминавам за Германия със сестра си. Трябва да ти кажа сега, че ще остана там постоянно. Нашият разговор миналата нощ бе много по-важен, отколкото предполагаш. Не мога да ти простя и те напускам.

— Страшно съм уморен — каза Хенри с наскърбен глас. — Цяла сутрин съм вървял пеша и искам да седна.

— Разбира се, ако си съгласен да седнеш на тревата.

От двете страни на главното северно шосе би трябвало да има безкрайни поля. Подобните на Хенри бяха откраднали повечето от тях. Тя мина от другата страна до онова свободно местенце, където започваха Шестте хълма. Седнаха на отдалечения край, така че Чарлс и Доли да не ги виждат.

— Ето ти ключовете — каза Маргарет. Тя ги подхвърли към него. Те паднаха на огрения от слънцето склон, покрит с трева, но той не ги вдигна.

— Имам нещо да ти кажа — каза тихо той.

Тя познаваше неговата външна кротост, това признание, че е прибързал, което бе предназначено единствено, за да усили възхищението и от мъжествеността.

— Не искам да слушам — отговори тя. — Сестра ми е зле. Животът ми за в бъдеще ще бъде с нея. Трябва да успеем да изградим нещо, тя и аз, и нейното дете.

— Къде отивате?

— В Мюнхен. Тръгваме веднага след следствието, ако тя не е много зле.

— След следствието?

— Да.

— Не разбираш ли какво ще бъде заключението?

— Знам, сърдечно заболяване.

— Не, скъпа моя, непредумишлено убийство.

Маргарет прекара пръсти през тревата. Хълмът под нея се раздвижи, като че ли бе жив.

— Непредумишлено убийство — повтори мистър Уилкокс. — Чарлс може да влезе в затвора. Не се решавам да му кажа. Не знам какво да направя… какво да направя. Аз съм сломен… с мене е свършено.

Никаква внезапна топлина не я заля. Тя не осъзнаваше, че да го сломи бе последната й надежда. Не прегърна страдащия. Но през целия този ден и на следващия един нов живот започна да се заражда. Заключението от следствието бе обявено. Чарлс бе предаден на съда. Да бъде наказан, бе против всякакъв разум, но законът, бидейки създаден по негов собствен образ и подобие, го осъди на три години затвор. И тогава крепостта на Хенри се предаде. Той можеше да понесе само жена си, дотътри се при Маргарет след всичко и я помоли да направи каквото може за него. Тя направи онова, което изглеждаше най-лесно — заведе го да се възстанови в Хауардс Енд.