Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (44)

Глава XLIV

Бащата на Том косеше голямата ливада. Преминаваше отново и отново всред съскащи остриета и сладък дъх на трева, и стесняваше все повече кръговете, които ограждаха свещения център на полето. Том разговаряше с Хелън.

— Нямам представа — отговори тя. — Мислиш ли, че може, Мег?

Маргарет остави ръкоделието си и ги погледна разсеяно. Попита:

— Какво има?

— Том иска да знае дали бебето е достатъчно голямо да играе със сено.

— Изобщо нямам представа — отговори Маргарет и отново се зае с работата си.

— Виж, Том, бебето не трябва да се изправя, не трябва да лежи по лице; не трябва да лежи така, че главата му да клюма; не трябва да се дразни и гъделичка; и не трябва да бъде разрязано на две или на повече от косачката. Ще внимаваш ли за всичко това.

Том протегна ръце.

— Това дете е чудесна бавачка — забеляза Маргарет.

— Много обича бебето. Затова го прави — бе отговорът на Хелън. — Ще бъдат приятели за цял живот.

— Още от шест и една годишна възраст?

— Разбира се. Това ще бъде нещо голямо за Том.

— Може да бъде по-голямо за бебето.

Четиринадесет месеца бяха минали, но Маргарет все още беше в Хауардс Енд. Никакъв по-добър план не й бе дошъл на ум. Ливадата отново беше окосена, големите червени макове отново се разтваряха в градината. После щеше да дойде юли с малките червени макове сред житата, август — с жетвата. Тези малки събития щяха да станат част от нея година след година. Всяко лято щеше да се страхува да не би кладенецът да пресъхне, всяка зима — да не би тръбите да замръзнат; всеки силен западен вятър можеше да повали бряста и да сложи край на всички неща, и затова тя не можеше нито да чете, нито да разговаря, когато духаше западен вятър. Въздухът сега бе спокоен. Тя и сестра й седяха върху останките на алпинеума на Иви, където моравата се сливаше с полето.

— Колко се бавят! — каза Хелън. — Какво ли правят вътре? — Маргарет, която ставаше все по-малко разговорлива, не каза нищо. Шумът на косачката достигаше до тях неравномерно, подобно на шума на вълните. Близо до тях един мъж си готвеше косата, за да довърши една от долчинките.

— Бих искала Хенри да излезе и да се порадва на всичко това — каза Хелън. — Такова чудесно време, а той стои затворен в къщи! Много е тежко.

— Принуден е — каза Маргарет. — Не иска да живеем тук, главно заради сенната треска, но смята, че си заслужава.

— Мег, той болен ли е или не? Не мога да разбера.

— Не е болен. Безкрайно уморен. Цял живот е работил много и не е забелязвал нищо. Такива хора рухват, когато най-сетне забележат нещо.

— Предполагам, че той ужасно се измъчва за своя дял в тази бъркотия.

— Ужасно. Ето защо бих желала Доли да не идва днес. Въпреки това той настояваше всички да дойдат. Така трябва.

— Защо ги вика?

Маргарет не отговори.

— Мег, мога ли да ти призная нещо? Аз харесвам Хенри.

— Би било странно, ако не го харесваше — каза Маргарет.

— Но по-рано не го харесвах.

— По-рано! — Тя сведе поглед за миг към черната пропаст на миналото. Бяха я прескочили, с вечното изключение — Ленард и Чарлс. Изграждаха нов живот — неясен, но въпреки това увенчан със спокойствие. Ленард бе мъртъв, на Чарлс му оставаха още две години в затвора. По-рано човек не можеше винаги да вижда ясно. Сега беше по-различно.

— Харесвам Хенри, защото той наистина се тревожи.

— А той те харесва, защото ти не се тревожиш.

Хелън въздъхна. Изглеждаше унижена и зарови лице в ръцете си. След малко каза: „За любовта“ — мисловен преход, по-малко внезапен, отколкото изглеждаше.

Маргарет нито за миг не спря работата си.

— Имам предвид любовта на една жена към един мъж. Въобразявах си, че трябва да посветя целия си живот на това и се разкъсвах на всички страни, като че нещо ме измъчваше отвътре. Но сега всичко е спокойно, изглежда съм оздравяла. Оня хер Фьорстмайстер, за когото Фрида продължава да пише, сигурно е благороден човек, но не разбира, че аз няма никога да се омъжа нито за него, нито за някой друг. Това не е от срам или съмнение в самата мен. Просто не мога. Аз съм свършена. Толкова мечтаех като момиче за любовта на някой мъж и мислех, за добро или за зло, че любовта трябва да бъде нещо велико. Но не беше така; просто бе една мечта. Не си ли съгласна?

— Не съм. Не.

— Трябва да запомня Ленард като мой любим — каза Хелън, като навлезе в нивата. Аз го съблазних, аз го убих и бих могла да направя поне това. Бих искала да отдам цялото си сърце на Ленард в следобед като този. Но не мога. Няма смисъл да се преструвам. Аз го забравям. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Как нищо не приляга, о, скъпа моя, скъпа… — Тя млъкна. — Томи!

— Да, моля?

— Не трябва да се опитваш да изправиш бебето… На мен нещо ми липсва. Виждам, ти обичаш Хенри и с всеки ден го разбираш по-добре, знам, че смъртта няма да ви раздели ни най-малко. Но аз… Не е ли това някаква ужасна, престъпна слабост?

Маргарет я накара да млъкне. Каза:

— Просто е така, защото хората са далеч по-различни отколкото се смята. По целия свят мъже и жени се измъчват, защото не могат да се развиват така, както се предполага, че ще се развиват. От време на време си признават и това ги успокоява. Не се измъчвай, Хелън. Развий това, което имаш — обичай своето дете. Аз не обичам децата. Благодарна съм, че нямам. Мога да се забавлявам с тяхната красота и очарование, но това е всичко — нищо истинско, нито помен от онова, което трябва да бъде. А други — други стигат още по-далеч и напълно преминават границите на човешката природа. Едно място, както и един човек, могат да привлекат светлината. Не разбираш ли, че всичко това води в края на краищата до утешение? Това е част от битката срещу еднообразието. Различията, вечните различия, дадени от бога в едно-единствено семейство, така че винаги да има колорит; скръб може би, но и тя внася цвят в сивото всекидневие. Затова не мога да ти позволя да се измъчваш за Ленард. Не намесвай интимните неща, когато те не идват естествено. Забрави го.

— Да, да, но какво получи Ленард от живота?

— Може би едно приключение.

— Това достатъчно ли е?

— Не, за нас не. За него може би.

Хелън измъкна кичур трева. Погледна киселеца, детелината — червена, бяла и жълта, сълзицата, маргаритките и стръкчетата трева, които бяха из него. Вдигна го до лицето си.

— Ухае ли вече? — попита Маргарет.

— Не, само е увехнала.

— Утре ще ухае.

Хелън се усмихна.

— О, Мег, ти си истински човек — каза тя. — Помисли си за бъркотията и неприятностите по това време миналата година. Но сега не бих могла да бъда нещастна дори и да се опитвам. И всичко това го дължа на теб.

— О, ние просто се успокоихме. Ти и Хенри се учихте да се разбирате един друг и да прощавате, през цялата есен и зимата.

— Да, но кой ни успокои?

Маргарет не отговори. Косенето бе започнало и тя свали пенснето си, за да наблюдава.

— Ти! — извика Хелън. — Само ти го направи скъпа моя, въпреки че си прекалено глупава, за да го береш. Да живеем тук бе твой план — аз имах нужда от теб, той имаше нужда от теб; всички казваха, че е невъзможно, но ти знаеше. Само си помисли за живота ни, Мег, без теб — аз и бебето с Моника, възмущавайки се само на думи, а той — предаван от Доли на Иви. Но ти събра парчетата и направи дом за нас. Не ти ли е минавало през ума, дори за миг, че твоят живот е героичен? Не помниш ли двата месеца след арестуването на Чарлс, когато започна да действуваш и направи всичко?

— Вие и двамата бяхте болни по това време — каза Маргарет. — Аз направих това, което трябваше да се направи. Имах двама болни, за които трябваше да се грижа. Имаше къща, напълно мебелирана и свободна. Беше съвсем ясно. Самата аз не знаех, че ще се превърне в наш постоянен дом. Няма съмнение, че направих някои неща, за да сложа ред в хаоса, но ми помогнаха неща, които не мога да определя.

— Надявам се, че ще бъде завинаги — каза Хелън, отклонявайки се към други мисли.

— Така ми се струва. Има мигове, когато чувствувам особено силно Хауардс Енд като наш дом.

— Все пак Лондон настъпва.

Тя посочи отвъд ливадата — отвъд осем или девет ливади, но там, където те свършваха, започваше червена ръжда.

— Виждам го вече в Съри и дори в Хампшир — продължи тя. — Виждам го и от Пърбек Даунс. А се страхувам, че Лондон е само част от нещо друго. Животът по целия свят ще бъде претопен.

Маргарет знаеше, че сестра й говори истината. Хауардс Енд, Онитън, Пърбек Даунс, Одерберге, всички те бяха отживелици и казанът за топене се подготвяше за тях. Логически те нямаха право на живот. Единствената надежда бе в слабостта на логиката. Дали чрез тях земята отмерваше времето?

— Ако нещо е в разцвет сега, това не означава, че ще продължава така вечно — каза тя. — Тази мания за активност се появи едва през последните сто години. Може да последва цивилизация, която няма да бъде основана на активност, защото ще почива на земята. Сега всичко показва, че няма да бъде така, но аз не мога да не се надявам и рано тази сутрин в градината почувствувах, че нашата къща е бъдещето така, както е и миналото.

Те се обърнаха и я погледнаха. Сега и техните спомени я украсяваха, защото детето на Хелън бе родено в централната стая. Маргарет извика: „О, гледай!“, защото нещо се раздвижи зад прозореца на вестибюла и вратата се отвори.

— Най-после конклавът^[1] свърши. Отивам.

Беше Пол.

Хелън се отдръпна с децата навътре в нивата. Приятелски гласове я посрещнаха. Маргарет се изправи, за да посрещне един мъж с големи черни мустаци.

— Баща ми помоли да дойдете — каза той с неприязън.

Тя взе ръкоделието и го последва.

— Говорихме по делови въпроси — продължи той, — но не се съмнявам, че знаете всичко предварително.

— Да, знам.

С тромави движения — защото бе прекарал целия си живот на седлото — Пол блъсна с крак боядисаната външна врата. Мисис Уилкокс извика леко от раздразнение. Не обичаше да се драскат нещата; спря във вестибюла, за да извади боата на Доли и ръкавиците й от една ваза.

Съпругът й лежеше в голям фотьойл в трапезарията и до него, хванала ръката му доста показно, беше Иви. Доли, облечена в тъмночервено, седеше до прозореца. Стаята бе малко тъмна и задушна; трябваше да остане така, докато се прибере сеното. Маргарет се присъедини мълчаливо към семейството; петимата вече се бяха срещнали по време на чая и тя знаеше много добре какво ще бъде казано. Нямаше желание да си губи времето и продължи да шие. Часовникът удари шест.

— Това задоволява ли всички? — попита Хенри с уморен глас. Използуваше старите изрази, но тяхното въздействие беше неочаквано и неясно. — Защото не искам да идвате по-късно и да се оплаквате, че съм бил несправедлив.

— Това очевидно е направено да ни задоволи — каза Пол.

— Извинявай, момчето ми. Ти трябва само да кажеш и аз ще оставя къщата на теб.

Пол се намръщи раздразнено и се зачеса по ръката.

— Тъй като се отказах от живота на открито и се върнах в къщи, за да се грижа за бизнеса, няма смисъл да се установявам тук — каза той накрая. — Всъщност това не е село, но не е и град.

— Добре. Моето разпределение задоволява ли те, Иви?

— Разбира се, татко.

— А теб, Доли?

Доли вдигна повехналото си дребно лице, което скръбта можеше да попари, но не и да стегне.

— Направо прекрасно — каза тя. — Мислех, че Чарлс я иска за момчетата, но последния път, когато го видях, каза „не“, защото няма да можем да живеем отново в тази част на Англия. Чарлс казва, че трябва да сменим името си, но аз не мога да реша с какво, защото Уилкокс много подхожда на Чарлс и на мен и не мога да измисля никакво друго име.

Настъпи пълно мълчание. Доли се огледа нервно, като се страхуваше, че не се е държала както подобава. Пол продължи да се чеше.

— Тогава оставям Хауардс Енд изцяло на моята съпруга — каза Хенри. — И нека всеки разбере това, а след моята смърт нека няма завист и изненади.

Маргарет не отговори. Имаше нещо неестествено в нейния триумф. Тя, която никога не бе предполагала, че ще победи някого, бе атакувала направо тези Уилкоксови и бе разбила техния живот.

— Затова не оставям на жена си пари — каза Хенри. — Това е нейното желание. Всичко, което тя би трябвало да получи, ще бъде разделено между вас. Давам ви също голяма част още приживе, така че да можете да бъдете независими. Това също е нейно желание. Тя също дава много пари. Смята да намали дохода си наполовина през следващите десет години; смята след смъртта си да остави къщата на нейния… нейния племенник, който е навън. Всичко това ясно ли е? Всички разбират ли?

Пол скочи. Той бе привикнал към туземците и най-малкото нещо го изкарваше от кожата му на англичанин. С усещане за мъжественост и открит скептицизъм, той каза:

— Онова навън? О, стига! Мисля, че можехме да получим цялото имение, включително и хлапетиите.

Мисис Кахил прошепна:

— Недей, Пол. Ти обеща да бъдеш разумен. — Със съзнанието, че се държи като светска дама, тя стана и се приготви да се сбогува. Баща й я целуна.

— Довиждане, моето момиче — каза той. — Не се безпокой за мен.

— Довиждане, татко.

След това беше ред на Доли. Загрижена да даде своя принос, тя се засмя нервно и каза:

— Довиждане, мистър Уилкокс. Наистина изглежда странно, че мисис Уилкокс остави Хауардс Енд на Маргарет и все пак тя го получи накрая.

Чу се как Иви си пое рязко дъх.

— Довиждане — каза тя на Маргарет и я целуна.

И отново, и отново се отдръпваше светът като отлив на чезнеща вълна.

— Довиждане.

— Довиждане, Доли.

— Довиждане, татко.

— Довиждане, момчето ми. Бъди винаги разумен.

— Довиждане, мисис Уилкокс.

— Довиждане.

Маргарет изпрати гостите до градинската врата. След това се върна при съпруга си и сложи глава в ръцете му. Той бе много уморен. Но забележката на Доли я бе заинтересувала. Накрая тя попита:

— Би ли ми казал, Хенри, какво означаваше онова, че мисис Уилкокс ми е оставила Хауардс Енд?

Той спокойно отговори:

— Да, тя наистина го остави. Но това е една много стара история. Когато беше болна, а ти бе толкова добра към нея, тя искаше да ти се отблагодари с нещо и понеже не беше на себе си по онова време, надраска „Хауардс Енд“ на лист хартия. Аз я проучих грижливо и тъй като беше явно невалидна, не й обърнах внимание, без да подозирам какво ще бъде за мен моята Маргарет в бъдеще.

Маргарет мълчеше. Нещо я разтърси, достигна най-съкровените гънки на съществованието й и тя потрепери.

— Не съм направил нищо лошо, нали? — попита той, като се наведе.

— Не, не си, скъпи. Нищо лошо не е сторено.

От градината се чу смях.

— Ето ги най-после! — възкликна Хенри, като освободи ръцете си с усмивка. Хелън се втурна в здрача, хванала Том с едната ръка и понесла бебето си в другата. Това бяха викове на заразителна радост.

— Ливадата е окосена — извика възбудено Хелън, — голямата ливада. Отидохме да видим до самия край — никога не е имало толкова много сено!