Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (10)

Глава X

Минаха няколко дена.

Беше ли мисис Уилкокс от онези неудовлетворителни хора — има много такива, — които демонстрират близост, а после се отдръпват. Предизвикват интерес и чувства и непрекъснато въртят духовния живот около себе си. После се оттеглят. Когато е замесена физическа страст, има едно определено име за това поведение — флиртуване — и ако продължи прекалено много, става наказуемо от закона. Но никой закон, нито дори общественото мнение, не наказва онези, които кокетират с приятелството, въпреки че тъпата болка, която причиняват, чувството за неправилно насочено усилие и изчерпване може да стане не по-малко непоносимо. Беше ли тя една от тях?

Отначало Маргарет се страхуваше от това, защото с нетърпението на лондончанка искаше всичко да се уреди изведнъж. Нямаше доверие на периодите на спокойствие, които са толкова важни за истинския растеж. Жадувайки да впише мисис Уилкокс като приятелка, тя с молив в ръка бързаше с формалностите, а сега бързаше още повече, защото останалата част от семейството липсваше и случаят изглеждаше благоприятен. Но по-възрастната жена не трябваше да се подтиква да бърза. Тя отказваше да се приспособи към хората в Уикъм Плейс или да поднови спора за Хелън и Пол, които Маргарет би използувала като пряк път. Тя не бързаше или може би остави времето да покаже, а когато настъпи кризата, всичко беше готово.

Кризата започна с една покана: „Ще дойде ли мис Шлегел на покупки?“. Коледа наближаваше и мисис Уилкокс се чувствуваше закъсняла с подаръците. Прекарала бе още няколко дена в леглото и трябваше да навакса изгубеното време. Маргарет прие и в единайсет часа една мрачна утрин те потеглиха с файтон.

— Преди всичко — започна Маргарет — трябва да направим списък и да отмятаме имената. Леля ми винаги прави така, а тази мъгла може да се сгъсти всеки момент. Имате ли нещо предвид?

— Мисля, че би трябвало да отидем в Харъдс^[1] или в магазините на Хеймаркет^[2] — каза мисис Уилкокс доста безпомощно. — Там има всичко. Аз не съм добър купувач. Врявата така ме обърква, че сигурно леля ви е съвсем права — човек трябва да си направи списък. Вземете моя бележник и напишете името си в началото на страницата.

— Ура! — извика Маргарет, като го написа. — Колко мило от ваша страна, че започвате с мен — Но тя не искаше скъп подарък. Познанството им бе по-скоро странно, отколкото интимно и тя предчувстваше, че семейство Уилкокс ще възнегодува срещу разноски за странични хора, по-затворените семейства го правеха. Не искаше да я смятат за втора Хелън, готова да грабне с радост подаръци, след като не е могла да направи същото с млади мъже, нито пък да се изложи, като втора леля Джули на обидите на Чарлс. Известна строгост на държането би била най-подходяща и тя добави: — Наистина не искам коледен подарък. В действителност бих предпочела да не получа.

— Защо?

— Защото имам по-особени разбирания за Коледа. Защото имам всичко, което може да се купи с пари. Искам повече хора, а не повече предмети.

— Бих искала да ви подаря нещо, достойно за вашето познанство, мис Шлегел, в знак на благодарност за вашата любезност по време на тези две самотни седмици. Така се получи, че бях оставена сама и вие ме спасихте от мрачни мисли. Прекалено склонна съм към мрачно настроение.

— Ако е така — каза Маргарет, — ако наистина съм ви била полезна, което аз не знаех, не можете да ми се отплатите с нещо материално.

— Предполагам, че не мога, но човек би искал. Може би ще измисля нещо, докато обикаляме.

Името й остана начело на списъка, но нищо не бе написано срещу него. Редуваха магазин след магазин. Въздухът бе бял и прозрачен и когато слизаха, имаше метален вкус. Понякога преминаваха през мъглата на сиви парцали. Тази сутрин жизнеността на мисис Уилкокс бе намаляла и Маргарет бе тази, която се спираше на едно конче за това малко момиченце, на кукла негърче за онова, меден поднос за съпругата на пастора.

— Ние винаги даваме пари на прислугата.

— Така ли?

— Да, така е много по-лесно — отговори Маргарет, но почувства странното въздействие на невидимото върху материалното и видя от забравените ясли във Витлеем да изтича този поток от монети и играчки. Вулгарността властвуваше. Кръчмите, наред с обичайните си призиви срещу въздържателната реформа, канеха мъжете: „Запишете се в нашия клуб за коледната пуйка“ — една бутилка джин и т.н., или две, според абонамента. Голям плакат на жена в трико възвестяваше коледната пантомима и малки червени дяволчета, които се бяха появили отново тази година, преобладаваха върху коледните картички. Маргарет не беше болезнена идеалистка. Тя не желаеше да бъде спрян този порой от търговия и самореклама. Но поводът за всичко това я изпълваше с удивление всяка година. Колко от тези колебаещи се купувачи и изтощени продавачи схващаха, че ги обединява едно божествено събитие? Тя обаче го разбираше, стоейки извън него. Не беше християнка в общоприетия смисъл; не вярваше, че бог някога е работил между нас като млад занаятчия. Тези хора — или повечето от тях — го вярваха и ако ги принудеха, щяха да го потвърдят с думи. Но външното проявление на тяхната вяра бяха Риджънт Стрийт или Дръри Лейн, малко разплискана кал, малко похарчени пари, малко храна, сготвена, изядена и забравена. Неподходящо. Но кой публично ще изрази невидимото по подходящ начин? Всъщност личният живот протяга огледалото към вечността; личните взаимоотношения, и само те, са тези, които загатват за личността отвъд всекидневния ни образ.

— Не, общо взето, не обичам Коледа — заяви тя. — Тромаво и недодялано, но все пак наистина се доближава до „мир и любов“. Но с всяка година става по-непривлекателно.

— Така ли? Аз съм свикнала само със селските коледи.

— Ние обикновено сме в Лондон и вършим старателно всичко — коледни песни в Уестминстърското абатство, дълъг и скучен обед, също такава вечеря за прислугата, после коледно дърво и танци за бедните деца, като песните се изпълняват от Хелън. Гостната става чудесно за тази цел. Поставяме дървото в съседната стаичка и дръпваме една завеса, когато свещите са запалени и с огледалото отзад всичко изглежда чудесно. Бих искала да имаме такава стаичка и в другата ни къща. Разбира се, дръвчето трябва да бъде много малко и подаръците да не висят на него. Подаръците ги оставяме на нещо като скалист пейзаж от нагъната кафява хартия.

— Казахте нашата друга къща, мис Шлегел. Напускате ли Уикъм Плейс?

— Да, след две или три години, когато изтече договорът. Трябва да напуснем.

— Отдавна ли живеете там?

— Цял живот.

— Сигурно ще ви бъде тъжно да напуснете?

— Предполагам. Но сега все още не можем да го осъзнаем. Баща ми… — Тя млъкна, защото бяха стигнали книжарницата в Хеймаркет, а мисис Уилкокс искаше да поръча няколко лични поздравителни картички.

— Ако е възможно, нещо характерно. — Тя въздъхна. На гишето срещна своя приятелка, влязла там със същата цел, и заговори вяло с нея, пилеейки много време.

— Съпругът и дъщеря ми са на обиколка с автомобила. И Берта ли? Представете си какво съвпадение!

Маргарет, въпреки че не беше практична, можеше да блесне в такава компания. Докато те разговаряха тя прегледа един каталог с картички-образци и предостави една на вниманието на мисис Уилкокс. Мисис Уилкокс остана очарована — толкова оригинална думите така мили; тя ще си поръча сто от този вид и никога не ще успее достатъчно да се отблагодари. След това, точно когато продавачът записваше поръчката, тя каза:

— Вижте какво, ще почакам. Човек трябва добре да обмисли, затова ще почакам. Има доста време все още нали, и така ще мога да разбера мнението на Иви.

Върнаха се при файтона, след като пообиколиха още малко; когато се качиха, тя каза:

— Не може ли да се поднови?

— Моля? — попита Маргарет.

— Договорът, имам предвид договора.

— О, договора! За това ли мислите през цялото време? Много мило от ваша страна.

— Сигурно може да се направи нещо.

— Не може, цените се покачиха ужасно много. Имат намерение да събарят Уикъм Плейс и да строят жилища като вашето.

— Но това е ужасно!

— Собствениците са ужасни.

После тя разпалено каза:

— Чудовищно е, мис Шлегел, не е правилно. Нямах представа, че такава опасност е надвиснала над вас. Съчувствувам ви с цялото си сърце. Да ви откъснат от вашия дом, от бащиното ви огнище — това не трябва да се допуска. То е по-лошо и от смърт. По-скоро бих умряла, отколкото… О, бедните момичета! Може ли това, което наричат цивилизация, да бъде справедливо, ако хората не могат да умрат в стаята, в която са се родили? Скъпа моя, толкова съм натъжена…

Маргарет не знаеше какво да каже. Мисис Уилкокс беше преуморена от покупките и бе склонна към истерия.

— Веднъж Хауардс Енд бе на прага на събарянето. Това щеше да ме довърши.

— Хауардс Енд сигурно е много по-различна къща от нашата. Ние много си я обичаме, но в нея няма нищо особено. Както виждате, една обикновена лондонска къща. Лесно ще намерим друга.

— Така си мислите.

— Предполагам, че това отново се обяснява с липсата на опитност у мен — каза Маргарет, отклонявайки се от темата. — Не мога да кажа нищо, щом това е вашето становище, мисис Уилкокс. Бих искала да мога да се видя така, както вие ме виждате — като Bachficsh^[3], съвсем ingenue^[4]. Колко очарователно — много образована за моята възраст, но неспособна…

Мисис Уилкокс не позволи да бъде прекъсната.

— Елате с мен сега в Хауардс Енд — каза тя по-енергично от когато и да е. — Искам да я видите. Никога не сте я виждали. Искам да чуя какво ще кажете, защото успявате да намерите точните думи за всичко.

Маргарет се взря в безжалостния въздух, а после в умореното лице на своята компаньонка.

— По-късно с най-голямо удоволствие — продължи тя, — но днес времето едва ли е подходящо за такава експедиция, а и трябва да тръгнем, когато сме свежи. Къщата не е ли затворена, когато отсъствувате?

Не получи отговор. Мисис Уилкокс като че ли бе докачена.

— Може ли да дойда някой друг ден?

Мисис Уилкокс се наведе напред и почука на стъклото: „Връщаме се в Уикъм Плейс“ — бе нейното нареждане към кочияша. Маргарет бе поставена на място.

— Хиляди благодарности, мис Шлегел, за вашата помощ.

— Няма защо.

— Такова облекчение бе за мен да освободя мисълта си от тези подаръци, особено коледните картички. Възхитена съм от вашия избор.

На свой ред не получи отговор. На свой ред Маргарет бе докачена.

— Моят съпруг и Иви ще се върнат вдругиден. Ето защо ви завлякох да направим покупките днес. Останах в града главно за да пазарувам, но не успях да направя нищо, а сега той ми пише, че трябва да прекъснат обиколката си, времето е толкова лошо, а и клопките на полицията били ужасни — почти като в Съри. Нашият шофьор е толкова внимателен — съпругът ми смята, че е направо жестоко да се отнасят с тях като към хора, които карат като луди.

— Защо?

— Е, естествено той… не е такъв.

— Идвам до заключение, че е превишил допустимата скорост. Длъжен е да очаква, че ще бъде третиран като по-нисшите животни.

Мисис Уилкокс бе принудена да млъкне. Пътуваха към къщи с растяща неловкост. Градът не изглеждаше като божие творение, по-тесните улици потискаха като галерии на мина. Мъглата изобщо не пречеше на търговията, защото се стелеше високо и зад осветените витрини на магазините се виждаше, че вътре е пълно с купувачи. По-скоро това бе потъмняването на духа, който отстъпваше към себе си, за да открие вътре по-мъчителна тъма. Десетина пъти Маргарет бе почти готова да отвори уста и да заговори, но нещо я задушаваше. Почувствува се незначителна и нетактична, а разсъжденията й за Коледа ставаха все по-цинични. Мир? Може и да носеше нови дарове, но имаше ли един-единствен лондончанин, за когото Коледа да е мирна? Стремежът към сензация и претенциозността бяха погубили тази благословия. Доброжелателство? Беше ли видяла тя един пример за това в тълпите купувачи? Или в себе си? Не бе успяла да откликне на тази покана, просто защото бе малко странна и изпълнена с въображение — тя, която по рождение имаше право да подхранва въображението. По-добре да бе приела, да се бяха поизморили и двете по време на пътуването, отколкото студено да отговори: „Мога ли да дойда някой друг ден?“. Цинизмът й я напусна. Нямаше да има друг ден. Тази нереална жена никога повече нямаше да я покани.

Разделиха се при жилищните блокове. Мисис Уилкокс се прибра след задължителните любезности, а Маргарет наблюдаваше високата самотна фигура да се носи през фоайето към асансьора. Когато остъклената врата се затвори зад нея, Маргарет имаше чувството за затвор. Красивата глава изчезна първа, все още заровена в маншона, последвана от дългата стелеща се пола… Една изключителна жена, която не се поддаваше на определения, се издигаше към небесата като дух в бутилка. И към какви небеса — свод като в ада; катранено чер, от който се спускаха сажди.

На обед брат й, като видя, че е настроена да мълчи, настоя да говорят. Тиби не беше с лош нрав, но още от детството му нещо го подтикваше да върши нежеланото и неочакваното. Днес той разказа надълго и нашироко за училището, което от време на време посещаваше. Разказът му бе интересен и преди тя често бе настоявала да научи нещо, но днес не можеше да се съсредоточи, защото мисълта й бе насочена към невидимото. Разбра, че мисис Уилкокс, въпреки че бе любяща съпруга и майка, имаше една-единствена страст в живота — своя дом — и че мигът, в който поканеше приятел да сподели тази страст, бе тържествен. Отговорът „друг път“ бе отговор на глупак. „Друг път“ бе отговор за тухлите и хоросана, а не за тази светая светих, в която бе превърнат Хауардс Енд. Любопитството й бе умерено. За да го задоволи, тя бе чула през лятото повече от достатъчно. Деветте прозореца, лозата и планинският бряст не събуждаха у нея приятни асоциации и тя би предпочела да прекара следобеда на концерт. Но въображението надделя. Докато брат й многоглаголствуваше, тя реши да отиде, на всяка цена, и да накара и мисис Уилкокс да отиде. Когато обедът свърши, тя се запъти към нейния апартамент.

Мисис Уилкокс току-що бе заминала за една нощ.

Маргарет каза, че няма нищо, забърза надолу по стълбите и нае файтон до Кингс Крос. Беше убедена, че приключението е важно, въпреки че би я затруднило да обясни защо. Това бе въпрос на лишаване от свобода и бягство и въпреки че не знаеше разписанието на влака, тя се взря в часовника на Сейнт Панкрас.

После часовникът на Кингс Крос изскочи пред погледа й, втора луна на това пъклено небе, и файтонът й спря на гарата. Имаше влак за Хилтън след пет минути. Във възбудата си купи билет само за отиване. Точно в този момент един тържествен и щастлив глас я поздрави и й благодари.

— Ще дойда, ако все още е възможно — каза Маргарет като се смееше нервно.

— Вие идвате да преспите, скъпа. Сутрин моят дом е най-красив. Идваш, за да останеш. Не мога да ти покажа както трябва моята ливада, освен при изгрев-слънце. Тези мъгли… — Тя посочи покрива на гарата. — … никога не се разпростират надалеч. Бих казала, че в Хартфордшир хората се пекат на слънце и вие никога няма да съжалявате, че сте отишли там.

— Никога не ще съжалявам, че съм тръгнала с вас.

— Все същото е.

Тръгнаха по дългия перон. Далеч в края му стоеше влак, който се бореше с тъмнината навън. Не можаха да стигнат до него. Преди въображението да успее да победи, се чуха викове: „Мамо! Мамо!“ и едно момиче с гъсти вежди изскочи от чакалнята на гарата и сграбчи мисис Уилкокс за ръката.

— Иви! — ахна тя. — Иви, мила…

Момичето извика:

— Татко! Ела! Погледни кой е тук.

— Иви, скъпото ми дете, защо не сте в Йоркшир?

— Не… катастрофирахме… всичко се промени… татко идва.

— Рут! — възкликна Уилкокс, приближавайки се. — Какво, за бога, правиш тук, Рут?

Мисис Уилкокс се бе овладяла.

— Хенри, скъпи… каква чудесна изненада… Но нека ви представя… не, мисля, че познавате мис Шлегел.

— Да, да — отвърна той не много заинтересован. — Но кажи ми как си, Рут?

— Отлично — отвърна весело тя.

— И ние, така беше и нашият автомобил, когато летяхме по шосе А1 до Рипън, но отнякъде се появиха оня нещастен кон и каруцата, които един глупак каруцар…

— Мис Шлегел, нашата малка разходка ще остане за друг ден.

— Казвах, че оня глупак каруцар, както и самият полицай призна…

— Друг ден, мисис Уилкокс. Разбира се.

— Но тъй като сме застраховани срещу вреди и загуби на трети лица, това няма кой знае какво значение…

— Каруцата и автомобилът бяха точно под прав ъгъл…

Гласовете на щастливото семейство се чуваха надалеч. Маргарет остана сама. Никой не се нуждаеше от нея. Мисис Уилкокс излезе от Кингс Крос между съпруга и дъщеря си, като слушаше и двамата.