Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (12)

Глава XII

Не беше необходимо Чарлс да се безпокои. Мис Шлегел никога не бе чула за странното желание на майка му. Щеше да научи за него след години, когато бе устроила живота си по различен начин и това щеше да й послужи като крайъгълен камък в градежа. Умът й бе зает с други мисли сега, а тя би го отхвърлила като приумица на болен човек.

Тя се разделяше с тези Уилкоксови за втори път. Пол и майка му, вълничка и голяма вълна, бяха залели живота й и се бяха отдръпнали завинаги. Вълничката не бе оставила следи подире си; голямата вълна бе довлякла в краката й късчета от неизвестното. Любопитен търсач, тя остана за малко на брега на морето, което казва толкова малко, но все пак казва нещо, и наблюдаваше отстъплението на този последен огромен отлив. Приятелката й бе изчезнала, страдаща, но не, надяваше се тя, принизена. Нейното оттегляне бе подсказало други неща, освен болест и страдание. Някои напускат живота със сълзи, други с ненормална студенина; мисис Уилкокс бе поела средния път, който само редки характери могат да следват. Спазвала бе чувството за мярка. Беше издала малко от своята строга тайна на приятелите си, но не прекалено много; беше затворила сърцето си почти, но не напълно. Това е пътят, ако въобще има някакво правило как трябва да умираме — нито като жертви, нито като фанатици, а като мореплаватели, които могат да срещнат безпристрастно и дълбините, в които навлизат, и брега, който трябва да оставят.

Последната дума, каквато и да беше тя, положително не бе изречена в гробището на Хилтън. Тя не бе починала там. Едно погребение не е смърт, както кръщението не е рождение или сватба. С тези три несъвършени средства, които идват понякога прекалено късно, понякога прекалено рано, обществото регистрира бързото развитие на човека. В очите на Маргарет мисис Уилкокс бе избягнала регистрацията. Беше си отишла от живота категорично, по свой собствен начин, и ничий прах не беше толкова истински, както съдържанието на оня тежък ковчег, спуснат с церемония, докато бе положен върху праха на земята, никои цветя не бяха толкова ненужни като хризантемите, които сланата сигурно бе попарила до сутринта. Маргарет веднъж бе казала, че „обича суеверието“. Това не бе истина. Малко жени се бяха опитвали по-сериозно да пронижат срастванията, в които са обвити тяло и дух. Смъртта на мисис Уилкокс й бе помогнала в старанието й. Видя малко по-ясно какви са хората и към какво могат да се стремят. Проблясваха истинските взаимоотношения. Може би последната дума бе надежда — надежда дори на тоя свят.

Междувременно тя можеше да се заинтересува от живите. Въпреки нейните коледни задължения, въпреки брат й, Уилкоксови продължаваха да заемат значителна част от мислите й. Беше ги виждала толкова много през последната седмица. Не бяха „неин тип“, често бяха подозрителни и тъпи, и несъвършени там, където тя ги превъзхождаше; но сблъсъците с тях я насърчаваха и тя почувствува интерес, който граничеше с харесване, дори към Чарлс. Искаше да ги защити и често чувствуваше, че и те могат да я защитят, превъзхождайки я там, където тя бе несъвършена. След като веднъж бяха преминати скалите на чувствата, те добре знаеха как да постъпят, кого да повикат; ръцете им дърпаха всички конци, те притежаваха твърдост, както и характер, а тя ценеше твърдостта изключително много. Водеха живот, до който тя не можеше да се добере — външния живот на „телеграми и гняв“, който бе избухнал за пръв път през юни, когато Хелън и Пол се бяха докоснали, и отново — миналата седмица. За Маргарет този начин на живот щеше да остане истинска сила. Тя не можеше да го презира, както се преструваха Хелън и Тиби. Той подхранваше такива добродетели, като организираност, решителност и подчинение, добродетели от второ качество, без съмнение, но те са оформили нашата цивилизация. Те оформяха и характера; Маргарет не можеше да се съмнява в това; те предпазваха душата от сантименталност. Как се осмеляваха Шлегелови да презират Уилкоксови, когато бяха необходими всякакви хора, за да се създаде един свят?

„Не се отдавай прекалено на мрачни мисли — писа тя на Хелън, — за превъзходството на невидимото над видимото. Истина е, но да се изпада в мрачно настроение заради това е средновековно. Нашата задача е не да ги противопоставяме, а да ги примиряваме.“

Хелън отговори, че няма намерение да мисли върху такава скучна тема. За каква я вземаше сестра й? Времето било чудесно. Тя и семейство Мозебах ходили да се пързалят с шейнички на единствения хълм, с който Померания можеше да се похвали. Било весело, но имало много хора, защото цяла Померания била там. Хелън обичаше живота на село и писмото й говореше за движение и поезия. Разказваше за природата, спокойна и въпреки това величествена; за покритите със сняг поля и бягащите стада елени; за реката с чудноватото й устие в Балтийско море; за Одерберге, едва триста фута висока, от която човек се спуска много бързо в равнините на Померания. Но въпреки това Одерберге била истинска планина, с борови гори, потоци и съвършени гледки. Височината няма толкова значение, а начинът, по който нещата са подредени тук. По-нататък споменаваше със съчувствие за мисис Уилкокс, но новината не я беше засегнала. Тя не си представяше второстепенните неща при смъртта, които са в известен смисъл по-запомнящи се от самата смърт. Атмосферата на предпазливост и взаимни обвинения, а в средата едно човешко тяло, което ставаше по-живо, защото бе обзето от болка; краят на това тяло в гробището на Хилтън; оцеляването на нещо, което внушаваше надежда, жива на свой ред на фона на всекидневната веселост на живота; Хелън не можеше да разбере всичко това, тя само чувствуваше, че една приятна дама вече не може да бъде такава. Върна се в Уикъм Плейс, изпълнена с мисли за свои дела — получила бе друго предложение — и Маргарет, след моментно колебание, се задоволи с мисълта, че това трябва да бъде така.

Предложението не беше сериозно. Беше дело на фройлайн Мозебах, която бе подхванала голямата и патриотична идея да отвоюва своите братовчедки за отечеството чрез бракове. Англия се бе представила в играта чрез Пол Уилкокс и бе загубила; Германия — с хер Фьорстмайстер еди-кой си — Хелън не можеше да запомни името му. Хер Фьорстмайстер живееше в една гора и от върха на Одерберге бе посочил къщата си на Хелън, или по-скоро бе посочил ивицата борове, в която тя се намираше. Хелън бе възкликнала: „О, колко красиво! Точно място за мен!“ и вечерта Фрида се появи в спалнята й. „Имам нещо за теб, скъпа Хелън“ и т.н. И наистина беше така, но все пак се държа много мило, когато Хелън се засмя; разбираше напълно — гора, прекалено пуста и влажна — приемаше напълно, но хер Фьорстмайстер вярваше, беше убеден в противното. Германия беше загубила, но с добро настроение; най-мъжествена на света, тя почувствува, че непременно ще спечели.

— А дори и за тебе, Тиби, ще има някого — заключи Хелън. — Така че помисли за това; Фрида ти пази едно момиченце с плитки и бели вълнени чорапи, но ходилата му са розови, като че ли малкото момиченце е стъпвало по ягоди. Но аз се разприказвах много. Главата ме заболя. Сега говорете вие.

Тиби се съгласи да говори. Той също бе изпълнен с мисли за своите работи, защото току-що бе ходил в Оксфорд, за да се опита да получи стипендия.

Студентите си бяха заминали, а кандидатите били настанени в различни колежи и бяха обядвали в трапезарията на колежа. Тиби бе чувствителен към красотата, изживяването бе ново за него и той описа всичко като почти блестящо. Величественият и старинен университет, пропит с богатството на западните страни, на които бе служил хиляда години, се хареса веднага на момчето; това бе нещо, което той можеше да разбере и го разбра още по-добре, защото бе празен. Оксфорд е… Оксфорд; не е просто едно вместилище за младежи като Кеймбридж. Може би трябваше неговите обитатели да обичат него, вместо да се обичат един друг; такова във всеки случай беше въздействието му върху Тиби. Сестрите му го изпратиха там, за да може да намери приятели, защото знаеха, че образованието му бе особено и го откъсваше от другите момчета и мъже. Той не намери приятели. Неговият Оксфорд остана безлюден и това, което той взе от него за живота, не беше споменът от едно сияние, а споменът от една гама от цветове.

На Маргарет й харесваше да слуша, че брат й и сестра й говорят. По правило те не се погаждаха много. Няколко минути ги слушаше, чувствувайки се възрастна и добра. После нещо й хрумна и тя ги прекъсна.

— Хелън, аз ти казах за бедната мисис Уилкокс, онази тъжна история.

— Да.

— С нейния син разменихме писма. Той ликвидираше имението и ми писа да ме пита дали майка му е желала някога да получа нещо. Помислих си, че е много любезно от негова страна, като се има предвид, че я познавах от толкова кратко време. Казах, че веднъж бе споменала, че ще ми направи коледен подарък, но и двете сме забравили след това.

— Надявам се, че Чарлс е разбрал намека.

— Да, тоест после нейният съпруг ми писа, благодари ми, че съм била мила към нея и действително ми даде нейното сребърно шишенце за парфюм. Не мислиш ли, че това е изключително щедро? С този жест той ми стана много симпатичен. Надяваше се, че това няма да бъде краят на нашето запознанство и че ти и аз ще отидем да гостуваме на Иви някой път в бъдеще. Харесвам мистър Уилкокс. Той се е заловил със своята работа — каучук, а това е голям бизнес. Разбрах дори, че е започнал. И Чарлс работи с него. Чарлс е женен — едно красиво малко същество, но не изглежда умна. Те ангажираха апартамента, но сега се преместиха в собствена къща.

Хелън, след благоприлична пауза, продължи да разказва за Щетин. Колко бързо се мени положението! През юни тя бе в криза; дори и през ноември се изчервяваше и се държеше неестествено; сега бе януари и всичко бе забравено. Вглеждайки се назад в изминалите шест месеца, Маргарет разбра хаотичната природа на нашето ежедневие, противоречието с подредената последователност, която се измисля от историците. Действителният живот е пълен с лъжливи нишки и указателни стълбове, които не водят никъде. С безкрайни усилия ние си вдъхваме сила за някакъв превратен момент, който никога не настъпва. И големият жизнен успех показва прахосване на сили, които могат да преместят планини, а най-големият неуспех не е за човека, който е изненадан неподготвен, а за оня, който се е подготвил и нищо не се е случило. За трагедии от този вид нашият национален морал запазва съответно мълчание. Приема се, че подготовката за опасността е добра сама по себе си и че за хората, както и за народите, е по-добре, когато се клатушкат през живота, въоръжени до зъби. Трагедията на готовността рядко е описвана, освен от гърците. Животът е опасен наистина, но не по начина, който моралът ни кара да вярваме. Той, разбира се, е неуправляем, но същността му не е битката. Той е неуправляем, защото е романтичен, а неговата същност е романтичната красота.

Маргарет се надяваше, че занапред ще бъде по-малко предпазлива, не по-предпазлива, отколкото е била в миналото.