Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (30)

Глава XXX

Тиби бе стигнал до последната си година в Оксфорд. Беше се изнесъл от колежа и съзерцаваше вселената, или онези части от нея, които го засягаха, от своята удобна квартира в Лонг Уол. Не го интересуваха много неща. Когато един млад мъж е свободен от страсти и е искрено безразличен към общественото мнение, неговият мироглед е по необходимост ограничен. Тиби нито желаеше да укрепва положението на богатите, нито да подобрява положението на бедните, така че напълно му стигаше да наблюдава брястовете, които се поклащаха зад леко назъбения силует на Модлин Коледж. Някои живеят и по-зле. Въпреки че бе егоист, той никога не проявяваше жестокост, макар и с превзети маниери, той никога не позираше. Подобно на Маргарет, той презираше високопарните ефекти и едва след много посещения хората откриваха, че Шлегел има и ум, и характер. Той бе показал много добър успех на първия публичен изпит за бакалавър на изкуствата, за голямо учудване на онези, които посещаваха лекции и редовно спортуваха, а сега хвърляше презрителен поглед към китайския, в случай че някой ден се съгласи да бъде приет за студент-преводач^[1]. Точно когато се занимаваше с това, при него влезе Хелън. Една телеграма я беше изпреварила.

Безстрастно забеляза, че сестра му се е променила. По правило той я намираше прекалено решителна и никога не бе виждал този израз на молба, трогателен и въпреки това изпълнен с достойнство — израз на моряк, който е загубил всичко в морето.

— Идвам от Онитън — започна тя. — Там се случиха много неприятни неща.

— Който ще обядва, да идва — каза Тиби, като извади бутилката бордо, която затопляше в камината. Хелън седна покорно на масата. — Защо си тръгнала толкова рано? — попита той.

— При изгрев-слънце или горе-долу тогава — тогава успях да замина.

— Така и подразбрах. Защо?

— Не знам какво трябва да се направи, Тиби. Много съм объркана от една новина, която засяга Мег и не искам да се срещам с нея, и няма да отида в Уикъм Плейс. Спрях тук, за да ти го кажа.

Хазайката влезе с котлетите. Тиби си отбеляза докъде е стигнал в китайската граматика и ги пое, Оксфорд — Оксфорд през ваканцията — дремеше и шумолеше навън, а вътре слабо разпалените въглени посивяваха, когато върху тях попаднеше слънчев лъч. Хелън продължи странната си история.

— Поздрави Мег и й кажи, че искам да бъда сама. Имам намерение да отида в Мюнхен или в Бон.

— Такива думи лесно се предават — каза брат й.

— Що се отнася до Уикъм Плейс и моя дял от мебелите, вие двамата можете да правите каквото искате с тях. Моето мнение е, че всичко може да бъде продадено. Какво да поискаш от прашни икономически книги, които не са направили света по-добър, или от ужасните бюфетчета на майка ни? Имам и друга поръчка, за теб. Искам да изпратиш едно писмо. — Тя стана. — Не съм го написала още. Защо да не го пусна аз впрочем? — Тя отново седна. — Чувствувам се отвратително. Надявам се, че няма вероятност някой от твоите приятели да влезе.

Тиби заключи вратата. Приятелите му често я намираха в това състояние. После попита дали не се е случило нещо на сватбата на Иви.

— Не там — каза Хелън и избухна в плач.

Тиби познаваше нейните истерии — това бе едно от нещата в нея, които не го интересуваха — и все пак тези сълзи му направиха впечатление като нещо необичайно. Те бяха по-близо до нещата, които го интересуваха, например музиката. Остави ножа и я загледа с любопитство. После, понеже тя не спря да хълца, продължи да се храни.

Дойде време за второто блюдо, а тя все още плачеше. Следваше ябълков пудинг, който губи много, ако не се яде веднага.

— Имаш ли нещо против да влезе мисис Мартлет — попита Тиби, — или да го поема на вратата?

— Мога ли да си измия очите, Тиби?

Той я заведе в спалнята си и пудингът пристигна в нейно отсъствие. След като си сипа в чинията, той го остави на камината, за да не изстива. Ръката му се протегна към граматиката и скоро той прелистваше страниците, повдигайки вежди с пренебрежение, отправено неизвестно дали към човешката природа, или към китайския. Точно когато се занимаваше с това, при него се върна Хелън. Тя се бе съвзела, но тъгата не бе изчезнала от умолителния й поглед.

— А сега обяснението — каза тя. — Защо не започнах с него? Открих нещо за мистър Уилкокс. Той се е държал наистина много непочтено и е провалил живота на двама души. Всичко това научих съвсем внезапно миналата нощ; много съм разстроена и не знам какво да правя. Мисис Баст…

— А, онези хора!

Хелън замлъкна.

— Да заключа ли пак вратата?

— Не, благодаря, миличък. Ти си много добър към мен. Исках да ти разкажа историята, преди да замина в чужбина. Можеш да направиш каквото искаш — все едно че е част от мебелите. Мисля, че Мег сигурно не е чула все още. Но аз не мога да се изправя пред нея и да й кажа, че мъжът, за когото тя ще се омъжи, е изневерявал на жена си. Дори не знам дали изобщо трябва да й се казва. Тя знае, че аз не го харесвам, ще ме заподозре и ще започне да си мисли, че искам да й разваля сватбата. Просто не знам какво да правя. Вярвам на твоята преценка. Какво би направил ти?

— Разбирам, че той е имал любовница — каза Тиби.

Хелън се изчерви от срам и гняв.

— И е провалил живота на двама души. А върви насам-натам и говори, че постъпките на хората нямат никакво значение, и винаги ще има бедни и богати. Срещнал я е, когато се е опитвал да забогатее в Кипър — не искам да го правя по-черен, отколкото е, а няма съмнение, че тя е била напълно готова да се срещне с него. Но ето, това е. Срещнали се. Той си тръгва по своя път, а тя по нейния. Докъде, мислиш, стигат такива жени?

Той се съгласи, че това е тъжна история.

— Свършват по два начина — или затъват, докато изпълнят лудниците и приютите за бедни, а това дава повод на мистър Уилкокс да пише писма до вестниците и да се оплаква от националния ни упадък, или оплитат някое момче да се ожени за тях, преди да е станало твърде късно. Тя… не мога да я обвинявам.

— Но това не е всичко — продължи тя след дълга пауза, през която хазайката им поднесе кафе. — Сега стигам до това, което ни накара да отидем в Онитън. Отидохме тримата. По съвета на мистър Уилкокс мъжът изоставя сигурната си работа и се хваща на някакво несигурно място, откъдето го уволняват. Има известни извинения, но в главното мистър Уилкокс е виновен, както и Мег самата потвърди. Въпрос на най-обикновена справедливост е той да назначи човека при себе си. Но той среща жената и какъвто си е негодник — отказва и се опитва да се отърве от тях. Кара Мег да им пише. Късно оная вечер от нея пристигнаха две бележки — една за мен, една за Ленард, с която му отказва без никаква причина. Не можах да разбера. После се оказа, че мисис Баст е говорила с мистър Уилкокс на моравата, когато я оставихме, за да наемем стаи, и тя все още говорела с него, когато Ленард се върнал. Този Ленард знае всичко. Мисли, че е естествено да бъде съсипан два пъти. Естествено! Ти би ли могъл да се сдържиш?

— Това наистина е много тъжна история — каза Тиби.

Отговорът като че ли успокои сестра му.

— Страхувах се, че виждам всичко преувеличено, но ти си съвсем настрана и би трябвало да разбереш. След ден-два или може би след седмица постъпи както е редно според теб. Оставям всичко в твои ръце.

Тя приключи със своето поръчение.

— Всички факти, които засягат Мег, са пред теб — добави тя; а Тиби въздъхна и му стана твърде неприятно, че заради широките си възгледи трябва да изпълнява ролята на съдник. Никога не се бе интересувал от човешките същества, за което можеше да бъде обвинен, но в Уикъм Плейс той бе ангажиран предостатъчно. Така както някои хора престават да обръщат внимание, когато се говори за книги, така и вниманието на Тиби се разсейваше, когато се разискваха „личните взаимоотношения“. Трябваше ли Маргарет да узнае това, което Хелън знаеше, че семейство Баст знаят? Подобни въпроси го дразнеха още от детинството, а в Оксфорд се бе научил да казва, че значението на човешките същества твърде много се надценява от специалистите. Епиграмата, със своя лек полъх на осемдесетте години, не означаваше нищо. Но той би могъл да я каже сега, ако красотата на сестра му не го възпираше.

— Виж, Хелън… Вземи си цигара… Не виждам какво трябва да направя.

— Тогава няма какво да се направи. Изглежда, че си прав. Остави ги да се оженят. Остава въпросът за обезщетението.

— Искаш от мен да реша и това? Не е ли по-добре да се посъветваш със специалист?

— Този въпрос е тайна — каза Хелън. — Той няма нищо общо с Мег и не й го споменавай. Обезщетението — не виждам кой ще го плати, ако аз не го направя, и вече взех решение за минимална сума. Веднага щом е възможно, ще я прехвърля на твоята сметка и когато отида в Германия, ти ще платиш вместо мен. Никога няма да забравя добрината ти, Тиби, миличък, ако направиш това.

— Каква е сумата?

— Пет хиляди.

— Боже господи! — Тиби стана червен като домат.

— Е, каква е ползата от малки суми. Поне да си направил едно нещо в живота си — да измъкнеш един човек от пропастта; не, с тези незначителни дарения в шилинги и одеяла, от които сивото става още по-сиво. Без съмнение хората ще ме помислят за чудачка.

— Пет пари не давам какво мислят хората! — извика той, разгорещен до необичайна мъжественост в изговора. — Но това е половината от всичко, което притежаваш.

— Не точно половината. — Тя рязко разпери ръце над изцапаната си пола. — Имам повече, отколкото ми трябва, а миналата пролет в Челси установихме, че триста на година са необходими на един човек да си стъпи на краката. Това, което давам, ще носи по сто и петдесет на двамата. Не е достатъчно.

Той не можеше да се съвземе. Не беше ядосан, нито дори изненадан и знаеше, че Хелън все още има достатъчно, за да живее. Но бе удивен от мисълта как човек може да направи от живота си едно голямо нищо. Изящните му интонации не бяха подходящи в момента и той можа само да изтърси, че пет хиляди лири биха били голямо бреме и за него самия.

— Не очаквах да ме разбереш.

— Аз? Аз никого не разбирам.

— Но ще го свършиш?

— Очевидно.

— Оставям ти тогава две поръчки. Първата засяга мистър Уилкокс и ти трябва да действуваш, както намериш за добре. Втората засяга парите, за нея не трябва да се казва на никого и да се изпълни точно. Ще изпратиш утре, като първа вноска, сто лири.

Като я изпрати до гарата, минаха през онези улици, чиято сгъстена красота никога не го зашеметяваше и никога не го изморяваше. Оксфорд — красивото творение — издигаше купели и островърхи кули в безоблачната синева и само плебейският център около Карфакс показваше колко преходен е този илюзорен образ, колко незначителна е неговата претенция да представя Англия. Хелън, повтаряйки поръчката си, не забелязваше нищо — семейство Баст изпълваше съзнанието й, тя отново замислено обясняваше кризата, с което би предизвикала интереса на други мъже. Тя проверяваше дали разказът й е убедителен. Той я попита защо е завела там семейство Баст, точно по време на сватбата на Иви. Тя се спря като уплашено животно и каза:

— Прекалено странно ли ти се струва? — Погледът й, жестът на ръката й да прикрие устата продължиха да го преследват, докато накрая се сляха с фигурата на Дева Мария, пред която той се спря за миг на път за вкъщи.

Уместно е да го последваме при изпълнението на задълженията му. Маргарет го извика на следващия ден. Беше уплашена от бягството на Хелън и той трябваше да признае, че тя е ходила при него в Оксфорд. Тогава Маргарет попита:

— Изглеждаше ли разтревожена от някакъв слух около Хенри?

Той отговори:

— Да.

— Така си и знаех! — възкликна тя. — Ще й пиша.

Тиби се почувствува облекчен.

После изпрати чека на адреса, даден от Хелън, и написа, че му е наредено да изпрати по-късно, пет хиляди лири. Пристигна отговор с много учтив и спокоен тон — отговор, какъвто и Тиби сам би дал. Чекът бе върнат, дарението отказано, пишещият нямаше нужда от пари. Тиби го изпрати на Хелън, като добави съвсем чистосърдечно, че въпреки всичко Ленард Баст изглежда изключително достоен човек. Отговорът на Хелън бе безумен. Не трябвало да обръща внимание. Трябвало веднага да замине и да им каже, че тя нарежда да приемат. Той замина. Посрещнаха го натрупани книги и порцеланови украшения. Семейство Баст бяха току-що изхвърлени заради неплатен наем и бяха изчезнали в неизвестна посока. По това време Хелън бе започнала вече да прави глупости с парите си и дори бе продала акциите си от линията Нотингам-Дарби. Няколко седмици не предприе нищо. После отново ги вложи и като последва добрия съвет на борсовите си агенти, стана доста по-богата, отколкото преди.