Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (29)

Глава XXIX

— Хенри, скъпи… — поздрави го тя.

Той бе приключил със закуската и започваше да чете „Таймс“. Снаха му си приготвяше багажа. Маргарет коленичи до него, взе му вестника, който й се стори необикновено тежък и дебел. След това сложи глава там, откъдето бе взела вестника, и го погледна в очите.

— Хенри, скъпи, погледни ме. Не, няма да ти позволя да се изплъзнеш. Погледни ме. Да. Ето така.

— Става дума за снощи, нали — каза дрезгаво той. — Освободих те от годежа. Мога да намеря извинения, но няма да го направя. Не, не мога. Хиляди пъти не. Имам нещастна съдба и трябва да бъда оставен на нея.

Изгонен от своята стара крепост, мистър Уилкокс изграждаше нова. Вече не можеше да се показва порядъчен пред нея и вместо това се защищаваше с едно трагично минало. Това не бе истинско разкаяние.

— Остави нещата, както намериш за добре, това няма значение.

— Няма значение ли? — попита той. — Няма значение, когато разбираш, че аз не съм човекът, за когото си ме смятала? — Сега той бе ядосан от мис Шлегел. Би предпочел тя да бъде повалена от удара или поне да бъде разгневена. Срещу вълната на неговия грях прииждаше чувството, че тя не се държи съвсем по женски. Очите й гледаха прекалено открито; бяха чели книги, които бяха подходящи само за мъже. И въпреки че той се ужасяваше от сцена, и въпреки че тя бе решила да не прави нищо такова, сцена все пак имаше. Тя беше просто наложителна.

— Не съм достоен за теб — започна той. — Ако бях достоен, нямаше да ти върна годежа. Знам какво говоря. Не мога да понасям да говоря за такива неща. По-добре да ги оставим.

Тя целуна ръката му. Той рязко я отдръпна и след като се изправи, продължи:

— Ти с твоя спокоен живот, изтънчени занимания, приятели, книги, ти и сестра ти, и жени като вас — питам те, как можете да отгатнете какви са изкушенията, които заобикалят един мъж?

— За нас е трудно — каза Маргарет, — но ако има смисъл някой да се ожени за нас, ние винаги се досещаме.

— Какво смяташ, че се случва на хиляди млади хора в колониите, откъснати от благоприличието общество и семейните връзки? Изолирани. Никой наоколо. Аз знам от горчив опит, а ти въпреки това казваш „Няма значение“.

— За мен — не.

Той горчиво се засмя. Маргарет отиде до бюфета и си взе закуска от подносите. Понеже слезе последна в трапезарията, тя загаси спиртната лампа, която ги затопляше. Беше внимателна, но сериозна. Знаеше, че Хенри не толкова изповядва душата си, колкото изтъква пропастта между мъжката душа и женската, а тя нямаше желание да го слуша на тази тема.

— Хелън дойде ли? — попита тя.

Той поклати глава.

— Но така не може, в никакъв случай. Ние не искаме тя да си шушука с мисис Баст.

— Велики боже! Не! — избухна той и стана внезапно естествен. След това се овладя. — Нека си шушукат. При мен всичко е свършено, въпреки това ти благодаря, че не прояви себичност, доколкото все още струват нещо моите благодарности.

— Не ми ли е изпратила бележка или нещо друго?

— Не знам такова нещо.

— Моля те, би ли позвънил?

— За какво?

— За да проверя.

Той надуто запристъпва към звънеца и позвъни с трагичен жест. Маргарет си наля малко кафе. Появи се икономът и каза, че доколкото му е известно, мис Шлегел е нощувала в хотел „Джордж“. Трябва ли да отиде там?

— Благодаря, аз ще отида — каза Маргарет и го освободи.

— Няма смисъл — каза Хенри. — Такива неща се разчуват; не можеш да спреш приказките, щом веднъж са започнали. Познавам случаи с други мъже, по-рано ги презирах, мислех, че аз съм нещо по-особено, че аз никога няма да се поддам. О, Маргарет… — Той дойде и седна близо до нея, като се стремеше да покаже, че е развълнуван. Тя не можеше да издържи да го слуша. — Ние, мъжете, веднъж в живота си се проваляме. Ще повярваш ли на това? Има мигове, когато и най-силните мъже… „Затова който мисли, че стои, нека гледа да не падне.“^[1] Вярно е, нали? Ако знаеше всичко, щеше да ми простиш. Бях далеч от добро влияние, бях далеч дори от Англия. Бях много, много самотен и жадувах за женски глас. Това е достатъчно. Вече ти казах достатъчно много, за да ми простиш.

— Да, скъпи, достатъчно.

— Това беше — той понижи глас, — това беше ад.

Тя мрачно обмисляше изявлението му. Наистина ли бе така? Беше ли изстрадал той мъките на разкаянието или всичко бе „Ето! Свърши се. А сега отново порядъчен живот“? По-скоро второто, ако го разбираше правилно. Един мъж, който е минал през ада, не се хвали със своята мъжественост. Той е скромен и я прикрива, ако, разбира се, тя все още съществува. Само в приказките грешникът се появява разкаян, но страшен, за да завладее невинната жена с непобедимата си мощ. Хенри се стремеше с всички сили да бъде страшен, но в характера му нямаше нищо такова. Той бе добър среден англичанин, който бе съгрешил. Това, което наистина заслужаваше порицание, изневярата към мисис Уилкокс, като че ли никога не бе имало голямо значение за него. Маргарет жадуваше да спомене името на мисис Уилкокс.

Полека-лека историята й бе разказана. Това бе много обикновена история. Време на действието — преди десет години, място — един гарнизонен град в Кипър. От време на време той я питаше дали би могла да му прости и тя отговаряше: „Аз вече ти простих, Хенри“. Внимателно подбираше думите си и така го предпази да не изпадне в паника. Правеше се, че не разбира много неща, докато той успее да възстанови крепостта си и там да скрие от света душата си. Когато икономът дойде да вдигне съдовете, Хенри бе в съвсем различно настроение — попита го защо толкова много бърза, оплака се от шума предишната нощ в помещенията на прислугата. Маргарет се загледа внимателно в иконома. Красив млад мъж, той все пак бе привлекателен за нея — привличаше я толкова слабо, че едва можеше да се долови, въпреки че небесата биха се продънили, ако тя споменеше за това на Хенри.

Когато се върна от хотел „Джордж“, работата по изграждането на крепостта бе привършена и я посрещна предишният Хенри, компетентен, циничен и внимателен. Беше се изповядал, беше получил прошка и най-важното нещо сега бе да забрави своето падение и да го включи към други неуспешни капиталовложения. Джаки се присъедини към Хауардс Енд, Дюси Стрийт, яркочервения автомобил, стабилната аржентинска валута и всички неща и хора, които той никога не бе харесвал кой знае колко, а още по-малко сега. Споменът за тях го обременяваше. Едва обърна внимание на Маргарет, която донесе обезпокоителни новини от хотел „Джордж“. Хелън и нейните довереници бяха заминали.

— Е, остави ги да си вървят, този мъж и съпругата му, искам да кажа, защото е по-добре да се виждаме често със сестра ти.

— Но те са заминали отделно — Хелън много рано, а те точно преди аз да отида. Не са оставили никаква бележка. Не са отговорили на писмата ми. Не ми харесва това, не знам какво означава.

— Какво беше написала?

— Казах ти снощи.

— А… да… да! Скъпа, какво ще кажеш да се поразходим в градината?

Маргарет го хвана подръка. Хубавото време я успокои. Но механизмът на Ивината сватба все още работеше, извеждаше гостите навън така умело, както ги бе въвлякъл вътре, и тя не можа да остане дълго с него. Бе уредено да пътуват с автомобил до Шрусбъри, откъдето той щеше да замине на север, а тя да се върне в Лондон с Уорингтънови. За едно много кратко време тя бе щастлива. След това съзнанието й заработи отново.

— Страхувам се, че е имало някакви приказки в хотел „Джордж“. Хелън не би заминала, ако не е дочула нещо. Не се справих добре. Ужасно! Трябваше веднага да я отделя от онази жена.

— Маргарет! — възкликна той и освободи ръката й демонстративно.

— Да… какво има, Хенри?

— Аз не съм светец, по-скоро обратното, но ти ме избра, за добро или за зло. Трябва да сложим кръст на миналото. Ти обеща да ми простиш. Маргарет, обещанието си е обещание. Никога не споменавай отново онази жена.

— Освен по някои практични съображения — никога.

— Практични! Ти — практична!

— Да, аз съм практична — измърмори тя, като се наведе над косачката и се заигра с тревата, която се процеждаше между пръстите й като пясък.

Той я бе накарал да замълчи, но опасенията й го правеха неспокоен. Не за първи път го заплашваше изнудване. Той бе богат и го смятаха за човек с висока нравственост; семейство Баст знаеха, че не е и можеха да решат, че е изгодно да намекнат нещо.

— При всяко положение ти не трябва да се безпокоиш — каза той. — Това е мъжка работа. — Той напрегнато се замисли. — В никакъв случай не споменавай за това на никого.

Маргарет се изчерви от този толкова елементарен съвет, но той наистина проправяше път за една лъжа. Ако станеше необходимо, той би отрекъл, че някога е познавал мисис Баст и би я дал под съд за клевета. Може би никога не я бе познавал. Ето я Маргарет, която се държеше, като че това бе така. Ето я къщата. Около тях бяха половин дузина градинари, които почистваха след сватбата на дъщеря му. Всичко бе толкова солидно и подредено, че миналото отлетя и изчезна като транспарант с пружинка, който е стоял спуснат само пет минути.

Докато гледаше натам, той видя, че автомобилът ще бъде готов в следващите пет минути и се впусна в действие. Гонгът се удряше, издаваха се заповеди, Маргарет бе изпратена да се преоблече, а прислужницата да измете дългата ивица трева, която тя бе изпуснала през целия вестибюл. Това, което е човекът спрямо вселената, това бе умът на мистър Уилкокс спрямо умовете на някои хора — светлина, концентрирана върху една малка точка, кратки десет минути, които се движат самостоятелно през определените си години. Не е езичник оня, който живее за настоящето и може да бъде по-мъдър от всички философи. Той живееше заради петте минути, които бяха минали, и петте, които щяха да дойдат; имаше ум на бизнесмен.

Как се чувствуваше сега, когато автомобилът му се измъкна от Онитън и се заизкачва по големите обли хълмове? Маргарет бе чула някаква мълва, но всичко се бе оправило. Тя му бе простила, бог да я благослови; и той се чувствуваше по-мъжествен от това. Чарлс и Иви не бяха чули и никога не трябваше да чуят. Също и Пол. Към децата си той изпитваше голяма нежност, но не се стараеше да разбере откъде произхожда; мисис Уилкокс бе останала много назад в миналото. Той не я свързваше с внезапната болезнена обич, която изпитваше към Иви. Бедната малка Иви! Той се надяваше, че Кахил ще й бъде приличен съпруг. А Маргарет? Как се чувствуваше тя сега? Тя имаше няколко по-дребни тревоги. Очевидно сестра й бе дочула нещо. Боеше се да я срещне в града. И бе загрижена за Ленард, за когото тя положително носеше отговорност. Също така не трябваше да допусне мисис Баст да умре от глад. Но основното положение не се бе променило. Все още обичаше Хенри. Неговите действия, не неговият характер, я бяха разочаровали, а това тя можеше да понесе. Освен това обичаше своя бъдещ дом. Изправяйки се в автомобила, точно там, където бе скочила от него преди два дена, тя се взря назад към Онитън с дълбоко вълнение. Сега можеше да различи черквата и черно-белите фронтони на хотел „Джордж“ покрай имението и кулата на замъка. Там бе мостът, а реката подяждаше зеления си полуостров. Можеше да види дори и кабината за събличане, но докато се взираше за новия трамплин на Чарлс, челото на хълма израсна и скри цялата гледка.

Никога повече не го видя. Ден и нощ реката тече надолу в Англия, ден след ден слънцето се оттегля зад Уелските планини, а от кулата се носи „Виж героя-победител“. Но Уилкоксови нямат дял в това, нито в някое друго място. И не техните имена се повтарят в енорийския регистър. И не техните духове стенат сред елшите в здрача. Те бяха заели долината и се бяха оттеглили, а след тях останаха малко прах и малко пари.