Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (16)

Глава XVI

Ленард прие поканата за чай следващата събота. Но беше прав — посещението бе пълен провал.

— Захар? — попита Маргарет.

— Кейк? — предложи Хелън. — От големия кейк или от курабийките? Опасявам се, че сте намерили писмото ми за доста странно, но ще ви обясним, мисля, че ние самите не сме странни, нито пък превзети. Просто сме прекалено спонтанни, това е всичко.

Като галено кученце Ленард не изпъкваше. Той не бе италианец, нито французин, в чиято кръв да тече духът на добродушната шега и изящното остроумие. Неговата духовитост бе на кокни; тя не отваряше дверите на въображението и Хелън спря бързо-бързо след краткото „Колкото повече една дама може да каже, толкова по-добре“, препоръчано шеговито.

— О, да — каза тя.

— Дамите разкрасяват…

— Да, знам. Любимият е постоянен слънчев лъч. Позволете да ви предложа една чиния.

— Как намирате своята работа? — намеси се Маргарет.

И неговото желание да говори беше пресечено. Не ще позволи на тези жени да си пъхат носа в работата му. Те олицетворяваха романтиката, както и стаята, в която накрая бе проникнал, със странните скици на къпещи се хора по стените, такива бяха и самите чаени чаши със своите изящни ивици от диви ягоди. Но той нямаше да позволи романтиката да се намеси в живота му. Защото тогава трябваше да плаща дяволски скъпо.

— О, много добре — отговори той.

— Вашата компания е „Порфириън“, нали?

— Да, така е — започна да се засяга той. — Смешно е в каква насока тръгна разговорът.

— Защо смешно? — попита Хелън, която не следеше мислите му. — Написано е с огромни букви на визитната ви картичка и като имаме предвид, че решихме да ви пишем там и вие отговорихте на бланка…

— Смятате ли, че „Порфириън“ е една от големите застрахователни компании? — продължи Маргарет.

— Зависи какво разбирате под голяма.

— Под голяма разбирам солидна, уважавана фирма, която предлага приемлива кариера на своите служители.

— Не мога да кажа… Някои ще ви кажат едно, други — друго — каза неспокойно служителят. — Според мен… — Той поклати глава. — Вярвам само на половината от това, което чувам. Дори не и толкова — по-безопасно е. Ония, които са по-умни, свършват по-зле, често съм го забелязвал. Е, предпазливостта никога не е прекалена.

Той отпи, обърса мустаците си, които щяха да си останат от онзи вид мустаци, които вечно се потапят в чашите за чай — само безпокойства, а не бяха кой знае какво, и поне да бяха модерни.

— Напълно съм съгласна с вас и затова толкова бих искала да знам: това солидна, уважавана фирма ли е?

Ленард нямаше представа. Той разбираше своето ъгълче от машината, но нищо извън него. Не желаеше да покаже нито знания, нито неведение и при тези обстоятелства още едно поклащане на главата изглеждаше най-безопасно. За него, както и за британското общество, „Порфириън“ си оставаше „Порфириън“ от рекламите — един гигант, в класически вид, но достатъчно облечен, който държеше в едната ръка горящ факел и сочеше с другата към Сейнт Пол и Уиндзорския замък. Една значителна сума бе изписана отдолу и човек сам си вадеше заключенията. Този гигант принуждаваше Ленард да прави изчисления и да пише писма, да обяснява наредбите на новите клиенти и отново да ги обяснява на старите. Гигантите действуват импулсивно — това е добре известно. Той можеше да плати за килимчето пред камината на мисис Мънт с подчертана бързина, а негласно щеше да отказва да плати големите искове и щеше да води дело след дело. Но истинската му сила, неговото минало, неговите любовни интриги с други членове на комерсиалния Пантеон — всички те бяха толкова неопределени за простосмъртните, колкото и лудориите на Зевс. Докато боговете са могъщи, ние знаем малко за тях. Едва в дните на залез една силна светлина разсича небесата.

— Научихме, че работите на „Порфириън“ не вървят — изтърси Хелън. — Искахме да ви предупредим, затова ви писахме.

— Един наш приятел смята, че презастраховките на компанията са недостатъчни — каза Маргарет.

Сега вече Ленард имаше следа. Трябваше да възхвалява „Порфириън“.

— Можете да кажете на вашия приятел — заяви той, — че е на съвсем погрешно мнение.

— О, добре!

Младият човек леко се изчерви. В неговия кръг да си на погрешно мнение бе фатално. Сестрите Шлегел нямаха нищо против да са на погрешно мнение. Те искрено се радваха, че са били зле осведомени. За тях нищо не бе фатално, освен злото.

— На погрешно мнение, така да се каже — добави той.

— Защо „така да се каже“?

— Имам предвид, не бих казал, че е напълно прав. Но това беше груба грешка.

— Значи той е отчасти прав — каза по-възрастната жена, бърза като светкавица.

Ленард отговори, че всеки е отчасти прав, ако се стигне до това.

— Мистър Баст, не разбирам нищо от бизнес и може би въпросите ми са глупави, но бихте ли ми казали кое определя една фирма да бъде „стабилна“ или „нестабилна“?

Ленард се облегна с въздишка.

— Нашият приятел, който също е бизнесмен, бе категоричен. Той каза, че преди Коледа…

— И ви съветва да се махнете оттам — довърши Хелън. — Но аз не виждам защо той трябва да знае по-добре от вас.

Ленард потри ръце. Изкушаваше се да каже, че не знае абсолютно нищо по въпроса. Но практиката в търговията му влияеше силно. Нито можеше да каже, че компанията е лоша, защото по този начин щеше да я предаде; нито че е добра, защото резултатът щеше да бъде същият. Опита се да намекне, че компанията е по средата, с огромни възможности и в двете посоки, но не издържа втренчения поглед на четири честни очи. Освен това той едва правеше разлика между двете сестри. Едната бе по-красива и по-жива, но сестрите Шлегел си оставаха едно събирателно индийско божество, чиито разлюлени ръце и противоречиви думи бяха дело на един ум.

— Човек може да види само нещата, които стават… — забеляза той и добави: — … както казва Ибсен. — Изпитваше непреодолимо желание да говори за книги и да получи максималното от своя романтичен час. Минутите се нижеха една след друга, докато дамите, с недостатъчни познания, дискутираха темата за презастраховката или хвалеха анонимния си приятел.

Ленард започна да се дразни и може би с право. Направи смътни забележки, че не е от хората, които се дразнят, когато се обсъждат работите им, но те не разбраха намека. Ако бяха мъже, можеше да проявят повече такт. Жените, въпреки че навсякъде са тактични, тук са непохватни. Не могат да разберат защо трябва да прикриваме собствените си доходи и перспективи. „Колко пари имате и колко очаквате да имате към юни месец следващата година?“ И това бяха жени с идеи, които смятаха сдържаността относно паричните дела за нещо смешно и че животът ще бъде по-истински, ако всеки обяви точната големина на златния остров, върху който е застанал, точния размер на основата, върху която полага вътъка, който не е пари. И противен случай как можем да признаем добрите страни на системата?

Но скъпоценните минути се изнизваха, а Джаки и нищетата приближаваха. Накрая той не издържа повече и ги прекъсна, като заизброява трескаво заглавия на книги. Имаше един момент на пронизителна радост, когато Маргарет каза: „Значи вие харесвате Карлайл“, а после вратата се отвори и „Мистър Уилкокс, мис Уилкокс!“ влязоха, предшествувани от две лудуващи кученца.

— О, милите! Иви, ами те са ужасно сладки! — възторжено извика Хелън, като застана на четири крака.

— Доведохме ги насам тези палавници — каза мистър Уилкокс.

— Аз ги отгледах.

— Така ли! Мистър Баст, елате да си поиграете.

— Аз вече трябва да вървя — каза остро Ленард.

— Но елате първо да ги погалите.

— Това е Ахав, а това — Джезъбел — каза Иви, която бе от хората, които кръщаваха животните на по-трагичните библейски личности от Вехтия завет.

— Трябва да вървя.

Хелън бе прекалено заета с кутретата, за да го забележи.

— Мистър Уилкокс, мистър Ба… Наистина ли трябва да тръгвате? Довиждане!

— Елате пак — обади се Хелън от пода.

Ленард кипна. Защо трябва да идва отново? Какъв смисъл имаше? Каза без заобикалки:

— Не, няма, знаех предварително, че моето посещение ще бъде неуспешно.

Повечето хора щяха да го пуснат да си върви. „Малка грешка. Опитахме се да опознаем друга класа — невъзможно.“ Но в семейство Шлегел никога не си играеха с живота. Бяха се опитали да създадат приятелство и щяха да си понесат последствията. Хелън отвърна:

— Мисля, че това е много груба забележка. За какво се нахвърляте върху мен по този начин? — И внезапно гостната се изпълни с просташка врява.

— Вие ме питате защо се нахвърлям върху вас?

— Да.

— За какво съм ви необходим тук?

— За да ти помогнем, глупаво момче! — извика Хелън. — И недей да крещиш.

— Не искам вашето покровителство. Не искам вашия чай. Аз си бях щастлив. Защо искате да ме объркате? — Той се обърна към мистър Уилкокс. — Ще обясня на този джентълмен. Моля, сър, обяснете ми трябва ли да ми се прочиства мозъкът?

Мистър Уилкокс се обърна към Маргарет с изражение на присмехулна увереност, което той така добре владееше.

— Пречим ли, мис Шлегел? Можем ли да помогнем с нещо или да си вървим?

Но Маргарет не му обърна внимание.

— Аз съм свързан с една от водещите застрахователни компании, сър. Получих нещо, което възприех като покана от тези… дами. — Той провлече думата. — Идвам и се оказва, че трябва да ми се прочисти мозъкът. Питам ви, това честно ли е?

— Изключително нечестно — каза мистър Уилкокс, а Иви остана с отворена уста, след като разбра, че баща й започва да става опасен.

— Ето, чувате ли? Крайно нечестно, казва джентълменът. Ето! Не е съгласен. — Той сочеше Маргарет. — Не можете да го отречете. — Гласът му се повиши, влезе в ритъма на сцените с Джаки. — Но щом стана необходим, това е съвсем различно. „О, да, поканете го. Разпитайте го. Прочистете му мозъка.“ Да, да, а сега ме приемете такъв, какъвто съм, тих човек, съвсем хрисим. Не желая да причинявам неприятности, но аз… аз…

— Вие — каза Маргарет, — вие… вие…

Иви се изсмя, както при остроумен отговор.

— Вие сте човекът, който се е опитал да върви след Полярната звезда.

Нов смях.

— Вие сте гледали изгрева.

Смях.

— Вие сте се опитвали да избягате от мъглите, които задушават всички нас, покрай книгите и къщите — към истината. Търсили сте един истински дом.

— Не виждам връзка — каза Ленард, изпълнен с глупав гняв.

— И аз. — Последна пауза. — Бяхте едно миналата неделя, днес сте друго, мистър Баст! Аз и сестра ми ви уважавахме. Искахме да ви помогнем; предполагахме, че и вие можете да ни помогнете. Не сме ви поканили тук за благотворителност, това ни отвращава, а защото се надявахме, че сигурно има някаква връзка между миналата неделя и други дни. Каква полза има от вашите звезди и дървета, от изгрева и вятъра, ако те не навлязат в нашия всекидневен живот? Никога не са прониквали в моя, но във вашия, мислехме си… Не трябва ли всички ние да се борим срещу сивото всекидневие, срещу дребнавостта, механичното добро настроение, срещу подозрението? Аз се боря, като не забравям приятелите си; други, които познавам, не забравят някое място, някое любимо кътче или дърво, ние ви смятахме за един от тях.

— Е, разбира се, ако има някакво недоразумение — измърмори Ленард, — единственото, което мога да направя, е да си отида. Но бих искал да кажа… — Той млъкна. Ахав и Джезъбел си играеха в краката му и го правеха да изглежда смешен. — Прочиствахте ми мозъка за служебна информация, мога да го докажа… аз… — Той си издуха носа и излезе от стаята.

— Сега мога ли да ви помогна? — попита мистър Уилкокс, като се обърна към Маргарет. — Мога ли да разменя няколко думи насаме с него в антрето?

— Хелън, настигни го… направи нещо… нещо, за да накараш този глупак да разбере.

Хелън се поколеба.

— Но все пак… — каза техният посетител. — Трябва ли тя да отиде?

Тя веднага излезе. Той поде отново:

— Бих се намесил, но почувствувах, че вие и сами можете да се справите, и си замълчах. Бяхте чудесна, мис Шлегел, направо чудесна. Можете да повярвате на думите ми — много малко жени биха могли да се справят с него.

— О, да — каза разсеяно Маргарет.

— Очаровахте ме, как го омотахте с онези дълги изречения — извика Иви.

— Да, наистина — подсмихна се баща й, — особено онова за „механичното добро настроение“, о, чудесно!

— Много съжалявам — каза Маргарет, като се овладя. — Той е добро същество. Не разбирам какво го разгневи. Сигурно ви е било крайно неприятно.

— О, няма значение. — После той заговори с друг тон. Попита дали може да говори като стар приятел и след като разрешението бе дадено, каза: — Не е ли по-добре да бъдете по-внимателна?

Маргарет се засмя, въпреки че мислите й все още се рееха след Хелън.

— Разбирате ли, че всичко това е ваша грешка? — каза тя. — Вие сте отговорен.

— Аз?

— Това е младият човек, когото трябваше да предупредим за съдбата на „Порфириън“. Предупредихме го и… вижте!

Мистър Уилкокс се ядоса:

— Не бих казал, че това е справедливо заключение — каза той.

— Очевидно не е справедливо — каза Маргарет. — Просто си мислех колко са заплетени нещата. Това е главно наша грешка, нито ваша, нито негова.

— Нито негова?

— Не.

— Мис Шлегел, вие сте прекалено добра.

— Да, наистина — кимна Иви малко надменно.

— Вие се държите прекалено добре с хората, а после те ви се налагат. Познавам света и този тип хора и щом като влязох в стаята, видях, че вие не се отнасяте с него правилно. Трябва да държите такива хора на разстояние. В противен случай те се забравят. Печално, но е истина. Те не са като нас и човек трябва да свикне с това.

— Д-да.

— Признайте, че това избухване никога нямаше да се получи, ако той беше джентълмен.

— Признавам на драго сърце — каза Маргарет, като се разхождаше напред-назад из стаята. — Един джентълмен щеше да запази за себе си своите подозрения.

Мистър Уилкокс я наблюдаваше с леко неудобство.

— В какво ви подозира той?

— Че се стремя да изкарам пари от него.

— Непоносимо животно! Но по какъв начин можете да се облагодетелствувате?

— Точно така! Как наистина? Но това е ужасно, долно подозрение. Малко мисъл или добра воля биха го отхвърлили. Това е просто безсмисленият страх, който превръща хората в непоносими животни.

— Искам да се върна на първоначалната си мисъл. Би трябвало да бъдете по-внимателна, мис Шлегел. Трябва да наредите на прислугата да не допуска такива хора.

Тя се обърна откровено към него:

— Нека ви обясня точно защо харесваме този човек и искаме отново да го видим.

— Хитрувате, хитрувате. Никога не ще повярвам, че го харесвате.

— Така е. Първо, защото той харесва физическата страна на приключението, също като вас. Вие карате автомобил и ходите на лов, той би искал да живее в палатка сред природата. Второ, за него има нещо особено в приключението. Най-кратко това особено нещо можем да наречем поезия…

— О, той сигурно е нещо като писател.

— О, не… нищо подобно! Искам да кажа, че може да бъде, но това би било отвратителна глупост. Мозъкът му е пълен със скучни откъси от книги; култура — ужасна; ние искаме от него да си прочисти мозъка и да се насочи към истинските ценности. Искаме да му покажем как може да се издигне над живота. Както казах, изглежда, или приятели, или природата, или някой… — Тя се поколеба. — Или някой много скъп човек, някое любимо място са необходими, за да ни освободят от сивото всекидневие и да разкрият колко скучен е бил животът ни. Човек би трябвало да притежава и двете, ако е възможно.

Някои от нейните думи преминаха покрай ушите на мистър Уилкокс. Той ги пропусна да минат. Други той улови и ги анализира с възхитителна яснота.

— Вашата грешка е много често срещана. Ето каква е тя. Този млад простак си има свой собствен живот. Какво право имате вие да решавате, че животът му е пропаднал или, както го нарекохте, „сив“?

— Защото…

— Един момент. Не знаете нищо за него. Той вероятно има свои радости и интереси — жена, деца, уютен малък дом. И точно в това ние, практичните… — Той се усмихна. — … сме по-толерантни от вас, интелектуалците. Ние живеем и оставяме другите да живеят и приемаме, че нещата си вървят горе-долу добре и за другите и че може да се разчита обикновеният човек сам да се погрижи за собствените си дела. Напълно приемам, гледам лицата на чиновниците в моята кантора, забелязвам, че са тъпи, но не знам какво се крие под тях. Същото е между другото и с Лондон. Чувал съм ви да роптаете против Лондон, мис Шлегел, и това изглежда смешно, но бях много ядосан от вас. Какво знаете вие за Лондон? Вие виждате цивилизацията само отвън. Не казвам, че само във вашия случай, но в много случаи това отношение води към болезненост, недоволство и социализъм.

Тя призна убедителността на становището му, въпреки че то подкопаваше въображението. Докато той говореше, няколко от предните постове на поезията и може би на хармонията паднаха и тя се оттегли към това, което наричаше своя „втора линия“ — към конкретните факти на случая.

— Жена му е една стара досадница — каза просто тя. — Изобщо не си е ходил в къщи миналата събота през нощта, защото е искал да бъде сам, а тя е помислила, че той е у нас.

— Той няма уютния дом, за който вие говорихте. Има нужда от странични интереси.

— Невъзпитан млад човек! — извика момичето.

— Невъзпитан? — попита Маргарет, която мразеше невъзпитаността повече от всичко. — Когато се омъжите, мис Уилкокс, няма ли да търсите странични интереси.

— Той очевидно ги има — подметна иронично мистър Уилкокс.

— Ами да, татко.

— Скитал е из Съри, ако искате да кажете това — каза Маргарет, като ядосано закрачи настрана.

— Виж ти!

— Мис Уилкокс, той е скитал!

— Хм… хм — подметна мистър Уилкокс, който намираше епизода забавен, макар и risqué^[1]. С повечето дами той не би го обсъждал, но сега си позволи, защото Маргарет имаше репутация на еманципирана жена.

— Така каза той, а за такова нещо не би лъгал.

Двамата се засмяха.

— Ето къде ни се различават мненията. Мъжете лъжат за своето положение и перспективи, но не и за неща от този род.

Той поклати глава.

— Мис Шлегел, извинете ме, но аз познавам хората от този тип.

— Казах и преди, той не е човек от някакъв тип. Харесва приключенията и има право. Убеден е, че нашето самодоволно съществуване не е всичко. Той е груб, истеричен и педантичен, но не мисля, че с това се изчерпва всичко. Има и мъжественост у него. Да, и това е, което се опитвам да обясня. Той е истински мъж.

Докато тя говореше, погледите им се срещнаха и като че ли защитата на мистър Уилкокс рухна. Тя успя да види мъжа в него. Неволно бе докоснала чувствата му. Една жена и двама мъже — бяха образували магическия триъгълник на половете и мъжът бе развълнуван и изпълнен с ревност да не би жената да бъде привлечена от другия. Любовта, казват аскетите, разкрива срамното ни родство с животните. И така да бъде, човек може да понесе това; ревността е истинският позор. Ревността, а не любовта, ни свързва така неприятно с животинския двор и извиква представи за два разлютени петела и една самодоволна кокошка. Маргарет срази самодоволството под влияние на изисканите си обноски. Мистър Уилкокс, неизискано, продължи да изпитва гняв дълго след като бе издигнал отново отбраната си и отново представяше на света един бастион.

— Мис Шлегел, вие двете сте много мили същества, но наистина трябва да бъдете внимателни в този суров свят. Какво казва вашият брат?

— Забравих.

— Сигурно има някакво мнение?

— Смееше се, ако си спомням правилно.

— Той е много умен, нали? — попита Иви, която бе срещнала и намразила Тиби в Оксфорд.

— Да, много… Но аз се чудя какво прави Хелън.

— Тя е много млада да се заема с такива неща — каза мистър Уилкокс.

Маргарет излезе на площадката на стълбището. Не се чуваше никакъв звук, но цилиндърът на мистър Баст не беше в антрето.

— Хелън! — извика тя.

— Да — отговори един глас от библиотеката.

— Там ли си?

— Да… Той си отиде преди малко.

Маргарет отиде при нея.

— О, ти си сама тук — каза тя.

— Да… Всичко е наред, Мег! Бедният човек…

— Ела при Уилкоксови, после ще говорим… Мистър Уилкокс е много загрижен и леко раздразнен.

— О, не мога да го търпя. Мразя го. Горкият мистър Баст! Искаше да говори за литература, а ние говорихме все за бизнес. Така е объркан този човек и въпреки това толкова заслужава да му се помогне. Харесвам го изключително много.

— Браво — целуна я Маргарет, — но ела сега в гостната и не говори за него на Уилкоксови. Не приемай сериозно цялата тази работа.

Хелън влезе и се държа весело, което успокои техния гост — тази кокошка при всички положения бе свободна.

— Той си отиде с моята благословия — извика тя. — А сега да видим кученцата.

Когато си тръгнаха, мистър Уилкокс каза на дъщеря си:

— Аз съм наистина загрижен за начина, по който живеят тези момичета. Те са достатъчно умни, но непрактични, дявол да го вземе! Един ден ще стигнат твърде далеч. Момичета като тях не би трябвало да живеят сами в Лондон. Докато не се омъжат, трябва да има някой, който да се грижи за тях. Трябва да ги навестяваме по-често — по-добре ние, отколкото никой. Ти ги харесваш, нали, Иви?

Иви отговори:

— Хелън — да, но не мога да търпя оная зъбатата. И не бих нарекла която и да е от двете момиче.

Иви бе станала красива. Тъмноока, с младежка руменина под загара, стегната, със стиснати устни, тя бе най-хубавото, което Уилкоксови можеха да създадат в полето на женската красота. Засега кученцата и баща й бяха единствените, които обичаше, но мрежата на брака бе приготвена за нея и след няколко дена тя бе привлечена от един джентълмен, Пърси Кахил, чичо на мисис Чарлс, и той бе привлечен от нея.