Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (4)

Глава IV

Хелън и леля й се върнаха в Уикъм Плейс в такова състояние на духа, че за известно време Маргарет трябваше да се грижи за трима болни. Мисис Мънт скоро се възстанови. Тя притежаваше в забележителна степен умението да изопачава миналото и преди да изтече много време, бе забравила ролята, която собственото й неблагоразумие бе изиграло в това нещастие. Дори по време на кризата тя бе извикала: „Слава богу, че на бедната Маргарет й бе спестено това!“, което по време на пътуването до Лондон бе преминало във „Все някой трябваше да го преживее“, което на свой ред бе добило окончателния си вид: „Единственият път, когато истински помогнах на момичетата на Емили, бе в онази история с Уилкоксови“. Но Хелън бе много по-сериозен случай. Нови мисли я бяха връхлетели като гръм и тя бе зашеметена от тях и тяхното ехо.

Истината бе, че се беше влюбила, но не в един от членовете на семейството, а в цялото семейство.

Още преди да пристигне Пол, тя и без това бе настроена на неговата вълна. Енергията на Уилкоксови я бе пленила, създала бе нови представи за красота във впечатлителния й ум. Да бъде с тях цял ден на открито, да спи през нощта под техния покрив й се струваше най-висшата радост в живота и това я бе довело до такова отричане на собствената индивидуалност, което е възможна прелюдия към любовта. Беше й харесало да отстъпва пред мистър Уилкокс, Иви или Чарлс; приятно й бе да й обясняват, че нейните представи за живота са ограничени и книжни; че равенството е глупост; правото на глас за жените — глупост; изкуството и литературата, освен когато служат за засилване на характера, са глупост. Един по един бяха срутени кумирите на семейство Шлегел, и въпреки твърденията й, че ги защитава, тя се радваше. Когато мистър Уилкокс каза, че един истински бизнесмен носи повече добро на света от дузина реформатори на обществото, тя бе преглътнала странното твърдение без усилие и се бе облегнала елегантно сред възглавниците на автомобила му. Когато Чарлс каза: „Защо сте толкова учтива с прислугата? Те не го разбират“, тя не бе отвърнала с остротата на Шлегелови: „Ако те не го разбират, аз го разбирам“. Напротив, беше се заклела да бъде по-неучтива за в бъдеще. „Обвита съм в лицемерие — помисли си тя — и ще ми бъде полезно да се отърва от него.“ А всичко, което тя си помисли, направи или каза, бе една безшумна подготовка за Пол. Пол бе неизбежен. Чарлс бе заангажиран с друго момиче, мистър Уилкокс бе прекалено стар, Иви прекалено млада, мисис Уилкокс твърде различна. Тя започна да изгражда около липсващия брат ореола на романтичността, да го озарява с целия блясък на ония щастливи дни, да чувствува, че чрез него тя най-много ще се приближи до ясния идеал. Иви казва, че и двамата са почти на една възраст. Повечето хора смятаха Пол за по-красив от брат му. Във всеки случай той бе добър спортист, макар и не така добър на голф. И когато Пол се появи, въодушевен от взетия успешно изпит и готов да флиртува с всяко хубаво момиче, Хелън направи стъпка или повече от една стъпка и се насочи към него в неделната вечер.

Той говореше за наближаващото изгнание в Нигерия и щеше да продължи да говори за това и да даде възможност на тяхната гостенка да се овладее. Но задъханото й вълнение го поласка. Увлечението бе възможно и той му се поддаде. Дълбоко в него нещо шепнеше: „Това момиче ще ти позволи да го целунеш; може би няма да ти се удаде отново такъв случай“.

Това бе обяснението „ето как се случи“ или по-скоро как Хелън го описа на сестра си, като използуваше дори по-безлични думи от моите. Но поетичността на онази целувка, нейното чудо, вълшебството, което се излъчваше от живота часове по-късно — кой може да опише всичко това? Толкова лесно е за един англичанин да се надсмива над тези съдбовни сблъсъци на човешкия род. За островния скептик и островния моралист те предлагат еднакви възможности. Толкова просто е да се говори за „мимолетно чувство“, а да се забрави колко живо е било то, преди да премине. Инстинктът да се надсмиваме, да забравим — в основата си е добър. Признаваме, че чувството не е достатъчно и че мъжете и жените са личности, способни на трайни връзки, а не само благоприятни възможности за електрическо изпразване. Въпреки това ценим инстинкта твърде много. Не допускаме, че сблъсъкът от такъв обикновен вид може да издъни райските врати. За Хелън във всеки случай нейният живот не можеше да й поднесе нищи по-емоционално от прегръдката на това момче, което не играеше роля в него. То я бе отвлякло от къщата, където дебнеше опасността от изненада и светлина; беше я превело по пътека, която познаваше, докато се озоваха под колоната на огромния планински бряст. Един мъж в тъмнината, който бе прошепнал „Обичам те“ тогава, когато тя жадуваше за обич. След известно време неговата крехка индивидуалност избледня, а това, което бе предизвикал, устоя. През всичките изменящи се години, които последваха, тя никога повече не усети подобно нещо.

— Разбирам — каза Маргарет, — поне разбирам дотолкова, доколкото се разбира в подобни случаи. Кажи ми сега какво стана в неделя сутринта.

— Изведнъж всичко свърши.

— Как така, Хелън?

— Все още бях щастлива, докато се обличах, но се почувствувах нервна, когато слязох долу, а влизайки в трапезарията, вече знаех, че нещо не е наред. Иви беше там — не мога да обясня, — занимаваше се със самовара, а мистър Уилкокс четеше „Таймс“.

— Пол беше ли там?

— Да, Чарлс му говореше за ценни книжа и акции, а той изглеждаше изплашен.

С леки намеци сестрите можеха да си кажат много. Маргарет видя скрития ужас на случката и следващите думи на Хелън не я изненадаха.

— Когато такъв мъж изглежда изплашен, това ти се струва някак прекалено ужасно. Съвсем нормално е за нас да изглеждаме уплашени, или за мъже от по-друг тип — татко, да речем, но за мъж като него! Когато видях всички останали така спокойни, а Пол, обладан от ужас да не би да кажа нещо нередно, почувствувах за миг, че цялото семейство Уилкокс бе една лъжа, просто стена от вестници, автомобили и голф клубове и че ако тя падне, няма да намеря нищо отвъд, освен ужас и пустота.

— Не съм съгласна. Уилкоксови ми направиха силно впечатление на истински хора, особено съпругата.

— Да, аз не мисля наистина така. Но Пол изглеждаше толкова силен, а нещата се усложняваха по най-необикновен начин и аз разбрах, че това никога няма да стане… никога. Казах му след закуска, когато останалите упражняваха разни удари: „За малко да си загубим ума“, а той изведнъж се съвзе, въпреки че бе ужасно засрамен. Подхвана една тирада за това, че няма пари да се ожени, но това го унижаваше и аз го спрях. После каза: „Трябва да ви се извиня, мис Шлегел, за всичко; не мога да разбера какво ми стана снощи“. А аз казах: „Нито пък аз; няма значение“. После се разделихме… поне докато си спомня, че ти бях писала предната нощ, за да ти обясня всичко, и това отново го изплаши. Помолих го да изпрати една телеграма вместо мен, защото той знаеше, че ти сигурно ще дойдеш; опита се да вземе автомобила, но Чарлс и мистър Уилкокс настояха те да го вземат, за да отидат на гарата; Чарлс предложи да ми изпрати телеграмата и аз трябваше да кажа, че тя вече е без значение, защото Пол каза, че Чарлс може да я прочете и въпреки че я преписвах няколко пъти, той непрекъснато повтаряше, че хората ще заподозрат нещо. Накрая я взе той под предлог, че трябва да отиде да си купи патрони и по една или друга причина тя бе подадена в пощата много по-късно. Това бе най-ужасната сутрин. Пол все повече и повече изпитваше неприязън към мен, а Иви непрекъснато говореше за резултати от крикет, докато ме докара почти до истерия. Не мога да си обясня как съм я изтърпяла през цялото време. Най-после Чарлс и баща му тръгнаха за гарата, а после дойде твоята телеграма, в която съобщаваше, че леля Джули пристига, и Пол — о, колко ужасно! — каза, че аз съм забъркала тази каша. Но мисис Уилкокс знаеше.

— Какво знаеше?

— Всичко, въпреки че никой от нас не й бе казал нито дума, мисля, че бе разбрала всичко.

— О, сигурно ви е подслушала.

— Предполагам, че е така, но изглеждаше удивително. Когато Чарлс и леля Джули пристигнаха, ругаейки се един друг, мисис Уилкокс излезе от градината и направи нещата да не изглеждат толкова ужасни. О, това бе отвратителна история. Само като си помисля, че… — Тя въздъхна.

— Като си помисля, че ти и едни млад мъж сте се срещнали за миг и заради това трябваше да се разменят всички тези телеграми и толкова ядове… — добави Маргарет.

Хелън кимна.

— Често съм си мислила за това, Хелън. То бе едно от най-интересните неща на света. Истината е, че съществува един велик живот вън от нас, до който ти и аз не сме се докосвали — живот, в който телеграмите и гневът имат значение. Чувствата, които ние смятаме за висши, там не са такива. Там любовта значи уреждане на брак, смърт, данъци върху наследството. Дотук съм сигурна. Но оттук нататък започват моите трудности. Този, другият живот около нас, колкото и да е ужасен, често изглежда истинският — в него има жизненост. И той наистина оформя характера. Чувствата не водят ли накрая до сантименталност?

— О, Мег, точно това почувствувах и аз, само че не така ясно, когато Уилкоксови се показаха толкова способни и като че ли дърпаха всички конци.

— Не го ли чувствуваш и сега?

— Помня Пол на закуската — каза тихо Хелън. — Никога няма да го забравя. Нямаше нищо, на което да се опре. Убедена съм, че чувствата са истинският живот, завинаги.

— Амин.

Така епизодът с Уилкоксови мина на заден план, като остави след себе си спомени на чистота и ужас, които се примесваха, а сестрите следваха живота, който Хелън бе препоръчала. Говореха помежду си и с други хора, пълнеха високата олющена къща в Уикъм Плейс с онези, които им се харесваха и можеха да им станат приятели. Посещаваха дори събрания. В тяхното общество те отделяха голямо внимание на политиката, макар не толкова, колкото политиците биха желали да отделяме; жадуваха общественият живот да стане огледало на всичко онова добро, което се поражда в душевния живот. Умереност, търпимост и равенство между половете бяха за тях разбираеми лозунги; от друга страна, не проявяваха към нашата експанзионистична политика в Тибет оня жив интерес, който тя заслужава, и понякога отхвърляха цялата Британска империя с озадачена, макар и почтителна въздишка. Не от тях са създадени спектаклите на историята — светът щеше да бъде сиво, безкръвно място, ако бе създаден изцяло от сестрите Шлегел. Но в света, такъв, какъвто си е, те може би блестят като звезди.

Няколко думи за техния произход. Те не бяха „англичани до мозъка на костите“, както леля Джули почтително твърдеше. От друга страна, не бяха и „ужасни немци“. Баща им принадлежеше към оня тип хора, който правеше повече впечатление в Германия преди петдесет години, отколкото сега. Той не беше агресивният немец, така любим на английския журналист, нито немецът домашар, така скъп на духовития англичанин. Ако човек се опиташе изобщо да го класифицира, той би бил съотечественик на Хегел и Кант, идеалистът, склонен към мечтание, чийто империализъм бе империализмът на въздушните кули. Не че бе пасивен в живота си. Би се като лъв срещу Дания, Австрия и Франция. Но се би, без да си представя ясно резултатите от победата. Частица от истината се сгромоляса върху него след Седан, когато видя как побеляват боядисаните мустаци на Наполеон; друга — когато влезе в Париж и видя разбитите прозорци на Тюйлери. Дойде мирът — всичко бе великолепно, родила се бе една империя — но той разбра, че нещо в него бе изчезнало и то не можеше да се компенсира с целите Елзас и Лотарингия. Германия — търговска сила, Германия — морска сила, Германия с колонии тук и експанзионистична политика там, със законни претенции по-нататък, можеше да се харесва на други, които съответно да й служат; той, от своя страна, се въздържа от плодовете на победата и се натурализира в Англия. По-ревностните членове на семейството никога не му простиха и знаеха, че децата му, въпреки че едва ли бяха ужасни англичани, никога нямаше да бъдат немци до мозъка на костите. Намери си работа в един от нашите провинциални университети, там се ожени за бедната Емили (или die Englanderin^[1], според случая) и тъй като тя имаше пари, преместиха се в Лондон и се запознаха с много хора. Но погледът му бе отправен постоянно отвъд морето. Той вярваше, че облаците на материализма, които забулваха родната му земя, ще се разпръснат с времето и меката интелектуална светлина ще проблесне отново. „Мислиш ли, че ние, немците, сме глупави, чичо Ернст?“ — възкликна един горделив и наперен негов племенник. Чичо Ернст отговори: „Според мен — да. Чувствуваш интелекта, но вече не даваш пукната пара за него. Това аз наричам глупост“. И тъй като горделивият племенник не продължи, той каза: „Интересуваш се само от нещата, които можеш да използуваш, и затова ги градираш в следния ред: пари — изключително полезни; интелект — доста полезен; въображение — съвършено безполезно“. „Не, не — каза той, защото другият възрази, — твоят пангерманизъм не е по-творчески от нашия империализъм сега тук. Един от недостатъците на простия ум е, че се прекланя пред големината, смята, че хиляда квадратни мили са хиляда пъти по-добри от една квадратна миля и че един милион квадратни мили почти се изравнява с небето. Това не е въображение. Напротив, то го убива. Когато поетите тук се опитват да възпеят големината, те престават да съществуват и това е съвсем естествено. Вашите поети също измират, както и вашите философи, вашите музиканти, които Европа е слушала двеста години. Мъртви. Изчезнали с дребните владетели, които са ги отглеждали — изчезнали с Естерхази и Ваймар. Какво? Това пък какво е? Вашите университети? О, да, имате учени мъже, които събират повече факти от учените в Англия. Трупат факти, още и още, империи от факти. Но кой от тях ще запали отново вътрешния огън?“

Маргарет слушаше всичко това, седнала на коляното на горделивия племенник.

Това бе нещо изключително за образованието на малките момичета. Горделивият племенник щеше да се появи един ден в Уикъм Плейс и да доведе със себе си една още по-горделива съпруга, и двамата убедени, че Германия е избрана от господа да управлява света. Леля Джули щеше да дойде на следващия ден, убедена, че Велика Британия е избрана за същата длъжност от същия съдник. Коя от тези гласовити страни бе права? Един път се бяха срещнали и Маргарет, стиснала ръце, ги бе молила да не спорят по въпроса пред нея. След което те се изчервиха и заговориха за времето. „Татко — извика тя (беше много дръзко дете), — защо обсъждат толкова ясен въпрос?“ Баща й, отправяйки поглед към двете страни, отговори, че не знае. Накланяйки глава, Маргарет каза: „За мен едно от двете неща е много ясно — или бог не знае какво иска да стане с Англия и Германия, или тези тук не разбират божиите помисли“. Ужасно малко момиче, но на тринайсет години бе схванала дилемата, която повечето хора изминават житейския си път, без да разберат. Умът й сечеше като бръснач; мисълта й бе гъвкава и свежа. Заключението й бе, че всеки човек се намира по-близо до невидимото, отколкото която и да е организация, и никога не промени това свое схващане.

Хелън се развиваше в същата насока, макар и с по-своеволна стъпка. По характер тя приличаше на сестра си, но бе красива и по-склонна да прекарва приятно времето си. Хората с по-голяма готовност се събираха около нея, особено ако бяха нови познати, а тя много радваше и на малко уважение. Когато баща им почина и те се разпореждаха сами в Уикъм Плейс, тя често приковаваше вниманието на цялата компания, докато Маргарет (и двете бяха много разговорливи) не правеше никакво впечатление. Това не ги безпокоеше. Хелън никога не се извиняваше след това, а Маргарет не чувствуваше никаква завист. Но външността има влияние върху характера. Сестрите си приличаха като малки, но по времето на случката с Уилкокс техните методи започнаха да се различават; по-малката бе доста склонна да съблазнява хората и вършейки това, сама да бъде съблазнявана; по-голямата продължи все така праволинейно и приемаше някой случаен неуспех като част от играта.

Малко неща можеха да се кажат за Тиби. Сега той бе интелигентен младеж на шестнайсет години, но мрачен и с труден характер.