Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (41)

Глава XLI

Съвсем различно бе развитието на Ленард. Над месеците след Онитън, каквито и по-малки неприятности да му носеха, беше надвиснало разкаянието. Когато Хелън се върнеше назад, тя можеше да философствува или да гледа в бъдещето и да крои планове за детето си. Но бащата не виждаше нищо, освен своя грях. Седмици след това, в средата на други занимания, той внезапно извикваше: „Животно… животно такова… как можах…“ — и се разкъсваше на двама човека, които водеха диалози. Или пред очите му падаше кафяв дъжд, който заличаваше лицата и небето. Дори Джаки забеляза промяната у него. Най-ужасни бяха страданията му, когато се събудеше от сън. Понякога в началото бе щастлив, но постепенно в съзнанието му изплуваше бремето, което тежеше върху него и гнетеше мислите му, щом се пораздвижеха. Стрели пробождаха тялото му. Или го пронизваше меч. Сядаше на ръба на леглото, хващаше се за сърцето и стенеше: „О, какво трябва да направя, какво трябва да направя?“. Нищо не му носеше успокоение. Опитваше да се разграничи от греха си, но той изникваше в душата му.

Разкаянието не е от вечните истини. Древните гърци са били прави, като са го детронирали. Действията му са твърде своенравни, като че ериниите избират за наказание само някои хора и някои грехове. А от всички начини за прераждане разкаянието сигурно е най-унищожителният. Той изрязва здрава плът заедно с болната. Това е нож, който прониква далеч по-дълбоко от злото. Ленард премина през мъченията на разкаянието и излезе пречистен, но изтощен — един по-добър човек, който никога повече няма да губи власт над себе си, но едновременно с това по-дребен човек, който има по-малко да овладява. Нито пък чистотата означава спокойствие. Използуването на ножа може също да се превърне в навик, от който е толкова трудно да се освободи човек, колкото и от самата страст, и Ленард продължи да се събужда с вик от своите сънища.

Той изгради една ситуация, която бе доста далеч от истината. Никога не му мина през ума, че Хелън бе виновна. Забрави колко прочувствен бе техният разговор, очарованието, което му се предаваше от искреността, магията на Онитън, потънал в мрак, и на шепнещата река. Хелън обичаше абсолютното. Ленард бе погубен абсолютно и за нея той изглеждаше като някакъв избраник, отделен от света. Един истински мъж, който обича приключенията и красотата, който желае да живее прилично и да си плаща, каквото трябва, който би могъл да премине през живота по-славно, отколкото неумолимите сили, които го бяха сразили. Спомени от сватбата на Иви бяха изкривили представите й, скованите прислужници, купищата неизядена храна, шумоленето от дрехите на натруфените жени, автомобили, които процеждаха масло по чакъла, безсмислиците на един претенциозен оркестър. Тя бе опитала утайките на всичко това при своето пристигане — в тъмнината, след поражението, те я бяха опиянили. Тя и жертвата изглеждаха сами в един недействителен свят, и тя го обичаше абсолютно, може би в продължение на половин час.

На сутринта тя беше заминала. Бележката, която остави, нежна и истерична, а писана с намерение да бъде безкрайно мила, нарани ужасно нейния любим. Като че ли бе унищожил някакво произведение на изкуството, някаква картина от националната галерия, изтръгната от рамката си. Когато той си припомни способностите и общественото й положение, почувствува, че първият срещнат има право да го застреля. Страхуваше се от сервитьорката и носачите на гарата. Отначало се страхуваше от съпругата си, въпреки че по-късно щеше да се отнася към нея с непозната нежност и да си мисли: „Въпреки всичко сме еднакви“.

Пътуването до Шропшир нанесе тежък удар на Бастови. Хелън, в своето бягство, забрави да уреди сметката в хотела и взе със себе си билетите им за връщане; трябваше да заложат гривната на Джаки, за да се приберат, а съкрушителният удар дойде няколко дена по-късно. Наистина Хелън му предложи пет хиляди лири, но такава сума не означаваше нищо за него. Не можеше да разбере, че момичето отчаяно се защищава и се опитва да спаси поне нещо от бедата дори и това да бяха само пет хиляди лири. Но трябваше някак да се живее. Обърна се към семейството си и се унижи до степен на професионален просяк. Не му оставаше нищо друго.

— Писмо от Ленард — помисли си Бланш, сестра му, — след толкова време. — Скри го, за да не го види съпругът й, и когато той отиде на работа, го прочете с известно вълнение и изпрати на блудния син малко пари от предвидените за нейните дрехи.

— Писмо от Ленард — каза другата сестра Лора няколко дни по-късно. Показа го на съпруга си. Той написа жесток, безочлив отговор, но изпрати повече от Бланш, затова Ленард скоро му писа отново.

А през зимата системата се усъвършенствува. Ленард разбра, че няма да умрат от глад, защото това щеше да бъде твърде неприятно за неговите роднини. Обществото е основано на семейството и умният нехранимайко може да използува това безкрайно. Без благородни мисли и от двете страни, лири пътуваха ли, пътуваха. Дарителите не обичаха Ленард, а той все повече ги намразваше. Когато Лора порица неморалния му брак, той горчиво си помисли: „Тя има нещо против това! Какво би казала, ако знаеше истината?“. Когато съпругът на Бланш му предложи работа, той намери някакъв претекст да откаже. Той желаеше страстно работа в Онитън, но прекалените тревоги го бяха съсипали и той се включваше вече към безработните без шанс. Когато брат му, псалтът, не отговори на едно писмо, той му писа отново, че двамата с Джаки ще отидат пеш до неговото село. Нямаше намерение да го изнудва по този начин. Въпреки това брат му изпрати пощенски запис и това стана част от системата. Така мина за него зимата и пролетта.

Имаше две светли точки в ужаса. Той никога не объркваше миналото. Остана жив, а блажени са онези, които живеят, макар и само, за да усещат чувство за вина.

Успокоението в хаоса, с което повечето мъже скриват и размесват своите грешки, никога не се чу от устните на Ленард…

„И всеки ден с глътката забвение,

аз ощетявам своята душа.“^[1]

Това е безжалостна мисъл и суров мъж я е написал, но тя лежи в основата на всеки характер.

А другата светла точка бе нежността му към Джаки. Сега той я съжаляваше с благородство, а не с презрителното съжаление на мъж, който остава верен на една жена въпреки всичко. Опита се да бъде по-малко раздразнителен. Питаше се какво желае гладният й поглед — нещо, което нито тя можеше да изрази, нито той или някой друг мъж да й даде. Щеше ли да получи тя някога справедливостта, която е милост — справедливостта за нежеланите и пренебрегнатите, която светът е прекалено зает, за да дарява? Тя обичаше цветята, бе щедра с парите и не бе отмъстителна. Ако му беше родила дете, може би щеше да я обича. Неженен, Ленард никога не би просил; би мъждукал и умрял. Но животът в своята цялост е объркан. Трябваше да се грижи за Джаки и тръгна по нанадолнището, за да може да има тя няколко нови пера и храна, която да я задоволява.

Един ден зърна Маргарет и брат й. Той беше в „Сейнт Пол“. Влязъл бе в катедралата отчасти да се скрие от дъжда, отчасти да види една картина, в която бе намерил поучение някога. Но светлината бе слаба, картината бе сложена на неподходящо място, а времето и разумът сега бяха част от него. Единствена смъртта все още го очароваше, със своя скут, обсипан с макове, където всички ще заспят. Хвърли един поглед и се понесе към някакъв стол. Тогава в главния кораб на църквата видя мис Шлегел и брат й. Стояха на пътеката и лицата им бяха много мрачни. Той беше съвсем сигурен, че имаха неприятности заради сестра си.

Веднъж навън — а той веднага избяга — изпита желание да ги беше заговорил. Какво представляваше животът му? Какво представляваха няколко гневни думи или дори затвор? Той бе сторил зло — в това беше истинският ужас. Каквото и да знаеха те, той щеше да им разкаже всичко, което знаеше. Влезе отново в „Сейнт Пол“. Но те си бяха тръгнали в негово отсъствие и бяха отишли да изложат своите затруднения пред мистър Уилкокс и Чарлс.

Видът на Маргарет тласна разкаянието му в нова насока. Изпитваше желание да се изповяда и въпреки че това желание е свидетелство за слаб характер, който е на прага да изгуби същността на човешките отношения, то не прие позорна форма. Не допускаше, че изповедта ще му донесе щастие. По-скоро жадуваше де излезе от заплетеното положение. Същото е и с желанието за самоубийство. Поривите са сродни, а самоубийството като престъпление се корени по-скоро в пренебрежението към чувствата на онези, които оставяме след себе си. Изповедта не наранява никого — тя не подлежи на критика от тази гледна точка — и въпреки че в това няма нищо от английския характер и се отхвърля от нашата англиканска църква, Ленард имаше право да се реши на това. Още повече че той имаше доверие в Маргарет. Сега той търсеше нейната твърдост. Нейната студена интелектуална природа щеше да бъде справедлива, макар и жестока. Щеше да направи каквото и да му кажеше тя, дори ако трябваше да се срещне с Хелън. Това бе най-голямото наказание, което тя би могла да наложи. А може би щеше да му каже как е Хелън. Това бе най-голямата награда.

Той не знаеше нищо за Маргарет, нито дори дали се е омъжила за мистър Уилкокс, и за да я открие, му трябваха няколко дена. Тази вечер той се влачеше в дъжда към „Уикъм Плейс“, където сега изникваха нови жилищни домове. Той ли беше причина за тяхното заминаване? Дали бяха изгонени от обществото заради него? Оттам в градската библиотека, но не можа да намери необходимото име „Шлегел“ в указателя. Сутринта продължи търсенето. Повъртя се насам-натам около кантората на мистър Уилкокс по обед и когато чиновниците заизлизаха, попита:

— Извинете, сър, вашият шеф женен ли е?

Повечето го гледаха втренчено, а някой каза:

— Теб какво те засяга това?

Но един, който все още не бе придобил сдържаност, му каза онова, което желаеше. Ленард не успя да научи домашния адрес. От това произлязоха нови трудности с указатели и подземни железници. Дюси Стрийт бе открита чак в понеделник, деня, в който Маргарет и нейният съпруг заминаха на лов в Хауардс Енд.

Отиде там в четири часа. Времето се бе променило и слънцето грееше весело покритите с орнаменти стълби — бял и червен мрамор на триъгълници. Ленард сведе поглед към тях, след като позвъни. Не му беше добре; струваше му се, че вътре в него се отваряха и затваряха врати. И преди това той бе принуден да спи седнал в леглото си, облегнат на стената. Когато дойде прислужницата, не можеше да види лицето й; кафявият дъжд внезапно бе завалял.

— Тук ли живее мисис Уилкокс? — запита той.

— Не е в къщи — бе отговорът.

— Кога ще се върне?

— Ще попитам — каза прислужницата.

Маргарет бе наредила да не бъде връщан никой, който спомене името й. Слагайки веригата на вратата — защото външният вид на Ленард го налагаше — тя отиде до пушалнята, която се заемаше от Тиби. Тиби бе заспал. Беше обядвал добре. Чарлс Уилкокс все още не му се бе обадил и смущаващият разговор не беше все още проведен. Каза сънливо: „Не знам. Хилтън. Хауардс Енд. Кой е?“.

— Ще попитам, сър.

— Остави, няма значение.

— Отишли са с автомобила в Хауардс Енд — каза прислужницата на Ленард.

Той благодари и я попита къде се намира това място.

— Вие като че ли искате много да знаете — забеляза тя. Но Маргарет й бе забранила да говори с недомлъвки. Каза му, обратно на това, което диктуваше логиката й, че Хауардс Енд е в Хартфордшир.

— Това село ли е, моля?

— Село! Това е домът на мистър Уилкокс, или по-скоро един от тях. Мисис Уилкокс държи там мебелите си. Селото е Хилтън.

— Добре. А кога ще се върнат?

— Мистър Шлегел не знае. Не можем да знаем всичко, нали? — Тя тръшна вратата и хукна към телефона, който бясно звънеше. Той изкара още една мъчителна нощ. Признанието ставаше по-трудно. Легна си колкото може по-рано. Наблюдаваше как една осветена от лунните лъчи ивица се движи по пода на жилището им и както понякога се случва, когато умът е претоварен, останалата част от стаята потъна в съня му, но за ивицата лунна светлина той бодърствуваше. Ужасно! После започна един от онези разкъсващи диалози. Една част от него казваше: „Защо ужасно? Това е обикновена лунна светлина“. „Но тя се движи.“ „И луната се движи.“ „Но това е един свит юмрук.“ „Защо не?“ „Но той ще ме настигне.“ „Нека.“ И като че ли набрала инерция, ивицата се плъзна към одеялото му. След това се появи една синкава змия; после още една, подобна на нея. „Има ли живот на луната?“ „Разбира се.“ „Но аз мислех, че никой не живее там.“ „Не живеят Времето, Смъртта, Възмездието и по-малките змии.“ „По-малките змии!“ — каза Ленард възмутено и на глас. — „Що за идея!“ С върховно усилие на волята той се събуди и за останалата част от стаята. Джаки, леглото, храната им, дрехите им на стола, постепенно навлязоха в съзнанието му и ужасът изчезна навън, като кръг, който се разширява върху водата.

— Джаки, излизам за малко.

Тя дишаше равномерно. Ивицата светлина се измести от раираното одеяло и започна да се плъзга по шала, който завиваше краката й. Защо се страхуваше? Отиде до прозореца и видя, че луната се спуска по ясното небе. Видя нейните вулкани и ясните простори, които някое приятно заблуждение бе назовало морета. Те избледняха, защото слънцето, което ги осветяваше, идваше да огрее земята. Морето на тишината, Морето на спокойствието, Океанът на лунните бури се сляха в една блестяща капка, която щеше да се влее във вечната зора. А той се страхуваше от луната!

Облече се сред надпреварващите се светлини и провери внимателно парите си. Отново бяха много намалели, но имаше достатъчно за отиване и връщане до Хилтън. Когато те издрънчаха, Джаки отвори очи.

— Здравей, Лен! Какво има, Лен?

— Здравей, Джаки! Ще се видим по-късно. — Тя се обърна и заспа.

Къщата не беше заключена, тъй като хазаинът работеше в Ковънт Гардън. Ленард излезе навън и се отправи към гарата. Влакът, въпреки че тръгваше едва след час, бе вече накрая на перона и той легна вътре и заспа. При първия тласък той се събуди на дневна светлина; бяха преминали входа на „Кингс Крос“ и се намираха под синьото небе. Следваха тунели и след всеки един небето ставаше все по-синьо, а от крайбрежния булевард той за първи път зърна и слънцето. То изскочи иззад пушеците от изток — едно колело, което вървеше заедно със залязващата луна — и засега изглеждаше като слуга на синьото небе, а не негов господар. Той отново задряма. След Тюин Уотър вече бе ден. Отляво падаше сянката на кея и неговите сводове; отдясно Ленард гледаше Тюин Удс и църквата с потвърждението на дива легенда за безсмъртието. Шест горски дървета — това е истина — бяха израснали от един гроб до църквата в Тюин. Мъртвата в този гроб — така гласи легендата — била атеистка и заявила, че ако има бог, шест горски дървета ще пораснат на гроба й. Такива неща из Хартфордшир; а по-нататък в полето беше къщата на един отшелник, мисис Уилкокс го бе познавала, който се бил затворил там, пишел пророчества и раздал всичко, което имал, на бедните. А разпръснати тук-там бяха вилите на бизнесмените, които имаха сериозен поглед върху живота, макар и с полузатворени очи. Над всичко това се изливаше слънчевата светлина, за всичко и всички пееха птичките, за всички жълтееше игликата и синееше великденчето, и природата, както и да я разбираха, издигаше своя глас и казваше: „Сега“. Тя все още не бе освободила Ленард и с приближаването на влака към Хилтън ножът се забиваше по-дълбоко в сърцето му. Но разкаянието бе станало красиво.

Хилтън спеше или най-много, закусваше. Ленард забеляза контраста, когато излезе от него и тръгна през полето. Тук хората бяха станали призори. Времето за тях се определяше не от някоя лондонска кантора, а от реколтата и движението на слънцето. Само сантименталният човек можеше да провъзгласи, че те са хора от най-чист вид. Но те се придържаха о живота на дневната светлина. Те са надеждата на Англия. Несръчно носят те факела на слънцето напред, докато настане време, когато нацията реши да го поеме. Наполовина дървеняци, наполовина самодоволни възпитаници на общинските основни училища, у тях все още може да се прояви една по-благородна раса и да се родят йомени^[2].

При кариерата за варовик го задмина един автомобил. В него бе другият тип, към когото природата е благосклонна — имперският. В добро здраве, винаги в движение, той се надява да наследи земята. Размножава се толкова бързо, колкото и йоменът, също така нормално и сигурно; силно е изкушението да го провъзгласим за суперйомен, който разнася добродетелта на своята страна отвъд морето. Но империалистът не е това, което той мисли или изглежда, че е. Той е разрушител. Той подготвя пътя за космополитизма и въпреки че амбициите му може да се осъществят, земята, която ще наследи, ще бъде сива.

Погълнат от мисълта за собствения си грях, Ленард бе обзет там от убеждението за естествената доброта във всичко останало. Това не беше оптимизмът, на който бе възпитаван в училище. Отново и отново трябваше да бият барабаните, злите духове да вилнеят над всемира, преди радостта да бъде пречистена от повърхностното. Това бе твърде парадоксално и произлизаше от скръбта му. Смъртта разрушава човека, но мисълта за смъртта го спасява — това е най-доброто обобщение, което досега е правено. Нищетата и трагедията могат да призоват всичко велико у нас и да подкрепят крилете на любовта. Могат да призоват; но не е сигурно, че ще го направят, защото те не са слуги на любовта. Но могат да призовават и съзнанието за тази чудна истина го успокои.

Когато наближи къщата, всички мисли изчезнаха. Противоречиви представи се рояха в главата му. Беше ужасен, но щастлив, засрамен, но не бе извършил грях. Знаеше и признанието. „Мисис Уилкокс, сгреших“, но слънчевият изгрев го бе лишил от смисъл и той се чувствуваше като при някакво изключително приключение.

Той влезе в една градина, подпря се на някакъв автомобил, който бе вътре, намери една отворена врата и влезе в една къща. Да, това щеше да бъде много просто. От една стая вляво чу гласове, сред които беше и гласът на Маргарет. Неговото име бе изречено на висок глас и един мъж, когото той никога не бе виждал, каза:

— О, той там ли е? Не съм изненадан. Сега ще го пребия от бой.

— Мисис Уилкокс — каза Ленард, — аз сгреших. Мъжът го хвана за яката и извика: „Дайте бастун“. Жените пищяха. Нещо много блестящо се спусна върху него. Заболя го, но не там, където попадна ударът, а в сърцето. Отгоре му се изсипаха книги като дъжд. Всичко изгуби смисъл.

— Донесете вода — нареди Чарлс, който през цялото време бе останал много спокоен. — Преструва се. Използувах само плоската страна, разбира се. Хайде, изнесете го на въздух.

Като мислеше, че той разбира от тези неща, Маргарет го послуша. Сложиха Ленард, който бе мъртъв, на алеята, Хелън го поля с вода.

— Стига толкова — каза Чарлс.

— Да, убийството стига — каза мис Ейвъри, излизайки от къщата със сабята.