Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (3)

Глава III

Мисис Мънт репетираше своята мисия с голямо задоволство. Племенниците й бяха независими млади жени и много рядко се случваше тя да може да им помогне с нещо. Дъщерите на Емили никога не са били като другите момичета. Останаха без майка, когато се роди Тиби и тогава Хелън беше на пет, а Маргарет едва бе навършила тринадесет. Това беше преди да се прокара законът, който ограничаваше правата и като сестра на покойната им майка, така че мисис Мънт можеше да предложи, без това да изглежда непристойно, своята помощ да се грижи за къщата в Уикъм Плейс. Но зет й, особен човек и немец, бе отнесъл въпроса към Маргарет, която с младежка незрелост бе отговорила: „Не, можем да се справим по-добре сами“. След пет години мистър Шлегел също почина и мисис Мънт отново предложи помощта си. Маргарет, вече не самонадеяна, бе много благодарна и безкрайно любезна, но същността на отговора й не се промени. „Трети път не трябва да се намесвам“ — помисли си мисис Мънт. Разбира се, не устоя. Научи за свой ужас, че Маргарет, вече пълнолетна, изтегля парите си от сигурните стари капиталовложения и ги влага в чуждестранни предприятия, които винаги фалират. Да замълчи би означавало да извърши престъпление. Нейното собствено състояние бе вложено в Британските железници и тя най-горещо убеждаваше племенницата си да постъпи като нея. „Така ще бъдем заедно, скъпа.“ Маргарет, от чиста учтивост, вложи няколко хиляди в железопътната линия Нотингам — Дарби и въпреки че акциите на чуждестранните предприятия непрекъснато се покачваха, а на линията Нотингам — Дарби спадаха с непоколебимото достойнство, на което само Британските железници са способни, мисис Мънт не преставаше да се радва и да повтаря: „Успях да се справя въпреки всичко. Когато настъпи фалитът, бедната Маргарет ще има на какво да се облегне“. Тази година Хелън стана пълнолетна и същото се повтори и с нея; и тя изтегли парите си от Консълс, но също като сестра си, почти без да бъде увещавана, посвети част от тях на линията Нотингам — Дарби. Дотук добре, но за връзките им в обществото леля им не можа да постигне нищо. Рано или късно девойките щяха да навлязат в онова състояние, известно като „пропиляване на живота“, и ако досега се бяха въздържали, това бе, за да могат да го вършат по-енергично в бъдеще. Посрещаха прекалено много хора в Уикъм Плейс — брадясали музиканти, дори една актриса, немски братовчеди (знаете ги какви са чужденците), познати от хотелите на континента (и тях ги знаете какви са). Интересно бе, че в Суонидж никой не ценеше културата повече от мисис Мънт; но това бе опасно и нещастието дебнеше зад ъгъла. А колко права беше тя и какво щастие, че беше там, когато се случи бедата.

Влакът летеше на север, през безбройни тунели. Пътуването бе само час, но мисис Мънт бе принудена непрекъснато да вдига и смъква прозореца. Преминаха през тунела Саут Уелин, за миг проблесна светлина и навлязоха в тунела Норт Уелин, покрит с печална слава. Прекосиха огромния виадукт, чиито сводове обгръщаха спокойни ливади и сънните води на Тюин Уотър, Минаваха край ловните паркове на политикани. Понякога главното северно шосе летеше заедно с влака и навяваше мисли за безкрайността повече от всяка железопътна линия, след стогодишен сън разбудено за нов живот — просмукано със смрадта на автомобилите, и за една нова култура — определена от рекламите на хапчета за жлъчка. Към историята, трагедията, миналото и бъдещето мисис Мънт си оставаше еднакво безразлична; единственото, което я занимаваше и събираше мислите й, бе краят на пътуването и спасението на бедната Хелън от тази ужасна бъркотия.

За Хауардс Енд се слизаше на Хилтън, едно от големите села, които са разположени така нагъсто покрай Главното северно шосе и които дължат своя разцвет на движението по пътя от времето на дилижансите и преди тях. Разположено близо до Лондон, то не бе споделило участта на упадък на другите и дългата главна улица бе разцъфнала от двете страни в красиви имения. Около миля през разсеяния поглед на мисис Мънт се изредиха къщи с керемиди и плочи, чийто строи се прекъсваше на едно място от шест датски надгробни могили, които стояха рамо до рамо край главното шосе — гробове на воини. Отвъд могилите къщите зачестяваха и влакът спря на един железопътен възел, който бе почти град.

Гарата, както целият пейзаж наоколо, както писмата на Хелън, поразяваше със своята неопределеност. Към каква страна водеше тя, Англия или Предградия? Беше нова, с перони и подлез, и с външните удобства, които бизнесмените изискваха. Но имаше следи и от селския живот, всички се познаваха, което дори мисис Мънт щеше да открие…

— Търся една къща — довери тя на билетопродавача. — Казва се Хауардс Лодж. Знаете ли къде се намира?

— Мистър Уилкокс! — извика момчето.

Някакъв млад човек, който стоеше пред тях се обърна.

— Тя търси Хауардс Енд.

Нямаше какво да се прави, освен да продължи, въпреки че мисис Мънт бе прекалено развълнувана, за да се осмели дори да погледне непознатия. Но като си спомни, че са двама братя, тя успя да си събере ума и да каже:

— Извинете, че ви питам, но вие по-младият мистър Уилкокс ли сте или по-възрастният?

— По-младият. С какво мога да ви помогна?

— Да, вижте… — Овладя се с усилие. — Наистина, това сте вие? Аз… — Тя се отдалечи от билетопродавача и понижи глас. — Аз съм лелята на мис Шлегел. Би трябвало да се представя, нали? Казвам се мисис Мънт.

Забеляза, че той повдигна шапката си и каза съвсем студено:

— Така ли? Мис Шлегел ни гостува. Вие с нея ли искате да се видите?

— Ако е възможно…

— Ще ви намеря файтон. Не, почакайте за миг. — Той се замисли. — Нашият автомобил е тук. Ще ви закарам с него.

— Много мило…

— Няма нищо, почакайте малко, докато изнесат един пакет от кантората. Насам.

— Да не би случайно моята племенница да е с вас?

— Не, дойдох тук с баща си. Той замина на север с вашия влак. Ще видите мис Шлегел на обед. Надявам се, че ще обядвате с нас.

— О, благодаря — каза мисис Мънт, без да се ангажира с това, докато не проучи малко повече любимия на Хелън. Изглеждаше джентълмен, но така я беше смутил, че я бе лишил от способността да наблюдава. Крадешком го загледа. За едно женско око нямаше нищо неправилно в острите бръчки около ъгълчетата на устата му, нито в доста ъгловатото лице. Беше мургав, гладко обръснат и изглеждаше свикнал да командува.

— Отпред или отзад? Къде предпочитате? Отпред може би ще духа.

— Отпред, ако може: така ще можем да говорим.

— Извинете ме за момент, не мога да разбера какво правят с този пакет. — Той влезе в гишето за билети и извика с променен глас: — Хей, вие там! Цял ден ли ще ви чакам? Пакет за Уилкокс, Хауардс Енд. По-бързо! — Излизайки, той каза по-спокойно: — На тази гара има отвратителна организация; ако имах власт, щях да ги изхвърля всичките. Мога ли да ви помогна?

— Много мило от ваша страна — каза мисис Мънт, като се настани в разкошната вдлъбнатина от червена кожа и се остави да бъде опакована с одеяла и шалове. Беше по-вежлива, отколкото имаше намерение, но този млад човек наистина беше много внимателен. Нещо повече, тя малко се боеше от него; неговото самообладание бе изключително. — Чудесно наистина — повтори тя и добави: — това е всичко, което бих желала.

— Много любезно от ваша страна — отговори той с едва забележим израз на изненада, който, като всички подобни изрази, убягна от вниманието на мисис Мънт. — Току-що докарах баща си за влака.

— Нали разбирате, получихме писмо от Хелън тази сутрин.

Младият Уилкокс наля бензин, запали автомобила и извърши някои други действия, с които тази история няма нищо общо. Големият автомобил се разтресе и снагата на мисис Мънт, която се опитваше да обясни нещата, заподскача съответно нагоре-надолу между червените възглавници.

— Майка ми ще се радва да се срещне с вас — измърмори той. — Хей! Хайде. Пакетът. Пакетът за Хауардс Енд. Носете го. Хей!

Брадат носач излезе с пакета в едната ръка и разходна книга в другата. С увеличеното бръмчене на двигателя се смесиха следните възклицания: „Да подпиша, така ли? Защо по… трябва да подписвам след всички тези неприятности? Дори нямаше молив? Помни, че следващия път ще съобщя за това на началника на гарата. Моето време е ценно, макар че твоето може и да не е. Ето… ето за теб“.

— Безкрайно съжалявам, мисис Мънт.

— Няма защо, мистър Уилкокс.

— Имате ли нещо против да минем през селото? Оттам пътят е по-дълъг, но имам една-две поръчки.

— С удоволствие бих минала през селото. Естествено много бих искала да обсъдя нещата с вас.

Казвайки го, тя се засрами, защото нарушаваше нарежданията на Маргарет. Нарушаваше ги наистина, но само формално. Маргарет я бе предупредила да не обсъжда случилото се с чужди хора. Наистина не беше „невъзпитано и погрешно“ да го обсъжда с младия човек, щом като случаят ги бе събрал.

Необщителен човек — той не отговори. Седна до нея, сложи си ръкавиците и очилата и потеглиха, а брадатият носач — животът е мистериозно нещо — гледаше след тях с възхищение.

Вятърът духаше право в лицата им по пътя от гарата и очите на мисис Мънт се напълниха с прах. Но щом като излязоха на Главното северно шосе, тя откри огън:

— Сам можете да си представите — каза тя — каква изненада бе новината за нас.

Той не срещна погледа й, тъй като очите му бяха заангажирани; шофираше толкова бързо, колкото се осмеляваше по главната улица. Но наклони глава към нея и каза:

— Каква новина?

— За Хелън. Разбира се, че за Хелън. Хелън е изключителен човек — сигурна съм, че ще ми позволите да кажа това с чувствата, които имате към нея, — наистина цялото семейство Шлегел са изключителни. Нямам никакво намерение да се намесвам, но това беше голяма изненада.

— Извинете, не разбрах.

— Мистър Уилкокс — каза открито тя, — Маргарет ми каза всичко — всичко. Прочетох писмото на Хелън.

Спряха срещу манифактурния магазин. Без да отговори, той се обърна назад и замислено се загледа в облака прах, който се бе вдигнал след преминаването им през селото. Прахът се стелеше, но не само върху пътя, откъдето се бе издигнал. Част от него проникваше през отворените прозорци, друга покри с бял слой розите и цариградското грозде в крайпътните градини, а останалият нахлу в дробовете на местните жители.

— Чудя се кога ще им дойде умът в главата и ще насмолят пътищата — бе неговата забележка. После един мъж изскочи от манифактурния магазин с руло мушама и те продължиха.

— Маргарет не можа да дойде заради бедния Тиби и аз съм тук вместо нея, за да поговорим подробно за всичко.

— Извинете, че съм такъв глупак — каза младият мъж, като отново спря пред един магазин. — Но все още не мога да разбера за какво става дума.

— Хелън, мистър Уилкокс — моята племенница, и вие.

Той блъсна нагоре очилата си и се взря в нея, напълно объркан. Обзе я ужас, защото дори тя започна да подозира, че и двамата бяха на прага на страшно недоразумение и че тя е започнала своята мисия с ужасна грешка.

— Мис Шлегел и аз? — попита той, свивайки устни.

— Надявам се, че няма някакво недоразумение — каза мисис Мънт с развълнуван глас: — В нейното писмо бе казано съвсем ясно.

— Какво е ясно?

— Че вие и тя… — Спря, после сведе поглед.

— Мисля, че разбрах какво искате да ми кажете — каза троснато той. — Каква странна грешка!

— Тогава вие изобщо… — заекна тя, цялата зачервена и пожела да потъне вдън земя.

— Едва ли, тъй като вече съм сгоден за друго момиче. — Последва минута мълчание, после той се стегна и избухна: — Велики боже! Само не ми казвайте, че това е някаква глупост на Пол.

— Но вие сте Пол.

— Не съм.

— Тогава защо казахте така на гарата?

— Не съм казвал нищо подобно.

— Извинете, но казахте.

— Извинете, но не съм. Името ми е Чарлс.

„По-младият“ може да означава син спрямо баща, както и по-малкият брат спрямо по-големия. Много може да се говори и за единия, и за другия случай и по-късно те говориха за това. Но сега имаха други проблеми пред себе си.

— Искате да кажете, че Пол…

Гласът му не й хареса. Прозвуча, като че ли говори с носач и сигурна, че той я е измамил на гарата, тя също се ядоса.

— Искате да кажете, че Пол и вашата племенница…

Мисис Мънт, такава е човешката природа, реши, че ще защитава влюбените. Нямаше да позволи на един суров млад мъж да я тормози:

— Да, да, те се обичат много. Дори смятам, че ще ви го кажат в най-скоро време. Ние научихме тази сутрин.

Чарлс сви юмруци и извика:

— Идиот, идиот, малък глупак!

Мисис Мънт се опита да се измъкне от одеялата.

— Ако това е вашето отношение, мистър Уилкокс, предпочитам да вървя пеш.

— Много ви моля, не правете това. Веднага ще ви закарам в къщи. Но позволете да ви кажа, че всичко това е невъзможно и трябва да бъде прекратено.

Мисис Мънт не губеше често самообладание, но когато това се случеше, то бе само за да защити тези, които обича. В този случай тя избухна:

— Напълно съм съгласна, сър. Тази история е невъзможна и аз отивам да поставя точка. Моята племенница е изключителен човек и нямам намерение да стоя безучастна, когато тя пропилява живота си за хора, които няма да я оценят.

Чарлс помръдваше челюсти.

— Като си помисля, че тя познава брат ви от сряда и срещнала майка ви и баща ви в случаен хотел…

— Бихте ли говорили по-тихо? Продавачът ще ви чуе.

„Esprit de classe“^[1] — ако човек може да създаде този израз — бе силен у мисис Мънт. Тя стоеше разтреперана, докато представителят на по-нисшите класи сложи метална фуния, тенджера и градински маркуч до рулото мушама.

— Готово ли е отзад?

— Да, сър. — И представителят на нисшите класи изчезна в облаци прах.

— Предупреждавам ви, Пол не притежава нито пени, безполезно е.

— Не е необходимо да ни предупреждавате, мистър Уилкокс, уверявам ви. Предупреждението е нужно в съвсем друга насока. Моята племенница е постъпила много глупаво, аз ще й дам едни хубав урок и ще я взема със себе си в Лондон.

— Той трябва да намери изход и да уреди живота си в Нигерия. Още много години и дума не може да става за сватба, а когато му дойде времето, това трябва да бъде жена, която ще понесе климата и която в други отношения също… Защо не ни е казал? Срамува се, разбира се. Знае, че с постъпил глупаво. И въпреки това той… проклет глупак.

Тя бе вбесена.

— А мис Шлегел не е изгубила и миг, за да разпространи новината.

— Ако бях мъж, мистър Уилкокс, за тази последна забележка щях да ви зашлевя две плесници. Вие не заслужавате дори да чистите обувките на племенницата ми, да стоите в една стая с нея, а се осмелявате… наистина се осмелявате… отказвам да споря с такъв човек.

— Това, което знам, е, че тя е разпространила новината, а не той, баща ми замина и аз…

— А това, което аз знам, е…

— Мога ли, с ваше позволение, да си довърша мисълта?

— Не.

Чарлс стисна зъби и отклони автомобила през един тесен път. Тя изпищя.

Така те участвуваха в играта „Кое семейство е по-добро“, един рунд от която се играе винаги, когато любовта свързва двама представители на човешкия род. Но те я изиграха с необичайна енергия, доказвайки, че Шлегелови са по-добри от Уилкоксови, а Уилкоксови по-добри от Шлегелови. Захвърлиха настрана благоприличието. Мъжът бе млад, жената дълбоко развълнувана; и у двамата имаше някаква грубост, която обикновено прикриваха. Тяхната разпра не бе по-изненадваща, отколкото повечето кавги — неизбежна в момента, невероятна после. Но това бе нещо повече от обичайната лекомисленост. Няколко минути — и те получиха просветление. Автомобилът спря пред Хауардс Енд и Хелън, много бледа, изтича да посрещне леля си.

— Лельо Джули, току-що получих телеграма от Маргарет. Исках… исках да те спра да не идваш. Не е… всичко е свършено.

Тази кулминационна точка бе прекалено силна за мисис Мънт. Тя избухна в сълзи.

— Лельо Джули, мила, недей. Не им позволявай да разберат, че съм била толкова глупава. Това не бе нищо. Заради мен се овладей.

— Пол — извика Чарлс Уилкокс, като си сваляше ръкавиците.

— Не им позволявай да разберат. Те не трябва да научат.

— О, мила Хелън…

— Пол! Пол!

Един много млад човек излезе от къщата.

— Пол, има ли нещо вярно в това?

— Аз не… аз…

— Да или не, пряк въпрос, пряк отговор. Наистина ли мис Шлегел…

— Чарлс, скъпи — чу се глас от градината. — Скъпи Чарлс, човек не задава преки въпроси. Няма такива неща.

Всички замлъкнаха. Това беше мисис Уилкокс.

Тя се приближи точно според описанието в писмото на Хелън, шествуваше безшумно през ливадата и наистина имаше стиска сено в ръцете й. Като че не принадлежеше към младите хора и техния автомобил, а към къщата и дървото, което хвърляше сянка върху нея. Човек чувствуваше, че тя обожава миналото и че инстинктивната мъдрост, с която само миналото може да се осени, се бе предала и на нея — онази мъдрост, на която даваме тромавото название аристократичност.

Тя не бе от благородно потекло, така да бъде. Но положително обичаше своите прародители и им позволяваше да й помагат. Когато видя Чарлс гневен, Пол уплашен, а мисис Мънт обляна в сълзи, тя чу прародителите си да казват: „Раздели тези човешки същества, които ще се наранят един друг. Останалото може да почака“. Затова не попита нищо. Нито се престори, че нищо не се е случило, както една изискана домакиня би постъпила. Тя каза:

— Мис Шлегел, бихте ли завели леля си във вашата стая или в моята, където намерите за по-удобно. Пол, намери Иви и й кажи — обед за шестима, но не съм сигурна дали ще бъдем всички долу. — Когато всички се подчиниха на разпорежданията й, тя се обърна към по-големия си син, който все още стоеше в тресящия се, вонящ автомобил, усмихна му се нежно и без да каже дума, се отдалечи към цветята си.

— Мамо — извика той, — знаеш ли, че Пол отново е постъпил като глупак.

— Всичко е наред, момчето ми. Те развалиха годежа.

— Годеж…

— Те не се обичат вече, ако искаш да го кажа по друг начин — каза мисис Уилкокс, като се наведе да вдъхне аромата на една роза.