Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (15)

Глава XV

Сестрите отидоха на вечеря, изпълнени с мисли за своето приключение, а когато и двете мислеха едно и също, малко бяха възможностите за хората, събрани на вечеря, където и да било, които можеха да им устоят. Този път, както бяха само дами, те бяха по-силни от обикновено, но накрая отстъпиха след борба. Хелън в единия край на масата, Маргарет в другия, говореха само за мистър Баст и нищо друго и горе-долу, когато поднасяха първото блюдо, техните монолози се сблъскаха, разбиха се и станаха достояние на останалите. Но това не бе всичко. Тази сбирка бе наистина един неофициален дискусионен клуб; после имаше доклад, прочетен сред чаши кафе и смехове в гостната, в който ставаше дума повече или по-малко сериозно за някаква тема от общ интерес. След доклада имаше дискусии и в тях мистър Баст също фигурираше, появявайки се ту като светла точка в цивилизацията, ту като тъмна, според темперамента на говорещия. Темата на доклада бе „Какво трябва да направя с парите си?“, като докладчицата играеше ролята на милионер на смъртно легло, склонен да завещае състоянието си на фондация местни художествени галерии, но готов да се вслуша в съвета и на други. Различните роли бяха възложени предварително и някои от изказванията бяха забавни. Домакинята прие неблагодарната роля на „най-големия син на милионера“ и настояваше пред издъхващия си баща да не разстройва обществото, като позволи такива огромни суми да излязат от семейството. Парите са плод на самопожертвувание, второто поколение имаше право да се облагодетелствува от самопожертвуванието на предишното. Какво право имаше „мистър Баст“ да бъде облагодетелствуван? Националната галерия бе достатъчно добра за подобните му. След като собствеността бе казала своята дума — дума, която задължително е неблагосклонна, — напред изскочиха различните филантропи. Трябваше да се направи нещо за мистър Баст; условията му на живот трябваше да бъдат подобрени, без да се накърнява неговата независимост; той трябваше да разполага с безплатна библиотека, безплатни тенискортове; наемът му трябваше да се плаща по такъв начин, че той да не знае, че се плаща; трябваше да бъде направено така, че да си струва труда да се запише войник в териториалната войска; насила да бъде отделен от досадната му съпруга, а парите да й се дават като компенсация; трябваше да бъде определен някой член на охолните класи за негов патрон, който да го наблюдава непрестанно (пъшкане от Хелън); трябва да получи храна, но не и облекло; облекло, но не и храна, билет за отиване и връщане трета класа до Венеция, без храна или без облекло, когато пристигне там. Накратко, може да получи абсолютно всичко, но не и пари. И тук Маргарет се намеси.

— Спазвайте реда, мис Шлегел! — каза докладчицата. — Разбирам, че сте тук, за да ме посъветвате в полза на Дружеството за защита и опазване на местата с историческо значение и природните красоти. Не мога да ви позволя да говорите извън определената ви роля. Свят ми се завива, бедната ми глава, забравяте, че съм болен човек.

— Няма да ви се завие свят само ако изслушате моя аргумент — каза Маргарет. — Защо да не му се дадат самите пари? Предполага се, че получавате около трийсет хиляди годишно.

— Така ли? Мислех, че имам милион.

— Не е ли целият ви капитал един милион? Господи? Трябваше да решим това. Е, няма значение. Каквото и да притежавате, аз нареждам да дадете на колкото е възможно бедни хора по триста годишно.

— Но това ще създаде у тях просяшки манталитет — каза една сериозна девойка, която харесваше Шлегелови, но смяташе, че понякога са малко материалисти.

— Няма, ако им дадете толкова. Едно голямо неочаквано наследство не създава просяшки манталитет. За това са виновни малките суми, разпределени между мнозина, те причиняват вредата. Парите влияят възпитателно. Те имат много по-възпитателно значение от нещата, които могат да се купят с тях. — Имаше възражения. — В известен смисъл — добави Маргарет, по възраженията продължиха. — Е, добре, не е ли най-цивилизованото нещо човек, който се е научил да харчи правилно своя доход?

— Точно това, което вашият мистър Баст и подобните му не правят.

— Дайте им възможност. Дайте им пари. Не им раздавайте трохи, като книги със стихове и билети за влак като на бебета. Дайте им това, с което могат да си купят тези неща. Когато настъпи вашият социализъм, може би ще бъде по-различно и ние ще мислим с езика на стоките, вместо на парите. Но докато настъпи това време, дайте пари на хората, защото те са основата на цивилизацията, какъвто ще да е вътъкът. Въображението би трябвало да си играе с парите и да го осъзнава ясно, защото то е… то е второто по значение нещо на света. Това е толкова премълчавано и потулвано, има толкова малко ясна мисъл — е, политическата икономия, разбира се, но толкова малко от нас мислят ясно за нашите собствени лични доходи и признават, че независимите мисли са в девет от десет случая резултат на независими доходи. Пари — дайте на мистър Баст пари и не се тревожете за идеалите му. Той сам ще си ги избере.

Тя се облегна назад, когато по-разгорещените членки на клуба започнаха погрешно да тълкуват казаното от нея. Женският мозък, въпреки че е ужасно практичен във всекидневния живот, не може да понесе да слуша как се омаловажават идеалите в разговор и мис Шлегел бе запитана как може да говори такива ужасни неща и какво ще спечели мистър Баст, ако получи целия свят, но си загуби душата. Тя отговори:

— Нищо, но той не ще спечели душата си, докато не получи мъничко от света.

После казаха: „Не, те не го вярват“ и тя призна, че един отрупан с работа чиновник може да спаси душата си в мащабите на всемира, където опитът ще бъде взет за дело, но отхвърли мисълта, че той някога ще открие духовното изобилие на този свят, че някога ще опознае изтънчените радости на тялото или ще достигне до ясно и емоционално общуване с ближните си. Други бяха атакували устройството на обществото — собствеността, личната изгода и т.н.; тя спираше поглед само на няколко човешки същества, за да види какво може да се направи при сегашните условия, за да бъдат те по-щастливи. Да се прави добро на човечеството бе безполезно, опити за това с най-различни отсенки се разстилат като мъглявина над огромни области и завършват в едно всеобщо сиво. Да се направи добро на един, или както в този случай на няколко души, бе най-висшето, за което тя се осмеляваше да се надява.

По средата между идеалистите и политическите икономисти Маргарет се чувствуваше зле. Не постигнали съгласие другаде, те бяха единодушни в отказа си да я признаят, за да запазят контрола над парите на милионера в свои ръце. Сериозното момиче постави за разискване план за „лично наблюдение и взаимна помощ“, целта на който бе да се променят бедните хора, докато не станат точно като тези, които не са толкова бедни. Домакинята уместно забеляза, че тя, като най-голям син, трябва непременно да заеме място сред наследниците на милионера. Маргарет се съгласи едва-едва с това искане и веднага друго бе издигнато от Хелън, която заяви, че е била прислужница на милионера повече от четирийсет години — храна — много, пари — малко; не трябва ли нещо да се направи за нея, толкова напълняла и толкова бедна? Милионерът след това прочете своята последна воля и завещание, с което оставаше цялото си състояние на министъра на финансите. После почина. Сериозните страни на дискусията бяха с по-големи достойнства, отколкото забавните — не е ли обикновено обратното в мъжките дискусии? И събранието се разтури достатъчно весело и една дузина щастливи дами се пръснаха по домовете си.

Хелън и Маргарет вървяха до Батърси Бридж Стейшън със сериозното момиче, като спореха разгорещено по целия път. Когато то си отиде, те почувствуваха облекчение и забелязаха чудната красота на вечерта. Свиха към Оукли Стрийт. Лампите и платаните следваха линията на тротоара, придавайки усещане за възвишеност, така рядко в английските градове. Пейките, почти пусти, бяха тук-там заети от хора с добро положение във вечерни тоалети, излезли от къщите отзад, за да се насладят на свежия въздух и шепота на надигащия се прилив. Имаше нещо характерно за континента в крайбрежния булевард на Челси. Това е едно открито място, използувано правилно, благодат, по-често срещана в Германия, отколкото тук. Когато Маргарет и Хелън седнаха, градът зад тях изглеждаше като огромен театър, една опера, в която се изпълнява някаква безкрайна трилогия, а те бяха двойка доволни посетители, които нямат нищо против да пропуснат малко от второто действие.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Уморена ли си?

— Няма значение.

Влакът на сериозното момиче изтрополя по моста.

— Мисля си Хелън…

— Да?

— Наистина ли ще продължаваме с мистър Баст?

— Не знам.

— Мисля, че не.

— Както искаш.

— Струва ми се, че няма смисъл, освен ако човек наистина не смята да опознае хората. Дискусията ме наведе на тази мисъл. Ние се разбрахме с него много добре, когато бяхме възбудени, но помисли за един рационален разговор. Не можем да си играем на приятелство. Не, не е хубаво.

— Но съществува и мисис Ланълайн — прозя се Хелън. — Толкова е глупава.

— Така е, а вероятно и по-лошо от глупава.

— Бих искала да знам откъде има твоята визитна картичка.

— Но той каза… нещо за някакъв концерт и чадър…

— След това съпругата я е видяла…

— Хелън, хайде да си лягаме.

— Не, постой още малко, толкова е красиво. Кажи ми, а да, ти не каза ли, че парите са основата на света?

— Да.

— Тогава кое е вътъкът?

— Това, което човек си избере — каза Маргарет. — Това е нещо, което не е пари, повече не може да се каже.

— Разходка през нощта?

— Може би.

— За Тиби — Оксфорд?

— Така изглежда.

— За теб?

— Сега, когато трябва да напуснем Уикъм Плейс, започвам да мисля, че е къщата. За мисис Уилкокс с положителност беше Хауардс Енд.

Собственото име на някого се чува на огромни разстояния. Мистър Уилкокс, който стоеше с приятели през много пейки, чу своето, скочи и се запъти към говорещите.

— Тъжно е да се помисли, че къщите могат да бъдат по-важни от хората — продължи Маргарет.

— Защо, Мег? Те обикновено са толкова по-хубави. По-скоро бих мислила за оная лесничейска къща в Померания, отколкото за дебелия хер Фьорстмайстер, който живее в нея.

— Убедена съм, че все по-малко ще обръщаме внимание на хората, Хелън. Колкото повече хора познава човек, толкова по-лесно ги заменя с други. Това е едно от проклятията на Лондон. Съвсем логично е да очаквам, че ще свърша живота си, като обръщам повече внимание на някоя къща.

Тук мистър Уилкокс дойде при тях. Бяха минали няколко седмици от срещата им.

— Добър вечер — извика той. — Познах ви по гласовете. Какво правите сами тук?

Гласът му бе покровителствен. Намекваше, че не трябва да се стои на крайбрежния булевард в Челси без придружител-мъж. Хелън се почувствува обидена, но Маргарет го възприе като част от държането на възпитания мъж.

— Векове минаха, откакто не съм ви виждала, мистър Уилкокс. Наскоро обаче срещнах Иви в подземната железница. Надявам се, че имате добри новини от вашия син.

— Пол? — попита мистър Уилкокс, като загаси цигарата си и седна между двете. — О, Пол е много добре. Получихме телеграма от Мадейра. Започнал е отново работа.

— Ха! — каза Хелън, потръпвайки по различни причини.

— Моля?

— Климатът в Нигерия не е ли ужасен?

— Някой трябва да отиде — каза просто той. — Англия не ще може да поддържа търговията си отвъд океана, ако не е подготвена да пожертвува нещо. Ако не стъпим здраво в Западна Африка, Герм… могат да последват неописуеми усложнения. А сега ми разкажете новините при вас.

— О, прекарахме чудесна вечер — извика Хелън, която винаги се разгорещяваше при нов събеседник. — Членове сме на един клуб, където се четат доклади, Маргарет и аз… само жени, а след това има дискусии. Тази вечер говорихме за това как човек трябва да остави парите си — дали на семейството си, или на бедните, и ако е така, как… о, беше много интересно!

Деловият мъж се усмихна. След смъртта на съпругата си той почти бе удвоил дохода си. Беше станал важна фигура най-сетне, име, вдъхващо увереност по проспектите на компанията, и животът се отнасяше към него много добре. Изглеждаше, че светът се намира в негова власт, докато той се вслушваше в река Темза, която все още течеше навътре към сушата откъм морето. Така удивителна за момичетата, тя не криеше никакви тайни от него. Той бе помогнал да се скъси дългият й прилив, като бе купил акции за една шлюза при Тедингтън, и ако той и други капиталисти сметнеха, че е полезно, някой ден биха го намалили още. С добра вечеря в стомаха и с по едно симпатично, но малко теоретизиращо момиче от двете страни, той почувствува, че държи всички конци на живота и че това, което не знае, не си струва да се знае.

— Звучи като изключително оригинално забавление — възкликна той и се засмя по своя приятен начин. — Бих искал и Иви да посещава такива места. Но тя няма време. Заета е с отглеждане на абърдийнски териери, приятни малки кученца.

— Струва ми се, че е по-добре и ние да се занимаваме със същото.

— Нали виждате, преструваме се, че се усъвършенствуваме — каза Хелън малко остро, защото очарованието на Уилкокс не бе от типа, на който се отвръща, а тя имаше горчиви спомени от дните, когато думи като тези, които току-що бе изрекъл, биха й направили силно впечатление. — Предполагаме, че е хубаво да се пропилее една вечер веднъж на две седмици заради дискусии, но, както каза сестра ми, може би е по-добре да се отглеждат кучета.

— Съвсем не. Не съм съгласен със сестра ви. Няма нищо по-добро от един спор, за да се научи човек на бързина. Често ми се е искало да съм ходил на такива неща като млад. Това щеше да ми помогне безкрайно много.

— Бързината…?

— Да. Бързината в спора. Толкова пъти съм губил, защото другият е имал дарбата да дърдори, а аз нямам. О, вярвам в тези дискусии.

Покровителственият тон, помисли си Маргарет подхожда много на този човек, който по възраст би могъл да им бъде баща. Винаги бе поддържала мнението, че мистър Уилкокс притежава чар. В моменти на скръб или вълнение той не беше на висота и това я огорчаваше, но сега бе приятно да го слушаш и да наблюдаваш гъстите кафяви мустаци и високото чело, изправено срещу звездите. Хелън обаче бе обидена. Целта на техните дискусии, загатна тя, бе истината.

— О, да, няма голямо значение каква тема сте избрали — каза той.

Маргарет се засмя:

— Но това като че ли ще стане далеч по-интересно, отколкото самите дискусии.

Хелън се съвзе и също се засмя:

— Не, аз няма да продължа — заяви тя. — Просто ще изложа нашия конкретен случай пред мистър Уилкокс.

— За мистър Баст. Добре, разкажи го. Той ще бъде по-снизходителен към един специален случай.

— Но, мистър Уилкокс, запалете си преди това друга цигара. Ето, това е. Току-що попаднахме на един млад човек, който очевидно е много беден и който, изглежда, се интересува…

— Какво работи?

— Чиновник е.

— Къде?

— Помниш ли, Маргарет?

— Застрахователна компания против пожари „Порфириън“.

— О, да, онези любезни хора, които дадоха на леля Джули ново килимче за пред камината. Изглеждаше интересен, особено в някои отношения, и човек изпитва желание да му помогне. Женен е за една жена, но изглежда, че не я обича много. Обича книгите и това, което може грубо да се нарече приключение, и ако той имаше възможност… Но той е толкова беден. Живее един живот, където всичките пари като че ли отиват за глупости и дрехи. Човек толкова се страхува, че обстоятелствата ще бъдат прекалено трудни за него и че ще потъне. А ние го замесихме в нашите дискусии. Не той беше темата, но като че ли тя имаше връзка с неговия случай. Да предположим, че един милионер почине и иска да остави пари да се помогне на такъв човек. Как може да му се помогне? Трябва ли направо да му се връчат триста лири годишно, което представляваше планът на Маргарет? Повечето от дамите смятаха, че това ще му създаде просяшки манталитет. Трябва ли на него и подобните му да се предоставят безплатни библиотеки? Аз казах „Не!“. Той няма нужда от още книги, а да се научи правилно да ги чете. Моето предложение беше, че трябва да получава нещо всяка година, за да може да си позволи лятна ваканция, но ето че се появява жена му и те казват, че и тя трябва да замине. Нищо не изглеждаше подходящо. А вие какво мислите? Представете си, че вие сте този милионер и искате да помогнете на бедните. Какво ще правите?

Мистър Уилкокс, чието състояние не беше много по-малко от споменатата цифра, се засмя гръмогласно:

— Скъпа моя мис Шлегел, аз не ще се втурна там, където вашият пол не е бил в състояние да пристъпи. Няма да представям нов план към чудесните и многобройни проекти, които вече са предложени. Моят единствен принос е следното: Нека вашият млад приятел се махне от „Порфириън“ по най-бързия начин.

— Защо? — попита Маргарет.

Той понижи глас.

— Това е между приятели. Тя ще бъде в ръцете на съдия-изпълнителя още преди Коледа. Ще фалира — добави той, като мислеше, че не е разбрала.

— Господи, Хелън, чу ли? И той ще трябва да търси друго място.

— Ще трябва ли? Нека да напусне кораба, преди да е потънал. Още сега трябва да си намери друга работа.

— По-добре веднага, отколкото да чака, за да бъде сигурен, нали?

— Несъмнено.

— Защо е това?

Отново олимпийският смях и приглушеният глас.

— Естествено човекът, който е на някаква служба, когато трябва да търси работа, има по-голям шанс и е в по-добро положение, отколкото оня, който е безработен. Изглежда по-ценен. Знам по себе си… (с това ви въвеждам в държавните тайни)… това влияе до голяма степен на работодателя. Човешко е, какво да се прави.

— Не бях мислила за това — измърмори Маргарет, а Хелън каза:

— Нашата човешка природа като че ли е точно обратната. Ние даваме работа на хора, защото са безработни. Например този, който ни чисти обувките.

— И как ги чисти?

— Лошо — призна Маргарет.

— Ето, виждате ли?

— Значи вие наистина ни съветвате да кажем на този младеж…

— Нищо не ви съветвам — прекъсна я той, оглеждайки булеварда и в двете посоки, да не би неговата недискретност да бъде дочута. — Не трябваше да говоря, но така се случи, че знаех, все пак нали съм, повече или по-малко, зад кулисите. „Порфириън“ е лоша, много лоша компания — не, не казвайте, че аз съм го казал. Тя не е в картела.

— Разбира се, че няма да кажем. В действителност не знам какво означава това.

— Мислех, че една застрахователна компания никога не фалира — допълни Хелън. — Не се ли намесват другите да ги спасят?

— Вие мислите за презастраховка — каза меко мистър Уилкокс. — И точно там „Порфириън“ е слаба. Опитаха се да подбият цените, претърпяха тежки загуби от продължителна серия малки пожари и не бе възможно да се презастраховат. Страхувам се, че държавните компании не се спасяват една друга от обич.

— Човешко е, предполагам — цитира Хелън, той се засмя и се съгласи. Когато Маргарет изказа мнението, че за чиновниците, като за всички други, е станало изключително трудно да намерят работа в наши дни, той отговори: „Да, изключително“ и стана, за да се присъедини към приятелите си. Знаеше го от своята собствена кантора — рядко имаше свободно място, а получаваше стотици молби; в този момент нямаше нищо.

— А как е Хауардс Енд? — попита Маргарет, като желаеше да смени темата, преди да се разделят. Мистър Уилкокс бе склонен да мисли, че някои иска да получи нещо от него.

— Дава се под наем.

— Наистина! А вие се скитате бездомен сред дългокосите обитатели на Челси. Колко странни са пътищата на съдбата!

— Не, дава се под наем немебелирана. Ние се преместихме.

— Така ли, а аз си помислих, че двамата сте пуснали котва там завинаги. Иви нищо не ми е казвала.

— Когато сте я срещнали, нещата не са били установени. Преместихме се едва преди една седмица. Пол е привързан много към това място и го задържахме заради него, да изкара там отпуската; но наистина е невъзможно тясно. Безкрайни неудобства. Забравил съм дали сте били някога там?

— Не, в къщата никога.

— Хауардс Енд е една от онези приспособени ферми. Колкото и пари да хвърлиш, те все не са достатъчно удобни. На всичко отгоре построихме и гараж сред корените на бряста, а миналата година заградихме част от ливадата и се опитахме да направим алпинеум. Иви обича много алпийските растения. Но нищо не излезе — наистина нищо. Вие помните, или вашата сестра ще си спомни фермата с онези ужасни токачки и плета, който онази старица така и не успя да подреже правилно и все изтъняваше отдолу. А къщата отвътре, с гредите, с онова стълбище зад някаква врата — много оригинална, но не става за живеене. — Той погледна весело над парапета. — Ето прилива. А и мястото не беше подходящо. Този район става предградие. Аз мисля така — или бъди в Лондон, или извън него; затова купихме една къща на Дюси Стрийт, близо до Слоун Стрийт, и едно имение в Шропшир — Онитън Грейндж. Чували ли сте някога за Онитън? Елате да ни видите — отдалечено от всичко, нагоре към Уелс.

— Каква промяна! — каза Маргарет. Но промяната бе в нейния глас, който бе станал много тъжен. — Не мога да си представя Хауардс Енд и Хилтън без вас.

— Хилтън не е без нас — отговори той. — Чарлс е все още там.

— Все още? — попита Маргарет, която не знаеше какво става със семейството на Чарлс. — Но аз мислех, че той е все още в Епсъм. Те се обзавеждаха онази Коледа… една Коледа. Как се променя всичко! Бях свикнала често да се възхищавам на мисис Чарлс от нашите прозорци. Не беше ли Епсъм?

— Да, но те се преместиха преди осемнайсет месеца. Чарлс, доброто момче — гласът му стана глух, — мислеше, че аз ще се чувствувам самотен. Аз не исках да се мести, но той го направи и купи една къща в другия край на Хилтън, край Шестте хълма. Има и автомобил. Там са всички, много весела компания — той, тя и двете внучета.

— Аз оправям делата на другите много по-добре, отколкото самите те ги оправят — каза Маргарет, докато се сбогуваха. — След като вие сте напуснали Хауардс Енд, аз бих преместила там мистър Чарлс Уилкокс. Бих запазила това чудесно имение за семейството.

— Така е — отговори той. — Не съм го продал и нямам намерение.

— Да, но никой от вас не живее там.

— О, имаме чудесен наемател, Хеймър Брайс, един инвалид. Ако Чарлс някога пожелае… но той няма да пожелае. Доли е толкова зависима от съвременните удобства. Не, ние всички бяхме против това да останем в Хауардс Енд. Обичаме го в известен смисъл, но сега чувствуваме, че не е нито стара ферма, нито съвременно жилище. Човек трябва да има поне едното.

— А някои хора са щастливи да имат и двете. Вие не се лишавате от нищо, мистър Уилкокс. Моите поздравления.

— И моите — каза Хелън.

— Не забравяйте да кажете на Иви да дойде да ни види — Уикъм Плейс номер две. И ние няма да останем още дълго там.

— Значи и вие ще се местите?

— Следващият септември — въздъхна Маргарет.

— Всички се местят! Довиждане.

Приливът бе започнал да спада. Маргарет се облегна на парапета и го загледа тъжно. Мистър Уилкокс бе забравил жена си, Хелън — своя любим; тя самата вероятно също забравяше. Всеки се местеше. Струваше ли си да се залавяме за миналото, когато съществуваше тази постоянна промяна дори в сърцата на хората?

Хелън я стресна, като каза:

— Какъв проспериращ простак е станал мистър Уилкокс! Не мога да го понасям напоследък. Все пак ни каза за „Порфириън“. Хайде да пишем на мистър Баст, като се върнем вкъщи, и да му кажем веднага да се махне оттам.

— О, да, струва си. Хайде.

— Да го поканим на чай.