Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (28)

Глава XXVIII

Цели часове Маргарет не направи нищо: после се овладя и написа няколко писма. Беше прекалено засегната, за да говори с Хенри; въпреки това бе в състояние да го съжали и дори реши да се омъжи за него, но засега всичко лежеше много дълбоко в сърцето й, за да го изрази. Външно чувството за неговото падение бе прекалено силно. Не успяваше да контролира гласа и погледа си и внимателните думи, които излязоха изпод перото й, като че ли бяха на друг човек.

„Скъпо мое момче — започна тя, — това не трябва да ни разделя. То е или всичко, или нищо, и аз смятам, че е нищо. То се е случило много преди да се срещнем, а дори да се бе случило след това, надявам се, не бих писала същото. Наистина те разбирам.“

Задраска „Наистина те разбирам“; звучеше фалшиво. Хенри не би понесъл да бъде разбиран. Зачеркна също „То е или всичко, или нищо“. Хенри би се обидил, че тя толкова дълбоко навлиза в нещата. Не трябваше да коментира; коментарите не бяха за жени.

„Мисля, че това горе-долу стига“ — помисли си тя.

След това чувството за неговото падение я задуши. Заслужаваше ли той всички тези тревоги? Да се поддаде на такава жена бе всичко, да, всичко, и тя не можеше да бъде негова съпруга. Опита се да преведе изкушението му на свой собствен език и мозъкът и се замая. Мъжете сигурно се отличаваха от нея, след като могат дори да пожелаят да се поддадат на такова изкушение. Вярата й в другарските отношения бе смазана, стори й се, че гледа живота от оня остъклен луксозен вагон, който предпазваше и мъже, и жени от чистия въздух. Наистина ли бяха половете отделни раси, всяка със свой нравствен кодекс, а любовта помежду им — само едно просто средство на природата за продължаване на нещата. Човешките отношения без правилата на благоприличието — до това ли ще се свеждат? Разумът й подсказваше нещо такова. Знаеше, че от това средство на природата ние сме създали една магия, която ще ни извоюва безсмъртие. Далеч по-загадъчна от влечението на единия пол към другия е нежността, която влагаме в това влечение; много по-широка е пропастта между нас и обитателите на селския двор, отколкото между селския двор и отпадъците, които го наторяват. Ние се развиваме по пътища, които науката не може да изследва, в посока, за която теологията не смее и да помисли. „Човекът наистина е създал едно съкровище“ — ще кажат боговете и като признаят това, те ще ни дарят с безсмъртие. Маргарет знаеше всичко това, но точно сега не го чувствуваше и сватбата на Иви и мистър Кахил за нея се превърна в карнавал на глупците, а нейната собствена сватба беше прекалено жалка, за да мисли за нея, тя скъса писмото и написа друго.

„Уважаеми мистър Баст,

Говорих с мистър Уилкокс за вас, както ви обещах, и със съжаление трябва да ви съобщя, че при него няма вакантно място.“

Искрено Ваша: М. Дж. Шлегел

Сложи това в една бележка до Хелън, над която не се замисли много-много; но главата я болеше и не можеше да се бави, за да подбира думите си.

„Скъпа Хелън,

Дай му това. Семейство Баст не са добри хора. Хенри намери жената пияна на моравата. Тук има стая, приготвена за теб. Ако обичаш, ела веднага щом като получиш бележката. Семейство Баст не са хора, заради които си заслужава да се тревожим. Може утре сутринта да намина да ги видя и да им отдам дължимото.“

МГ

Докато пишеше, Маргарет почувствува, че постъпва като практичен човек. По-късно можеше да се уреди нещо за семейство Баст, но засега те трябваше да мълчат. Надяваше се да избегне един разговор между жената и Хелън. Натисна звънеца за прислугата, но никой не се яви; мистър Уилкокс и семейство Уорингтън си бяха легнали, а в кухнята пируваха. Затова тя самата тръгна към „Джордж“. Не влезе в хотела, защото всеки разговор би бил опасен. Каза, че писмото е важно и го предаде на сервитьорката. На връщане, когато пресичаше площада, тя видя Хелън и мистър Баст да гледат през прозореца на ресторанта и се уплаши, че вече е много късно. Задачата й все още не бе свършена; трябваше да разкаже на Хенри какво бе направила.

Това стана лесно, защото го видя във вестибюла. Нощният вятър блъскаше картините по стените и шумът го бе разтревожил.

— Кой е там? — извика той съвсем като собственик.

Маргарет влезе и мина покрай него.

— Поканих Хелън да спи тук — каза тя. — Тук ще й бъде по-добре, така че не заключвай предната врата.

— Помислих, че някой е влязъл — каза Хенри.

— Същевременно казах на мъжа, че не можем да направим нищо за него. За по-нататък не знам, но засега семейство Баст трябва просто да си отидат.

— Нали каза, че сестра ти ще спи тук все пак?

— Предполагам.

— Трябва ли да я доведат в твоята стая?

— Аз нямам какво повече да й казвам. Лягам си. Ще предупредиш ли прислугата за Хелън? Може ли да отиде някой, за да й носи куфара?

Той удари един малък гонг, който бе предназначен да свиква прислугата.

— Трябва да вдигнеш по-голям шум, ако искаш да чуят.

Хенри отвори една врата и от коридора се чу гръмогласен смях.

— Прекалено много крещят — каза той и тръгна натам. Маргарет се качи горе, но не беше сигурна дали трябва да се радва, или да съжалява, че се бяха срещнали. Бяха се държали, като че ли нищо не се бе случило, а нейните най-дълбоки инстинкти й подсказваха, че това не е правилно. Обяснения трябваше да има заради него, а не заради нея.

И въпреки това — какво можеше да й каже едно обяснение? Някаква уговорка, някакво място, няколко подробности, които тя можеше да си представи прекалено ясно. Сега, след като бе преминал първият шок, тя разбра, че е имало всички основания да се допусне, че съществува някаква мисис Баст. Вътрешният живот на Хенри отдавна не бе тайна за нея, неговата интелектуална обърканост, неговата невъзприемчивост към личното влияние, неговите силни, но прикрити страсти. Трябваше ли да скъса с него, защото животът му и отвън бе в съответствие с вътрешния? Може би. Може би, ако обидата бе нанесена на нея, но то бе станало далеч преди тя да се появи. Тя се бореше с това чувство. Казваше си, че това, което унижаваше мисис Уилкокс, унижаваше и нея. Но тя не беше един безплоден теоретик. Докато се събличаше, гневът и почитта към мъртвите, желанието да направи сцена — всичко отслабна. Хенри можеше да постъпва както му се харесва, защото тя го обичаше и някой ден щеше да използува любовта си, за да го направи по-добър.

Състраданието бе в основата на действията й през целия този кризисен момент. Състраданието, ако човек може да обобщи, е в основата на жената. Когато мъжете ни харесват, то е заради нашите по-добри качества, и колкото да са нежни техните чувства, ние не смеем да бъдем недостойни за тях, защото те спокойно ще ни оставят да си отидем. Но прегрешенията стимулират жената. Изваждат на бял свят, за добро или за зло, най-скритата й същност.

Това бе основното. На Хенри трябваше да се прости, любовта трябваше да го направи по-добър; всичко останало нямаше значение. Мисис Уилкокс, този неспокоен, но благ дух, трябваше да бъде оставен на своето собствено злочестие. За Маргарет всичко бе в хармония сега и тя щеше да изпита съжаление към човека, който бе объркал и провалил толкова неща в живота им. Дали е знаела мисис Уилкокс за неговото прегрешение? Интересен въпрос, но Маргарет заспа дълбоко, обвързана от чувствата си и приспивана цялата нощ от шепота на реката, която се спускаше откъм Уелс. Почувствува се на мястото си в своя бъдещ дом, придаваше му своя облик, а самата тя поемаше от неговите багри и като се събуди, видя за втори път замъка на Онитън да надвива утринните мъгли.