Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (8)

8.

Мартина стоеше в средата на бабиния си кабинет и не вярваше на очите си. Не че кабинетът някога е бил особено добре подреден, но в момента представляваше тъжна гледка. Всички чекмеджета, кутии и папки бяха отворени, а съдържанието им — разпиляно, накъсано и пръснато из цялата стая.

— Веднага щом разбрах какво е станало, хукнах да търся Тобиас — каза Бен. — Не открих нито него, нито теб и изтичах до къщата на Тендай.

— Аз съм виновна, нали? — попита Мартина. — Когато излязох да пояздя Джеми, оставих вратата отворена. Не ми хрумна, че някой може да влезе, особено след като Тобиас наглежда къщата. Тъкмо се промъквах между манговите дръвчета и си мислех колко ловко съм му се изплъзнала, когато той се появи точно пред мен. Направих му знак да мълчи и да не ме издава, а той само се ухили и ме подмина.

Тя се отпусна на въртящия се стол.

— О, Бен, какво да кажа на Тендай? Ще трябва да призная, че съм излязла да яздя Джеми и съм оставила вратата отключена, а той ще каже на баба. Тя ще побеснее, че нарушавам забраните й, докато е на другия край на света и се опитва да спаси „Савубона“. Ще бъде толкова разочарована от мен! Вече никога няма да ми вярва!

На вратата се почука. Влезе Тендай, облечен в тениска и омачкани работни панталони. На лицето му се изписа облекчение, като видя Мартина.

— Слава богу, че си добре, малката! Когато Бен ми каза, че някой е нахълтал в къщата, си представих най-лошото — как някакъв луд размахва мачете пред стаите ви.

— Аз съм виновен — обясни Бен. — Чух шум, но реших, че не е нищо особено и пак заспах. Чак когато портата изскърца, станах да огледам. Ако го бях направил по-рано, това нямаше да се случи.

Премълча, че истинската причина да се обърне на другата страна и пак да заспи беше, че Мартина му каза за намеренията си да поязди белия жираф, и той реши, че тя се е върнала.

— Хич не го слушай! — намеси се Мартина. — Аз съм виновна, защото излязох да видя Джеми и забравих да заключа вратата!

Надзирателят потри уморено челото си.

— Никой не е виновен. Ако вратата не е била отворена, крадецът е щял да счупи прозореца или да разбие ключалката. Бил е твърдо решен да влезе и нищо не е можело да го спре.

— А къде е бил Тобиас? — поинтересува се Мартина. — Видял ли е някого? Опитал ли се е да го спре?

— Някой е ударил Тобиас по главата и той е изгубил съзнание. Към три през нощта си направил чай и после излязъл да провери подозрителен шум край главната порта. Това е последното, което помни. Има ужасно главоболие и цицина, но до ден-два ще се оправи. Сампсън ще го заведе в болницата. Аз ще остана тук и ще изчакам полицията.

— Ударен? Изгубил съзнание? Този, който се е вмъкнал в къщата, на всяка цена е искал да открие нещо. Какво ли е то?

— Не знам. Запознат съм със сметките на резервата, но не и с личните документи на баба ти. Със сигурност не е търсил пари, защото те не са докоснати.

— Огледах наоколо — нищо не е пипано — каза Бен. — Явно е търсил нещо конкретно.

— Чудно кой ли има интерес към книжата на баба ми — саркастично отбеляза Мартина.

Надзирателят я погледна укорително:

— Господин Джеймс ли подозираш? Моля те, малката! Знам, че си огорчена заради „Савубона“, както и аз от възможността да изгубя работата си, но той е уважаван бизнесмен и милионер. Уважаваните милионери не нахълтват с взлом в къщите на хората и не им ровят в кабинетите. А и защо му е да го прави, след като скоро ще се нанесе тук?

Мартина понечи да отговори, че не вижда нищо уважително в бизнесмен милионер, който подлъгва хората да му завещаят мечтите си, дома и живота на уязвимите животни, но в този момент отвън се чу рев на двигатели и полицейски сирени.

Всички излязоха тичешком на двора. По чакълестия път към къщата летеше полицейска кола, следвана от самолет, който ползваше шосето като писта. При портата полицейската кола изсвири точно когато самолетът спря сред облак от прах. Зад оградата на резервата стадо антилопи се разбягаха, за да си спасят живота.

Тендай поклати глава.

— Едно трябва да призная — каза той, — откакто се появи господин Джеймс, „Савубона“ се пренасели с твърде много хора.