Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (15)

15.

Гифт се оказа дружелюбно и бъбриво момче. На Мартина й беше трудно да прикрие благоговението, което изпитваше към него. Все пак той беше истински бушмен, макар че доста се различаваше от представата й за бушмените, особено след като наду някакъв рап в колата.

След известно време тя се отърси от смущението си и го заразпитва за племето му. Гифт се изненада от интереса й, но отговаряше с голямо удоволствие. Разказа й, че бушмените са най-древното население на Африка, че пещерните им рисунки датират отпреди хилядолетия.

Векове наред бушмените водели скитнически живот — били изкусни ловци и събирачи на растения и живеели в хармония с природата. После дошли завоевателите. През шестнайсети век в Южна Африка навлезли племена банту, а от седемнайсети век започнали да прииждат бели заселници — португалци, испанци, холандци, англичани. Те се отнасяли към бушмените като към хора втора ръка, които само крадат добитък. Сан трябвало да напуснат родните си земи и да се заселят в пустините на Ботсуана и Намибия. Племенната им общност започнала да се разпада.

Към края на деветнайсети век Намибия била колонизирана от Германия. Последвали въстания и борба за независимост. За бушмените настанали тежки времена.

— Сега сме пръснати по четирите краища на света, а в племената ни има много проблеми — каза Гифт. — Това беше една от причините да замина да уча. Баща ми искаше да живея по-добре от него и от неговия баща. Вместо това обаче си навлякохме само неприятности.

Гифт замълча и намали скоростта. Колата задруса по каменистия път в дефилето. Пейзажът се промени и червените дюни отстъпиха място на обширни сухи равнини и терасирани хълмове в невероятни цветове. На места почвата беше толкова бяла, че искреше под синьото небе. После ставаше ту кафява и грееше, осеяна с жълти цветя, ту черна и прорязана от блестящи жилки лилави, сини и зелени минерали. Видяха птичи гнезда, големи като африкански колиби, с множество входове и стрелкащи се навън-навътре жълти птици. Гифт обясни, че това са домовете на птиците тъкачи. Едно такова гнездо можело да тежи до един тон. Някои дори събаряли клона или цялото дърво, на което били направени.

— Как така тръгването ти на училище ви е навлякло неприятности? — полюбопитства Бен. — Не ти се учеше ли?

Гифт внимателно управляваше джипа по лъкатушещия каменист път.

— Напротив, много ми се учи. Искам да стана фоторепортер. Затова исках да получа най-доброто образование. Проблемите започнаха в гимназията в Уиндхок. Имах много готини приятели и това ме накара да гледам по друг начин на семейството си и на старите си приятели. Когато през ваканциите се връщах на село, всичко ми изглеждаше вехто и опърпано. Хората, включително собственият ми баща, ми се струваха невежи и старомодни. Започнах много да се карам с баща си. Една нощ след поредната свада той ми каза, че не одобрява нагласата ми и ще ме спре от училище. Аз го обвиних, че погубва мечтата ми, и избягах в пустинята. Той тръгнал да ме търси…

Гифт замълча. На Мартина й се стори, че по бузата му се търкулва сълза, но момчето рязко завъртя волана, за да избегне една антилопа, и когато момичето отново го погледна, очите му бяха сухи.

— Забравете! — каза рязко той. — Какъв е смисълът да ви разказвам всичко това? А и вие сте двама тъмни типове, вероятно сте обрали банка или нещо друго и сега се опитвате да избягате.

— Ако бягахме, щяхме да идем другаде, а не в тази затънтена пустиня — отбеляза Мартина. — Виж, имаме още много път. Може да си поговорим. Какво стана, след като избяга в пустинята? Баща ти намери ли те?

Гифт стисна здраво волана.

— Точно това е най-ужасното. На другата сутрин, когато огладнях, се върнах вкъщи и тогава разбрах, че той е излязъл да ме търси. Всички бяхме сигурни, че ще се прибере след няколко часа. Но той не се прибра. — Замълча за кратко и добави: — Не само този ден. Изобщо не го видяхме вече. Това се случи преди една година.

Мартина го погледна ужасено.

— Искаш да кажеш, че е изчезнал безследно?

Гифт се загледа втренчено в пътя.

— Напълно безследно! Изпратихме най-добрите следотърсачи да го търсят, но не откриха и следа от него.

Сърцето на Мартина се сви, като се сети за своите родители. Да загубиш баща си, без да знаеш какво се е случило, сигурно е още по-тежко.

— Какво казаха полицаите?

— Предполагат, че го е разкъсало диво животно. Баща ми беше един от най-обичаните хора в племето, затова не мислят, че е станал жертва на престъпление. Той беше повелител на слоновете, умееше да разговаря с тях.

— Чувал съм за „повелители на конете“ — намеси се Бен. — Имат специална дарба да общуват с диви или ранени коне. Но как се говори със слон? Ако се опиташ да шепнеш в ухото на слон, няма ли да те стъпче?

Гифт бръкна в джоба си, извади портфейл и го подхвърли към Мартина:

— Покажи на Бен снимката вътре.

Мартина измъкна снимката и двамата с Бен я заразглеждаха. Виждаше се бушмен, застанал между два слона. Женската беше обгърнала кръста му с хобот, а той бе сложил ръце върху него и върху единия бивник на мъжкия. Лицето му сияеше от щастие.

— Това са диви слонове.

Мартина пак погледна снимката.

— Имаш предвид опитомени диви слонове?

— Не, съвсем диви слонове. Мен или вас биха ни изтърбушили, без да им мигне окото.

— Но как е възможно? — Мартина върна снимката на мястото й и подаде портфейла на Гифт, който го прибра в джоба си.

— Когато баща ми бил на четири години, лагерът на сан бил нападнат от пустинни слонове. Имало суша и животните търсели храна. Един слон го грабнал с хобота си и го отнесъл. Баба ми и дядо ми решили, че детето е убито, но три месеца по-късно го намерили живо и здраво сред стадо слонове. Спасили го с големи трудности, но с изненада установили, че той не иска да се прибере вкъщи. Тогава се научил да общува със слоновете. Независимо дали го познават, или не, приемат го за свой. Тоест, приемаха го, преди да изчезне. Хората мислят, че не съм на себе си, но аз вярвам, че слоновете не биха позволили да му се случи нищо лошо. Сигурен съм, че някой ден ще го намеря. Толкова много ми липсва…

— Знам как се чувстваш — каза тихо Мартина.

— Не се обиждай — отвърна Гифт, — но дете като теб няма начин да знае как се чувствам.

В колата настъпи тишина. Минаха покрай редица от ниски, златисти дюни, които изглеждаха нереални, сякаш са част от декор. Скоро стигнаха до малкото градче Свакопмунд. Пред тях неочаквано се показа искрящо синьо море с наредени по брега палми.

Германците построили Свакопмунд по време на окупацията на Намибия и архитектурата беше типично немска, а сградите — чисти и красиво боядисани. Улиците носеха имена като „Хендрик Витбол“ или „Лудериц“. Мартина забеляза и медицински център „Бисмарк“.

Тя сръчка Бен, той се наведе напред и каза:

— Благодаря, че ни докара, Гифт. Спаси ни живота. Не знам какво щяхме да правим, ако не беше ти. Длъжници сме ти, но вече можем да се оправим сами. Ако ни оставиш тук, ще намерим телефон и ще се обадим на приятелите си.

— Естествено — отвърна Гифт, но вместо да намали, натисна газта. Заобиколи една кола, зави рязко на светофара и със скърцане на спирачките спря пред полицейското управление.

Бен натисна дръжката на вратата, но тя се оказа заключена.

— Съжалявам, но не мога да поема такъв риск — каза Гифт. — Изглеждате ми свестни, но очевидно ми наговорихте куп лъжи. Имате трийсет секунди да ми кажете истината или ви предавам на полицията!