Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (14)

14.

Събуди ги розовото сияние на зората, разпукваща се над червените дюни. Бен седна и обяви, че по-красива гледка не е виждал. Мартина, без да помръдва, захленчи колко е твърд пясъкът, колко й е студено и колко много й трябва един душ и още сън, както и хубава закуска с яйца, бекон, кафе и портокалов сок…

— Веднага идват, госпожице. Само да звънна на румсървис — и Бен стана и дръпна фолиото. — Ставай, мързеливке! Мисля, че искаш да видиш точно това.

И понеже Мартина не помръдна, той лекичко я побутна. Мартина скочи и го погледна ядосано.

— Ей! Ще си платиш за това, когато се върнем в цивилизацията. Само почакай!

Тя закри очи с ръка да се предпази от лъчите на изгарящото оранжево слънце.

— И какво толкова специално има за гледане в пет сутринта?

В този миг ги видя. В долината под тях, пръснати из бледата трева, пасяха стотици антилопи орикс. Дългите им рога бяха прави и остри като копия, а с бежово-кафявата си козина приличаха на гвардия войници в униформи. Мартина беше виждала орикс само на снимка. Смяташе, че това са едни от най-красивите животни на света. Тя скочи на крака, забравила умората.

— Бен, трябва да се приближим! Невероятни са! А и толкова голямо стадо има нужда от стотици литри вода. Може да разберем къде ходят на водопой.

Двамата си събраха нещата и се спуснаха по дюната. Щом стигнаха долината, започнаха бавно да си проправят път през стадото. Половин час по-късно се наложи да се скрият зад едно дърво, недалеч от оголено парче земя, където двама мъжкари се боричкаха. Животните мятаха великолепните си глави и се спускаха едно срещу друго с насочени напред рога.

Мартина не можеше да понесе мисълта, че мъжкарите може да се наранят и Бен едва я удържаше да не се намеси.

— Не се бъркай на природата!

— Естествено, че ще се бъркам, ако това означава да спася един орикс от пробождане и кървава рана — прошепна тя. — Ох! Видя ли?

Мъжкарите блъскаха рога. Играта се превръщаше в истинска битка.

Мартина излезе иззад дървото.

— Лоши антилопи! — извика тя. — Бъдете добри момчета. Защо трябва да се биете?

Животните замръзнаха на място, смаяни от видението, което дръзва да наруши играта им. После побягнаха и се скриха зад дюните, а стадото бързо ги последва.

— Хей!

Сякаш от нищото се появи млад бушмен. Беше гол до кръста, с къси панталони в цвят каки, с лък и колчан стрели през рамо, а в ръка държеше професионален фотоапарат.

— Не мога да повярвам! — рече той. — Насред трийсет и четири хиляди квадратни километра пустиня се появихте вие и ми съсипахте снимката.

* * *

Откакто дойде в Африка, мислите на Мартина често се въртяха около бушмените. Не знаеше дали легендата за детето, което язди бял жираф и има власт над животните, е бушменска, зулуска или просто африканска. Но беше убедена, че бушмените държат ключа към съдбата й. Рисунките им неведнъж описваха предизвикателствата, с които й предстоеше да се срещне.

Но за толкова месеци въобще не й хрумна, че може да види жив бушмен от плът и кръв. Особено пък такъв, който снима с фотоапарат с дълъг обектив.

Все си представяше, че бушмените живеят далеч от съвременния свят, в някой затънтен край на пустинята Калахари и пазят древните традиции.

А това момче, на вид петнайсетинагодишно, не изглеждаше нито тайнствено и загадъчно, нито откъснато от света. Напротив, беше съвсем нормално и доста ядосано.

— Знаете ли откога лежа тук и чакам подходящия момент? Понесох студа, схващането на краката, мравките, които ме хапеха по пръстите, и един скорпион, който пропълзя по мене. Дойде да ме провери дори една рогата усойница^[1]. Преживях всичко това, а накрая две смахнати хлапета се развикаха на ориксите, все едно са понита, и ми провалиха кадъра!

— Много съжалявам! — извини се Мартина. — Не знаех, че ще попреча на снимките ви! Само исках да спра ориксите да се бият. А и вие изобщо не се виждахте зад тази туфа трева.

За нейна изненада момчето избухна в смях.

— Какво толкова смешно казах? — подразни се Мартина.

— Не съм се виждал зад туфата трева! Ще ми се старейшините на нашето племе да можеха да ви чуят. Според тях съм най-безнадеждният ловец и следотърсач в историята на сан. И може би са прави. Не че ми пука. Винаги съм искал да стана фотограф, така че нямах желание да уча тези неща. Но след като баща ми… е, все едно… Сега ми се иска да ги бях научил, но е твърде късно.

— Никога не е твърде късно — успокои го Бен, — аз съм чирак следотърсач. Мога да ти покажа някои неща, ако искаш.

— Ти ли? — разсмя се още по-силно момчето. — И какво проследяваш? Йети, който прави нощни визити на игрището на училището?

Той го огледа от главата до петите и Мартина се зачуди как двамата с Бен изглеждат в очите на младия бушмен.

— Доста сте странни за туристи. И мръсни! В хотела ви няма ли душ? А и къде са останалите от групата? Не чух двигател.

— Имаме малък проблем — призна Бен.

— Съвсем мъничък — подкрепи го Мартина.

— Вчера сутринта долетяхме с частен самолет от Южна Африка. Бяхме с едни… приятели. Те спряха на няколко километра оттук и ние с Мартина отидохме да се поразходим по дюните. Те не разбрали, че ни няма, и отлетели без нас.

Момчето повдигна вежди.

— Тъй наречените ви приятели не са разбрали, че ви няма, макар да сте били само няколко души на самолета?

— Точно така — бодро отвърна Мартина, — вероятно са били твърде заети да снимат. Като теб!

— Я да видим дали съм разбрал правилно. Долитате чак от Южна Африка, спирате на някаква писта насред пустинята Намиб и решавате да се разходите наоколо съвсем сами. Въпреки опасностите никой не възразява. После „приятелите“ ви зарязват на четирийсет градуса жега, без храна и вода и си продължават ваканцията, все едно нищо не се е случило?

— Звучи по-зле, отколкото е в действителност — рече Мартина.

— О, на мен ми се струва доста зле. С такива приятели на кого му трябват врагове?

Момчето погледна часовника си.

— Добре, ще ви заведа в полицейското управление в Свакопмунд. Градът е на около шест часа път с кола оттук, но добре че ми е на път. Излиза, че имате късмет, дето ми развалихте снимките, а?

— Много ще ти бъдем благодарни за возенето, но не си прави труда — бързо отговори Бен. — Ако ни закараш в Свакопмунд, сами ще се оправим. Ще звъннем по телефона и за нула време ще ни приберат.

— Така ли? — усъмни се момчето. — И нищо не премълчавате? Като например, че бягате от къщи или от закона?

Мартина го удостои с най-лъчезарната си усмивка.

— Ние сме най-обикновени деца, които карат най-отвратителната ваканция в живота си.

— Хубаво! Щом така казвате! — Той извади ключовете от джоба си. — Да вървим, преди да е станало горещо. Паркирал съм зад онези дървета. Не се притеснявайте. Знам, че изглеждам на петнайсет, но то е, защото съм дребен. В действителност скоро станах на осемнайсет и имам шофьорска книжка. Казвам се Гифт^[2], между другото.

— Гифт — повтори Мартина, — какво красиво име.

Лицето на момъка помръкна.

— Баща ми го е избрал. Но не мисля, че се оказах голям дар за него. Аз съм виновен за всичко, което му се случи. Това обаче е друга история. А вие как се казвате? Бен и Мартина? Добре, Бен и Мартина, да потегляме.