Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (17)

17.

Беше ранна утрин. Мартина и Бен седяха на плажа, пиеха кафе и лакомо похапваха шварцвалдска черешова торта от знаменитата немска пекарна на Антонио. Мартина си мислеше, че има нещо иронично в това, че слонът, който ги нападна в „Савубона“, сега задочно им помогна в Намибия. Но може би Бен е прав. Може би слоницата е искала да нападне само Лърк. А това повдигаше много въпросителни. Но, така или иначе, снощи Ейнджъл спаси положението.

След като Гифт избухна и дори скочи да ги води отново в полицейското управление заради думите им по адрес на Рубен Джеймс, Мартина му напомни, че сам той описа човека като „въплъщение на злото“, преди да разбере за кого става дума. Въпреки това Гифт по никакъв начин не желаеше да приеме, че покровителят му може да е замесен в толкова отвратителна история.

После Бен му каза за разговора, който чуха в самолета, а Мартина му разказа за нападението на Ейнджъл срещу шофьора.

Щом чу за Лърк, изражението на лицето на Гифт коренно се промени. Той изправи рамене.

— Казваш, че този пустинен слон, който Рубен Джеймс е подарил на дядо ти, си е набелязал Лърк и го нападнал?

— Да — потвърди Мартина, — а когато Лърк хвърли якето си на земята, за да избяга, тя стъпка якето с неистова омраза.

Гифт кимна.

— Лърк е лукав хитрец. Когато Рубен Джеймс е наоколо, той се усмихва и любезничи, но щом го няма, става нагъл и зъл. Готов е да ритне беззащитно куче само защото го е погледнало и не спира да говори презрително за сан, намеква, че всички сме разбойници и пияндета. Никой не знае защо Рубен го търпи. Интересното е, че вашата слоница го е запомнила години след като е напуснала Намибия. Това със сигурност означава, че той някога се е отнесъл жестоко с нея. Само по тази причина съм готов да ви помогна. Що се отнася до онова, което сте чули в самолета, убеден съм, че има разумно обяснение. Не мога да повярвам, че Рубен е замесен в нещо незаконно.

Мартина и Бен бяха толкова изморени, че очите им се затваряха, а и бяха признателни за вечерята и за помощта на Гифт, затова не искаха да спорят с него.

Сега, на сутринта, седнала на плажа, Мартина хапна последното парче шоколадов сладкиш и погледна часовника си. Беше шест сутринта. Гифт отиде за вода и гориво и ги остави в кафенето на Антонио с указания какво да купят, преди да се срещнат по-късно във „Влекача“. Чакаше ги ново дълго пътуване.

Над Свакопмунд се стелеше утринна мъгла, а океанът изглеждаше сив като през зимата. Палмите скърцаха и въздишаха под напора на сутрешния вятър и Мартина се сгуши по-близо до Бен, за да се стопли. Разделиха си остатъка от кафето.

— Забелязал ли си как всичко се върти около Ейнджъл? — попита тя. — Сякаш тя е причината Рубен Джеймс да иска да сложи ръка на „Савубона“. Ако успеем да разнищим нейната история и защо я е подарил на дядо ми, може да разкрием тайната му.

Бен й подаде чашата кафе.

— И аз тъкмо това си мислех. Обединяващата нишка е историята на слоницата. Тя е единствената връзка.

Зад гърба им се появи Гифт. Имаше притеснителния навик да изниква изневиделица.

— Каква връзка?

— На обувката ми.

— Аха — каза Гифт, подрънквайки с ключовете. — Хайде, път ни чака! Нямам търпение да се прибера в Дамараланд!

* * *

Пътуването на север не беше толкова интересно, колкото към Свакопмунд. През първия час караха успоредно на Брега на скелетите, все още обвит от утринна мъгла. Веднага щом свърнаха към сушата и излязоха от мрачния облак, Мартина почувства как настроението й се подобрява.

Три часа пътуваха през равна, камениста пустиня. Тук-таме се виждаха шарени къщички и крайпътни сергии, на които продаваха розов кварц и тигров яспис. Спряха на една сергия, Мартина докосна парче розов кварц и ясно усети топлината, излъчвана от камъка.

Гифт даде на продавача каса с вода. Мъжът беше от племето хереро, с лъскава кафява кожа, подчертана от множество гривни и дрънкулки. Той извика жена си. Мартина зяпна, когато я видя да излиза от сламената къща, следвана от три малки деца. Жената беше великолепно облечена в шарена рокля с кройка като на мисионерка от Викторианската епоха. На главата си носеше продълговата яркожълта шапка във форма на банан. Тя обясни на Мартина и Бен, че жените хереро носят такива рокли от векове и се гордеят с това.

Мартина се засрами от скъсаните си дънки и тениска. Огледа голия пейзаж, блестящ под жаркото пустинно слънце, и се зачуди откъде тази майка намира енергия, пък и вода, да изглежда толкова добре.

— Сами сме си виновни, че страната ни е пустиня — обясни продавачът на камъни, сякаш прочел мислите й. После кимна към Гифт: — Ако той е от сан, сигурно може да ви каже защо.

— Има бушменска легенда за липсата на вода в Намибия — разказа Гифт на Бен и Мартина. — Казват, че преди много луни нашите прадеди били бедни и горчиво се оплаквали от живота си. Молели се и мечтаели да забогатеят. Били сигурни, че ако се замогнат, животът им ще бъде идеален. И бог изпълнил желанието им — превърнал всички реки и езера в Намибия в диаманти.

— Сега имаме много диаманти и платина. Намибия е една от най-богатите страни в Африка, но нямаме с какво да утолим жаждата си — довърши търговецът.

Той отново им благодари за водата и те продължиха пътя си. На хоризонта се появи теменуженосиня планинска верига. Пустинята отстъпи на тревисти равнини. Изкачиха се по планината и се спуснаха от другата страна. Пътят пред тях се простираше сякаш в безкрайността. Над главите им облаците се меняха всяка секунда като в калейдоскоп.

Ранния следобед Гифт посочи един далечен хълм с масивни скали, напомнящ онези, които Мартина и Бен видяха в Матопо, в Зимбабве, и гордо каза: „Това е моят дом“.

Двамата приятели се спогледаха. Разтовариха продуктите от колата и последваха Гифт по стръмната пътека между канарите. Наоколо не се виждаха никакви признаци на живот. После заобиколиха една скала и пред очите им се показаха три сламени купола, кацнали на върха на хълма, спускащ се към прекрасна спокойна долина. Стените под куполите бяха от платнища и оформяха две спални с кабинки за душове в задната част, и една дневна пред нея, в скалата отпред, бе издълбано малко басейнче.

Гифт се захили на физиономиите им.

— Тази земя принадлежи на нашия род от поколения наред и баща ми винаги е искал да вдигне къща тук. Когато започнах да работя за списанието, спестявах всеки цент, за да построя къща на това място. Рубен Джеймс беше така добър да ми изпрати работници от хотела, за да ми помогнат да направя покривите и да опъна тентите. Сблъскахме се с много трудности, докато изкопаем кладенец, но си струваше. Това е любимата долина на баща ми, защото тук се събират много пустинни слонове. Когато се върне, искам да има място, което да нарече свой дом.

Мартина огледа тентите, които бяха обзаведени простичко с африкански памучни тъкани, и почувства как в очите й напират сълзи. Бащата на Гифт беше изчезнал в една от най-коварните пустини на Земята, но синът не бе изгубил надежда, че отново ще се съберат. Продължаваше да говори за баща си в сегашно време, сякаш всеки момент може да се появи отнякъде.

Вечерта тримата седнаха на една висока плоска скала, за да наблюдават залеза. Скалите се обагриха в оранжево, облаците се превърнаха в розови дантели, а контурите на долината — в килим от нефритено кадифе. Мартина отново се замисли за смелостта на Гифт. Той я вдъхновяваше да запази вяра, че напук на всичко ще успее отново да види Джеми и баба си.

Гифт отиде да стъкми скарата и във въздуха се разлетяха искри. Бен се обърна към Мартина и каза:

— Пет дни от утре.

Мартина знаеше какво има предвид приятелят й. Оставаха пет дни до Бъдни вечер — крайния срок за спасяването на „Савубона“, деня, когато Гуин Томас трябва да се върне от Лондон. Пет дни, през които да разберат какви сделки върти Рубен Джеймс и да разбулят загадката около Ейнджъл. Пет дни да разгадаят пророчеството на Грейс. И пет дни, за да измислят начин да изминат хилядите километри до Сторм Кросинг без пари и паспорти.

Двамата едновременно се обърнаха към Гифт. Момчето стоеше с гръб към тях и редеше парчета пилешко месо върху цвъртящата скара. Стомахът на Мартина се преобърна, сякаш се намира в асансьор, който се спуска твърде бързо. Имаха по-малко от седмица, за да направят чудо, а изцяло зависеха от един непознат младеж, който при това дължеше дома и работата си на човека, когото смятаха за зъл демон.