Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (21)

21.

Мартина разпита Гифт къде са правени снимките и разбра, че младият бушмен е снимал слоновете в равнината край скалните рисунки в Туифелфонтейн^[1]. Сега тримата пътуваха натам.

— Проектът „Ноев ковчег“ ли? — попита отново Гифт. — Това ли бяха думите на Рубен Джеймс?

— Така ми се стори — отвърна Мартина.

— Подслушвах през един отдушник — продължи Мартина, — но съм почти сигурна, че каза точно това. Говореше за глобалното затопляне и как правел добро на всички хора в Намибия.

— Какво ви казах? — рече Гифт. — И двамата сте готови да го обявите за мошеник, защото е купил резервата ви, но това, което си чула, доказва, че Рубен е щедър и почтен човек. Проектът „Ноев ковчег“ ми звучи като план за консервация или кодово име на нов хотел.

— На мен ми звучи по-скоро като края на света — измърмори Бен.

На Мартина започна да й омръзва това, че Гифт постоянно защитава благодетеля си.

— Нищо не доказва. Първо на първо, той не е купил „Савубона“, а е подвел дядо ми да му я припише…

— Това не се знае.

— … и второ, човекът, който беше с него, онзи със синьо-черната коса…

— Не съм го виждал преди.

— Той обвини господин Джеймс, че се преструва, че спасява планетата, само защото иска да забогатее.

Гифт намали скоростта и зави по чакълест път, водещ към пръстен от скалисти хребети.

— Това нищо не доказва. Рубен е бизнесмен. Естествено, че проектите му трябва да са финансово обосновани.

Мартина за малко да избухне и да му каже как Рубен Джеймс бе заявил на Калум, че това, което Гифт не знае, не може да го нарани и че мисли скоро да „оправи нещата“. Можеше да му каже, че двамата мъже замислят „война“. Но не искаше. Поне не сега. Не и докато не научи повече подробности. Гифт й харесваше не само защото им спаси живота. Не искаше да го наранява, в случай че не е чула правилно или че погрешно е изтълкувала думите на Рубен Джеймс.

Мартина пое глътка чист пустинен въздух и реши повече да не се гневи.

— Прав си — каза тя кротко, — това нищо не доказва.

Мобилният телефон на Гифт изпиука и той провери съобщението.

— Обективът е пристигнал току-що. Ще трябва да се върна в хотела да го взема. Ще ви оставя в кафенето на Информационния център. Може да обядвате и да разгледате скалните рисунки, докато ме чакате.

Гифт спря пред ниска каменна сграда на фона на скалиста планина отзад. Беше следобед и жегата, която обгърна Мартина в мига, в който слезе от колата, заплашваше да я опече жива.

— Чакай! — извика Мартина, докато Гифт се готвеше да потегли. — Успя ли да говориш с приятеля си екскурзовод? Той знае ли нещо за миналото на Ейнджъл?

— Не, за съжаление. Никога не е чувал за зоопарк в Дамараланд. Но каза нещо друго, което може да ви заинтересува. Скоро след като започнал работа в хотела преди три-четири години, без да иска, прекъснал разгорещена свада между Рубен и Лърк. Карали се заради жестокото отношение на Лърк към някакво животно, макар и да не било ясно за кое животно говорят. Запомнил го, защото след това Лърк го предупредил, че щяло да е „голяма грешка“ от негова страна, ако разкаже на някого за чутото. Можело да остане без работа.

Гифт погледна часовника си.

— Наистина трябва да вървя. Ще говорим по-късно.

— Кога? — извика Мартина, докато той обръщаше джипа. — Кога ще се върнеш?

Гифт май не я чу. По устните му се прочете „До скоро“. После младежът изчезна, а Бен и Мартина отново се озоваха в прегръдките на непоносимата жега.

* * *

Бен поръси сол и пипер на сандвича със сирене и домати, който му приготви усмихнатият готвач в кафенето в Информационния център, после отхапа и започна да пише на гърба на една картичка от Дамараланд.

— Имаме милион въпроси, но ето кои са най-важните — каза той. — Първо, Рубен Джеймс законният наследник на „Савубона“ ли е, или е просто мошеник?

— Мошеник! — отговори без всякакво колебание Мартина.

— Трябва да сме обективни, като истински детективи — напомни й Бен. — И на мен не ми е любимец, но Гифт има добро мнение за него, което също трябва да вземем предвид.

Мартина така яростно разбърка коктейла си — освежаваща смес от чай ройбос, портокалов, лимонов сок и канела, че двойката туристи на съседната маса се обърнаха да видят какво става.

Що се отнася до нея, ако Рубен Джеймс е замесен в нещо толкова лошо, че може да предизвика война, той явно е точно толкова зъл, колкото тя си мисли. След като Гифт си тръгна, Мартина разказа на Бен всички подробности от разговора, който чу в хотела.

— На мен ми звучи така, сякаш този Калум изнудва Рубен Джеймс — каза Бен. — Като че ли иска да започне битка въпреки нежеланието на Рубен. Но най-вероятно не са говорили за истинска война. Може би е просто израз и са говорили остро, защото са били ядосани.

Мартина не изглеждаше убедена.

— Да се надяваме. Ужасно ще е, ако баба пусне новините в Англия и разбере, че в Намибия е избухнала война, а ние сме станали на пух и прах. — После добави: — Може би следващият въпрос в списъка ти трябва да бъде: ако Рубен Джеймс и Калум започнат война, кого ще нападнат?

Бен го записа.

— Освен това трябва да разберем какво представлява проектът „Ноев ковчег“ и какво общо има с глобалното затопляне.

— Въпрос номер четири, кой е влязъл в къщата ни в „Савубона“ и какво е търсел? — допълни Мартина. — А и трябва да разберем истината за историята на слоницата, макар че мога да се обзаложа, че разговорът, който е дочул приятелят на Гифт, се е отнасял именно за Ейнджъл.

— Последно — рече Бен, — каква е причината слоновете да изчезват във вълшебните кръгове? А) Радиация; Б) Глад (глобално затопляне); В) Извънземни!; Г) Земята ги поглъща (като в Бермудския триъгълник)?

Той бутна картичката към Мартина.

— Трупат се само въпроси. След цяла седмица усилия нямаме нито един отговор.

Мартина прочете списъка, докато отпиваше от коктейла си.

— Имам чувството, че някой е разхвърлял парчета от мозайка и сега от нас се очаква да ги сглобим, без изобщо да знаем как изглежда картината…

— … и разполагаме само с четири дни да го направим.

— Четири дни — отчаяно повтори Мартина. Понякога й се струваше, че са се захванали с непосилна задача.

Бен дояде сандвича и отново прегледа списъка с въпроси.

— Със сигурност има някаква закономерност, която не виждаме — каза той и погледна часовника си. — Странно, Гифт още го няма. Искаш ли, вместо да висим тук и да чакаме, да идем да разгледаме скалните рисунки? Може пък те да ни дадат някаква идея.

* * *

Мартина се ободри веднага, щом тръгнаха по пътеката към мястото, където преди хилядолетия древните художници създали своите рисунки.

Около тях се издигаха скални стени, изваяни в меки форми от вълните на океана и поривите на вятъра.

— Днес май ти е горещо? — обърна се към Мартина Едисон, техният екскурзовод. Беше слаб мъж с ъгловати черти, спретнато облечен в униформа на рейнджър. Децата не можеха да определят възрастта му — можеше да е на трийсет или на шейсет години. Той погледна Мартина, която си вееше с пощенска картичка.

— Да — отвърна кратко тя.

Умираше от жега.

— А ще повярвате ли — усмихна се Едисон, — че преди стотици милиони години всичко наоколо е било покрито с ледове? По-късно ледниците започнали да се топят и нивото на морето се покачило…

— А сега не става ли същото? — попита Бен. — Заради глобалното затопляне полярните шапки се топят и нивото на океана се покачва…

— Точно така — потвърди Едисон, доволен, че разговаря с толкова умно момче. — Само че тогава било за добро. Климатът станал по-топъл и в новообразуваните езера, реки и блата се развили много нови животински и растителни видове през периода юра^[2], преди около сто и осемдесет — двеста милиона години, когато в долината на Туифелфонтейн бродели динозаври, тази земя била блатисто езеро.

Мартина, със своите единайсет години и половина, не можеше да проумее, че варовиковите скали наоколо са на стотици милиони години. Чувстваше се нищожна като песъчинка пред тях. Каквото и да се случи със „Савубона“, те щяха да продължат да се издигат тук и след още сто и трийсет милиона години.

Пътеката ги изведе до нацепени от вятъра и водата скали. Природните стихии бяха образували гладки повърхности — прекрасни платна за художниците от каменната ера. Виждаха се изкусни рисунки на слонове, носорози, лъвове, щрауси и антилопи. Мартина с радост отбеляза, че любимото им животно май е бил жирафът. Едисон обясни, че за древните жирафът бил символ на дъжда, затова често рисували около него дъга и облаци.

Гледката на толкова много жирафи я изпълни с носталгия. Джеми така й липсваше, сърцето й се сви от мъка. Всеки миг в Намибия я преследваше страхът, че може никога да не го види, че пропилява последните си безценни дни с любимия бял жираф.

Зачуди се какво ли прави Джеми сега и дали си мисли за нея. Дали и тя му липсва? Надяваше се, че Ейнджъл ще го подсеща да се крие в тайното убежище, далеч от очите на непознатите работници в „Савубона“, както и че Кан се е спотаил дълбоко в тунелите. Двете с баба й се заклеха, че ще пазят леопарда невредим в резервата. Как ще го закрилят обаче, ако вече не живеят там?

Тези мисли не даваха и миг покой на Мартина.

Рисунките й припомниха Стаята на спомените в пещерата в „Савубона“. Бушмените бяха създали своите образи с бои от волска жлъчка и желязо, а образите в Дамараланд бяха усърдно издълбани в камъка преди повече от двайсет хиляди години.

Мартина и Бен дълго ги разглеждаха, докато не забелязаха няколко кръга, издълбани във варовиковата скала.

— Едисон — извика Мартина, — това вълшебни кръгове ли са? Художниците от каменната ера знаели ли са откъде са се взели?

Екскурзоводът се приближи.

— Това не са вълшебни кръгове. Това са рисунки на Лунната долина — угаснал вулкан, който според местните хора е обитаван от духове. Ето, оттук се вижда — посочи той с ръка.

В отсрещния край на долината назъбената линия от теменуженосините планини беше прекъсната от хълм, подобен на фуния.

— В момента един местен бизнесмен, Рубен Джеймс, строи там природен оазис. Мнозина смятат, че не постъпва мъдро и ще разгневи духовете.

Мартина беше изумена.

— Рубен Джеймс ли казахте?

Едисон я изгледа остро.

— Познавате ли го?

— Не го харесваме — отвърна Мартина, без да се впуска в подробности откъде двамата с Бен познават господин Джеймс.

Екскурзоводът кимна съчувствено.

— Самият аз не съм сигурен в отношението си към този човек. Направил е много добрини на хората и животните в този район, но в този проект има нещо гнило. Предизвиква твърде много недоволство сред местните хора.

— Бях останал с впечатлението, че господин Джеймс е доста обичан тук.

— Беше, и за много хора продължава да е така. Но строежът на новия хотел предизвика много проблеми. За да създаде оазиса, ще му е нужна много вода от извора, който дамара наричат „уи айс“. Означава „място за вода, където са струпани камъните“. Хилядолетия наред хората и животните оцелявали благодарение на този извор. Сега той може да изчезне. И не е само това. В Дамараланд безработицата е голяма, но въпреки това в Лунната долина няма местни работници. Всичките са от Уиндхок или Етоша, или чужденци от Замбия и Ботсуана.

— Разбирам защо хората негодуват — каза Бен. — Кога трябва да е готов оазисът?

— Скоро, но честно казано, не мисля, че ще стане. Говори се, че господин Джеймс има големи дългове и затъва с всеки изминал ден, но според мен това не е единствената причина плановете му да се осуетят.

Мартина се взря към другата страна на долината. Натоварен с пръст камион бавно се тътреше през прашната равнина към Лунната долина, а после изчезна в мъгла.

— Защо тогава?

Едисон взе едно гладко камъче и го запремята между пръстите си.

— Може би ще кажа голяма дума — сниши глас той, — но съм сигурен, че в този проект има нещо зло. Говори се, че ако човек се оплаче от строителните работи или започне да задава твърде много въпроси за Лунната долина, лошо му се пише. В Дамараланд живееше един човек, който разговаряше със слоновете. Преди година той изчезна и не откриха и следа от него.

Мартина видя как очите на Бен се разшириха при споменаването на бащата на Гифт.

— Последното място, на което го видели, бил входът на Лунната долина.