Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (25)

25.

— Слоновете ли? — повтори тихо Мартина и дръпна завесата. Опита се да се намести по-удобно, левият й крак бе изтръпнал. Работникът услужливо бе набрал кода за влизане в купола, а после бе оставил момчето да се оправя само в дългия тунел, осветен от слънчеви панели. — Значи са повече от два, може би са цяло стадо. Май намерихме твоя Бермудски триъгълник, Бен, само че под формата на бял купол в изгаснал вулкан с фалшиви птици.

— Тихо! — изшътка Бен и затвори плътно завесата. — Най-добре да се опитаме да се измъкнем оттук и да потърсим помощ. Не искам да свършим като мъжа на носилката.

— Само че след като стигнахме дотук — отвърна Мартина, — не можем да се откажем. Слоновете имат нужда от нас.

Въпреки смелите си думи, Мартина бе ужасена. Двамата с Бен изминаха хиляди километри и рискуваха всичко, за да открият истината за миналото на Ейнджъл и за сделките на Рубен Джеймс. Но сега, когато бяха на път да разберат отговорите, момичето се боеше, че може да не ги понесе. Насочи мислите си към Джеми: „Ще се върна при него, ще се върна при него, ще се върна при него!“, повтаряше си тя наум.

Количката спря. Мартина чу как Бен си поема дълбоко дъх.

— Стигнахме — каза той, — готова ли си?

Тя размърда пръстите на краката си, за да върне чувствителността в ходилата си.

— Готова съм!

* * *

Някога, много отдавна, родителите на Мартина я заведоха в една галерия в Лондон. Вдъхновяващите картини на Търнър, Ван Гог и други майстори й направиха толкова силно впечатление, че за кратко се размечта да стане художник. Едно от платната обаче я потисна дълбоко — изображение на Ада от Йеронимус Бош^[1]. Името му се запечата в ума й, защото се чудеше кой би кръстил детето си Йеронимус.

Именно за тази картина се сети сега, когато надникна иззад завесата. Не че видя нещо, което прилича на ад. Напротив! Но излъчването беше същото.

Две трети от просторния купол бяха превърнати в място, за което всеки слон може само да мечтае. Под купола се издигаха истински дюни. Между тях растяха акации и малък баобаб с шушулки — истинско лакомство за слоновете, имаше дори и кално езерце, в което да се къпят. В единия край имаше площадка за игра с шарени топки, пръчки и звънци. Таванът на купола беше боядисан в небесносиньо, с малки облачета и няколко нарисувани птици.

Но не фалшивата пустиня изпълни с ужас сърцето на Мартина, а слоновете. Бяха деветнайсет и всички бяха оковани. Някои се олюляваха апатично, един настървено гризеше клон на акация, а друг опипваше сантиметър по сантиметър стените на купола в напразно търсене на изход. Останалите просто крачеха напред-назад в оковите си, потиснати или разгневени.

Докато Мартина гледаше тази ужасяваща сцена, на отсрещната стена се отвори бяла врата с две крила. Зад нея се виждаше лаборатория с епруветки и мигащи апарати.

Чу се силно дрънчене и двама работници в бели престилки докараха стоманена клетка на колела. Вътре имаше слоница. Един от служителите дръпна някаква ръчка, вратата на клетката се отвори и слоницата излезе, но се препъна в оковите и падна на колене.

При слоницата дотича жилав мъж с изящни черти и карамелена кожа. Не носеше бяла престилка, а широките му панталони и риза бяха доста протрити. Той погали нежно сбръчканата сиво-кафява муцуна на животното и се опита да го успокои. Един от лаборантите понечи да се приближи, но той му направи гневен жест да се маха. После внимателно подкани слоницата да се изправи.

— Бащата на Гифт — прошепна Мартина.

* * *

— Трябва да се измъкнем оттук и да потърсим помощ — заяви Бен. — Не знам какво става, но няма да се справим сами.

— Експерименти с животни, ето какво става! — избълва бясно Мартина, като едва успя да се овладее да не изскочи от количката. — Ако не спрем Рубен Джеймс, същото ще се случи и с Джеми, и с животните от резервата. А на всичкото отгоре е замесен и бащата на Гифт — „повелителят на слоновете“!

— Това не се знае.

— А какво друго прави на това отвратително място според теб? Не него държат в плен и измъчват в лабораторията, нали?

— Това, че няма белезници, не означава, че и той не е пленник — отбеляза Бен.

— Ей, ти! Какво зяпаш? — Към тях вървеше нисък, набит работник. — Къде ти е пропускът? Какво правиш тук?

— Остави го на мира, Нипър — извика плешивият мъж, — днес му е първият работен ден. Как се казваш, хлапе?

— Бен.

— Добре, Бен, взимай парцала и иди да почистиш в лабораторията.

— Да, господине! — отвърна Бен, а под носа си добави: — Става сложно!

После забута количката напред.

Мартина отново надникна през завесата. Бащата на Гифт водеше слоницата към калното езерце. Тя пристъпваше несигурно, втренчена във възрастния мъж, сякаш е фар в буря.

В този миг момичето беше поразено от мисълта, че току-що се сбъдна втората част от пророчеството на Грейс. Кръгът, кратерът на Лунната долина, я отведе при слоновете. Сега остава последната част: „Слоновете ще те отведат при истината — беше обещала сангома, — твоята истина“.

Един слон изтръби. Звукът отекна в купола и сякаш удари Мартина. Слоницата отново падна, но този път не искаше да стане. Бащата на Гифт люлееше главата й. Из целия купол слоновете опъваха веригите си, махаха с уши и тръскаха бивни в отчаян опит да се притекат на помощ.

— Бен, трябва да направим нещо! — викна Мартина, забравила, че трябва да шепне.

— Ако изтичаме обратно през тунела, може да успеем да се измъкнем, да разкажем какво става тук и да спасим слоновете. Ако останем в купола, не е ясно дали ще спасим и слоновете, и себе си.

Но Мартина вече изскачаше от количката. Краката й бяха схванати и не я държаха, но това изобщо не й попречи да се разфучи.

— И какво от това? В момента не ме интересува нищо друго, освен да спасим нея! Не можем просто да оставим слоновете и да си тръгнем!

Бен погледна падналата слоница. Плешивият мъж и още двама мъже се суетяха около нея. Един от работниците влезе в лабораторията. А Нипър се беше втренчил в тях. Той извади мобилен телефон от джоба си.

— Бен — настоя Мартина, — върви без мен! Намери Гифт или се обади в полицията, а после се върни!

— Няма начин! — възрази Бен. — Заедно се забъркахме в това и заедно ще продължим. Мисля, че един от работниците току-що се обади на охраната. Трябва да побързаме!

* * *

Мартина се възползва от момента на изненада и докато Нипър успее да предупреди останалите, тя се втурна към слоницата.

В последния момент момичето забави крачка. Не подценяваше това, което възнамеряваше да стори. Най-ценното й оръжие бе нейната дарба — способността й да лекува животни. Преди време децата, които станаха свидетели на съживяването на египетската гъска, я подгониха през гората с викове: „Вещица! Вещица!“. Оттогава много внимаваше и криеше дарбата си от всички, с изключение на Грейс и Бен, но дори пред тях действаше предпазливо. Сега обаче щеше да се опита да спаси слоницата пред очите на много хора. Нипър се опита да я хване, но плешивият го спря.

— Чакай! Да видим какво ще направи.

Нипър скръсти мускулестите си ръце и на мургавото му лице се изписа самодоволна усмивка. Бен, който стоеше притеснено наблизо, забеляза, че погледът му постоянно се обръща към вратата.

Бащата на Гифт продължаваше да люлее главата на слоницата. Когато Мартина коленичи до него, той надигна уморени, пълни с болка очи.

— Имаш ли нещо против да се опитам да помогна, Джоузеф? — попита Мартина.

Той се изненада, като чу името си, но само кимна с глава. Гъстите мигли на слоницата опираха в грапавата й сиво-кафява буза, тялото й трепереше.

Мартина я докосна нежно и от окото на животното се търкулна едра сълза.

Мартина отвори комплекта за оцеляване и извади шишенце с надпис „Любовна отвара №9“. Грейс й обясни, че това е растителният еквивалент на адреналина и трябва да се прилага само в крайни случаи, когато сърцето отказва да работи. Шестото чувство обаче подсказа на Мартина, че сърцето на слоницата отказва не защото е болно, а защото е разбито от мъка. Бяха й отнели свободата и семейството. Вече нямаше за какво да живее. Отварата нямаше да помогне. Мартина върна шишенцето в пакета. Трябва да се довери само на дарбата си. Момичето положи ръце върху сърцето на слоницата.

— Как се казва? — попита тя Джоузеф.

— Руби — отвърна той, — наричам я Руби.

Мартина почти не го чу. Лицата на хората се отдалечиха, а дланите й така се сгорещиха, че кръвта закипя във вените й. Обикновено, когато лекуваше животни, Мартина виждаше воини с копия, големи стада животни и мъже с маски на животни. Днес обаче видя „Савубона“.

Намираше се край водоема до къщата. От дясната й страна стоеше Джеми, а от лявата — Ейнджъл. Саваната искреше, обляна от златиста светлина, точно като пред буря. Мартина имаше чувство, че животните се опитват да й кажат нещо. Тя сложи ръка върху хобота на Ейнджъл и чу безмълвните думи на слоницата така ясно, сякаш някой ги прошепна в ухото й: „Доведи сестра ми! Доведи сестра ми!“.

„Къде е сестра ти? Къде да я намеря?“, попита Мартина, но думите на Ейнджъл се изгубиха сред вятъра.

Мартина притисна лице в сребристата муцуна на Джеми. Усещаше копринената й мекота върху бузата си. „Обичам те! Връщай се скоро у дома!“, каза той с мелодичния си глас.

Тъкмо искаше да му каже, че и тя го обича, когато бурни аплодисменти я извадиха от транса. Мартина дойде на себе си и видя, че Руби се е изправила на крака. Олюляваше се, но светлината се бе завърнала в скръбните й кафяви очи. Слоницата докосна с върха на хобота си бузата на Мартина, сякаш я целува. Изгубила дар слово от трогателния жест, Мартина също я целуна в отговор.

Момичето стана, спомняйки си изведнъж къде се намира. Страхуваше се да се огледа наоколо.

Джоузеф й говореше нещо, ала тя почти не го чуваше.

— Вече почти нищо не може да ме изненада, госпожице, но вие ме смаяхте. Чудя се дали не сънувам и ме е страх, че ще се събудя и ще се окажа отново в този безкраен кошмар. Откъде знаете името ми?

— Хей, как го направи? — прекъсна ги плешивият мъж. — Трябва ни това лекарство, което й даде. Явно е чудодейно. А коя си ти всъщност? Племенницата на Рубен ли?

Една тежка ръка се отпусна върху рамото на Мартина. Нипър я завъртя рязко към себе си и едва не събори плешивия работник.

Пред нея, очевидно уморен, но усмихнат по същия язвителен самоуверен начин, както и преди, стоеше Рубен Джеймс.