Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (3)

3.

Мартина избягваше да мисли за нощта на единадесетия си рожден ден, когато загинаха родителите й. Беше си забранила да се връща към спомена за облаците дим, сред които се събуди, за пламтящата врата, зад която останаха майка й и баща й, за стаята си, превърнала се в огнена пещ, за пижамата, която се топеше на гърба й, за спускането по въжето от чаршафи от втория етаж и тупването в снега на двора…

Но споменът, който караше сърцето й да замира, беше друг. Когато заобиколи тичешком къщата, струпаните в предния двор хора ахнаха от изненада, че се е измъкнала жива от пламъците. Съседите им, господин и госпожа Морисън, я прегърнаха мълчаливо. Мартина ясно си спомняше мига, в който осъзна, че никога повече няма да види майка си и баща си, с които само няколко часа преди това се бяха смели и похапвали палачинки с шоколад по случай рождения й ден. Никога!

В този миг Мартина изгуби всичко, което обичаше. В този миг животът й приключи.

Сега се повтаряше същото.

* * *

В девет часа на следващата сутрин в „Савубона“ пристигнаха булдозери. Дойдоха като върволица от жълти гъсеници, готови да опустошат всичко. Спряха точно пред клиниката за животни. Ревът и хъркането на двигателите им хвърлиха болните животни в много по-силен ужас, отколкото автомобилът на Рубен Джеймс.

Гуин Томас излезе да ги спре с такова свирепо изражение, че Мартина очакваше да види как шофьорите побягват. Баба й застана пред първия булдозер с ръце на кръста.

— И какво точно си мислите, че правите, като нахлувате в моята собственост и плашите и бездруго травмираните животни? — заплашително попита тя.

Работникът слезе от машината с глуповата усмивка.

— Просто изпълняваме заповеди, госпожо!

— Ще изпълнявате заповеди в затвора, ако не напуснете веднага! След три минути викам полиция!

— Давайте! — съгласи се мъжът, като извади някакъв документ от джоба си и го разгъна. — Това е заповед, която ни дава разрешение да започнем работа. Разбирам, че имате още две седмици да напуснете резервата, но междувременно трябва да започнем да строим сафари парка.

— Не ме интересува, ако ще да започвате да строите замъка „Уиндзор“! — изръмжа Гуин Томас. — Няма да мръднете и една песъчинка тук… — Тя изведнъж млъкна. — Прощавайте, не ви чух добре, какво ще правите?

Мъжът й подаде документа. Гуин Томас сложи очилата си и Мартина, която наблюдаваше от безопасно разстояние, видя как раменете й се вдървиха.

Баба й заговори с опасно тих глас:

— Сафари парк „Белият жираф“? Това ли смятате да строите?

Усмивката на мъжа изчезна.

— Сигурно… Така пише…

— Е — рече Гуин Томас, — нека ви спестя неприятностите. Тук няма да има сафари парк „Белият жираф“, нито „Розовият слон“, нито „Черният носорог“! Господин Джеймс ще наследи „Савубона“ само през трупа ми!

— Чакайте малко — възрази мъжът, — няма нужда да ми говорите така! Аз просто си върша работата!

Гуин Томас му върна документа с подчертана любезност.

— Ама, разбира се, колко глупаво от моя страна! Вие само изпълнявате заповеди. В такъв случай няма да имате нищо против, ако пазачът изпълни заповедта ми и остави онази порта отворена, така че лъвовете да си направят сутрешната разходка край булдозерите, докато аз отида до Сторм Кросинг да видя адвоката си, нали така? Да се надяваме, че вече са закусили. Много обичат прясно месо сутрин…

Но Мартина вече не слушаше. Тягостното, тъжно чувство, което я обзе, откак научи за съдбата на „Савубона“, беше изместено от истински гняв. Гвоздеят на програмата в грандиозния план на господин Джеймс за лъскав зоопарк явно щеше да е Джеми. Не само че ще й отнемат най-скъпия приятел, но и ще го превърнат в звезда в „Шоуто на Рубен Джеймс“!

Мартина влезе в къщата след баба си и тихо повтори думите й:

— Само през трупа ми, господин Джеймс!