Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (22)

22.

Слънцето залезе, а Гифт още го нямаше. Информационният център затвори и Мартина и Бен си намериха удобно местенце на едно близко хълмче, откъдето можеха да наблюдават пътя и паркинга, без да привличат вниманието на добронамерените служители, които дори настояха да се обадят на родителите им, преди да си тръгнат.

— Никак не е честно от негова страна да ни остави сами тук. — Мартина се уви в суичъра си, за да се предпази от студа в пустинята. — Какво, за бога, прави? Дали не е седнал да вечеря в хотела? Ще му кажа аз на него, като се появи!

— Ако се появи — поправи я Бен.

Мартина го изгледа. Тази вероятност не й беше минала през ума.

— Но той трябва да се върне! Обеща да ни помогне. Не може да ни зареже тук!

— Кой знае. Той нищо не ни дължи. Защо да ни помага? Ние можем да му докараме само неприятности: влязохме в Намибия нелегално, а родителите ми и баба ти не знаят къде сме. Може да е решил да се измъкне от тази каша. Ясно му е, че няма как да го открием.

— Но нали знаем къде живее?

— Така ли? Ти можеш ли да откриеш мястото? Трябваше да го питаме за номера на телефона, но не се сетихме, че може да ни потрябва.

На Мартина й мина друга мисъл през главата.

— Бен, ами ако му се е случило нещо? Ако се е върнал в хотела и онзи противен Лърк го е приклещил? Сигурно умира да си отмъсти за случката в магазина. Този човек е лукав, не бих му се доверила за нищо на света. Защо Рубен Джеймс го държи на работа?

— Точно това имах предвид — каза Бен. — Постоянно изникват нови въпроси. Време е да намерим отговорите!

* * *

Часове наред чакаха да видят как фаровете на Гифт осветяват паркинга на Информационния център, но мракът наоколо беше непрогледен. Увиха се в спасителното фолио, за да се топлят, и се редуваха да подремват. В три часа часовникът на Бен иззвъня и те станаха — схванати, замръзнали и притеснени. Бяха хапнали малко худия, за да залъжат глада и жаждата, но бяха много разтревожени от отсъствието на Гифт.

Трудно е да се каже кой пръв предложи да претърсят Лунната долина, но после вече нямаше значение. Като заминаха за Намибия и се впуснаха в преследване на Рубен Джеймс, Мартина и Бен заложиха на карта и собствената си участ, и тази на „Савубона“. Ако не довършат започнатото, всичките им усилия до момента щяха да са напразни.

Можеше да има само две причини за липсата на младия бушмен — или ги беше зарязал в Информационния център, убеден, че от персонала ще се погрижат за тях и ще се обадят в полицията, или го е сполетяло някакво нещастие. Мартина си представи обърнатия джип и безжизненото му тяло край пътя.

— Щях да се чувствам по-добре, ако можехме да оставим съобщение на Гифт — каза Бен. — В случай, че ни потърси.

Мартина се загледа в равната тъмна долина и околните планини. Луната беше изгряла, а звездите блещукаха.

— Имам идея! Ще му оставим съобщение! — рече тя, припомняйки си разказа на Гифт как пустинните жители общуват без телефони и компютри. — Помогни ми да съберем бели камъчета.

След минути първият пустинен телеграф беше готов — бял жираф от камъчета, а дългата шия сочеше посоката, в която възнамеряваха да вървят. Щяха да оставят по един такъв жираф на всеки двеста метра.

Тръгнаха през равнината, осветявайки с фенерчето жълтата пътека през камъните и скалите.

Докато вървяха, Бен каза:

— Знаеш ли, не сме длъжни да го правим. Може да се върнем в Информационния център още сега. Вярно е, че ще си създадем проблеми, защото със сигурност ще се обадят в полицията, Гуин Томас ще скочи до тавана, а родителите ми повече никога няма ме изпуснат от поглед, но поне ще сме на сигурно място и ще бъдем живи.

Мартина го погледна.

— А ти искаш ли да се върнем?

— Само ако ти искаш.

— Е, аз не искам. Ако има шанс, дори минимален, да открием в Лунната долина какво е намислил Рубен Джеймс и да спасим „Савубона“, Джеми и Кан, точно това трябва да направя… Хей, видя ли?

Кратерът просветна, сякаш вулканът се събуди. В същия момент чуха приглушен тътен, като далечна гръмотевица. После всичко отново притъмня и утихна.

— Страхотно — рече Мартина, — като че ли не преживяхме достатъчно. Липсва ни само изригващ вулкан.

— Не ми се вярва — ухили се Бен. — Това е обикновена експлозия, предизвикана от човешка ръка, най-вероятно с динамита от самолета. Какво предпочиташ — бомба да те вдигне във въздуха или да се свариш жива в кипяща лава?

— Това ли са възможностите? — усмихна се Мартина. — Чакай да помисля. А, сетих се за още една! Какво ще кажеш да те набия?

Тя сви юмрук и го подгони. Двамата тичаха през пустинята, смееха се и за няколко минути забравиха за проблемите си.

Когато стигнаха до очертани един до друг вълшебни кръгове, Бен каза:

— Убеден съм, че на това място е изчезнал слонът от снимката на Гифт. Познах редицата от скали, защото ми приличаше на усмивка с липсващ зъб.

— Бен, има стотици вълшебни кръгове — отбеляза Мартина. — Дори да допуснем, че си прав, какво значение има това?

— Нищо, ако пренебрегнеш съвпадението, че бащата на Гифт и поне един слон са изчезнали толкова близо до Лунната долина.

— Ти си луд! Не мога да понасям Рубен Джеймс, но ти го обвиняваш в отвличането на Джоузеф, а това е сериозно престъпление.

Мартина се обърна да погледне кратера на вулкана. Обгорелите му склонове се издигаха пред тях. Иззад билото му се излъчваше фосфоресциращо сияние. „Това, което не знае, не може да го нарани“, каза Рубен Джеймс по адрес на Гифт. После мъжът с гарвановочерната коса го изнуди да декларира, че ще направи всичко, каквото е нужно, за да успее проектът „Ноев ковчег“. Такива типове едва ли ще се спрат пред нещо.

Мартина угаси фенерчето.

— Май е добре да продължим с повишено внимание.