Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (26)

26.

— Е, Мартина — каза той, — ето че отново се срещнахме!

И без да дочака отговор, продължи:

— Трябва да призная, че не очаквах пътищата ни да се пресекат точно тук, но за мен е удоволствие да срещна достоен противник.

Мартина се отскубна от лапите на Нипър и впери гневен поглед в кръвния си враг.

— Уверявам ви, че чувството не е взаимно!

Той се засмя.

Вбесена, Мартина продължи:

— На вас май ви е смешно, че един слон току-що едва не умря заради вашите експерименти! Едно е да ни отмъкнете „Савубона“, но не мислех, че можете да паднете толкова ниско и да се представяте за загрижен еколог, а всъщност да не сте нищо друго, освен мъчител на животни!

Това предизвика още една усмивка.

— Изтезания? С това ли смяташ, че се занимаваме тук? Мартина, не си разбрала добре. Ние правим тъкмо обратното. Тези слонове изтърпяват от време на време взимане на кръв за изследване и някой и друг ден без храна и вода, за да проверим издръжливостта им, но жертвата им е нищо в сравнение с ползата за бъдещите поколения слонове. И макар да не го разбират, много от слоновете тук дължат живота си на мен. В пустинята вече щяха да бъдат убити от бракониери или да са загинали от глад и жажда.

Рубен Джеймс млъкна, като видя един от работниците да води Бен. Беше извил ръцете на момчето зад гърба му.

— Какво правиш, Матеус? — скара му се той. — Веднага го пусни! Той е само едно момче!

Бен изтича при Мартина, разтривайки ръце, за да премахне болката. Мартина сложи ръка на рамото му и яростно погледна Рубен Джеймс.

— Руби не дължи живота си на вас — каза тя, — напротив, едва не го изгуби заради вас! Сигурно и Ейнджъл е била заловена и подложена на експерименти, докато не сте я съсипали. Затова сте я изпратил и в „Савубона“ и сте излъгали, че идва от затворен зоопарк.

Рубен Джеймс изглеждаше озадачен.

— Говориш за слоницата, която изпратих в „Савубона“ ли? Ейнджъл, така ли сте я кръстили? Да, това беше неприятно. Случи се в началото на проекта, когато все още се учехме. Още не бяхме построили купола. Бях наел Лърк — нали помниш шофьора ми — да наглежда експериментите. Да кажем, че той е бил твърде усърден, а тя — невъзможна за удържане. Но каквото и да мислиш за мен, аз не търпя жестоко отношение към животните. Лърк беше наказан и мина на друга длъжност. Прекратихме временно експериментите допреди една година, когато завършихме купола и напреднахме със строежа на оазиса „Лунната долина“.

Той посочи с брадичка към Джоузеф.

— Тогава доведохме и повелителя на слоновете.

— Доведохте го, а? — изсмя се Мартина. — Или го отвлякохте?

— Мартина, защо така упорито се опитваш да ме изкараш злодей? Да виждаш белезници? Той може да си тръгне, когато поиска. Но предпочита да е тук, сред любимите си слонове, нали така, Джоузеф?

Джоузеф кимна и побърза да си намери работа. Руби трябваше да бъде нахранена.

— Ами синът ти? — избухна Мартина. — Не ти ли пука за него?

Повелителят на слоновете потръпна, сякаш някой го удари с камшик, но не се обърна.

Рубен Джеймс присви очи.

— Един от екскурзоводите в Информационния център каза, че повелителят на слоновете е изчезнал — побърза да добави Мартина, — и спомена за сина му.

Рубен Джеймс не изглеждаше убеден, но не оспори думите й.

— Джоузеф наистина има син, на двайсетина години е. Аз съм му като втори баща. Това е уговорката между мен и него. Той ще се грижи за слоновете, а аз — за Гифт. Съмнявам се, че момъкът би казал лоша дума за мен.

Той втренчи изпитателен поглед в Мартина.

— Лърк каза, че те е видял в магазина в хотела. Тогава не му повярвах.

— Защо „Савубона“? — намеси се Бен. — Защо не изпратихте Ейнджъл в някоя клиника за животни в Намибия? Защо си направихте труда да я транспортирате в друга страна?

Рубен Джеймс го изгледа хладно.

— Да я оставя тук, би означавало да рискувам бъдещето на проекта…

Той махна с ръка към купола:

— Това, между другото, е проектът „Ноев ковчег“. Не искахме да го прекратяваме още в зародиш. Както казахте, имам репутацията на консервационист. Ако слоница в напреднала бременност с травми като тези на Ейнджъл попадне в намибийска клиника, хората ще започнат да задават въпроси. Запознах се с дядо ти, Мартина, на една конференция за дивата природа и бях впечатлен от всеотдайността му. Помислих, че ако някой може да спаси слоницата, това е Хенри. Беше доста трудно да я изпратим в Южна Африка, но все пак успяхме.

— Ама добре се получи! — саркастично отбеляза Мартина. — Сега имате и Ейнджъл, и резервата ни. Какво съвпадение!

— Не е съвпадение, а просто умен начин за водене на бизнес, Мартина. Аз помогнах на дядо ти, а като почина, преди да изплати дълга си, той неволно ми върна услугата. „Савубона“ е идеалното място за южноафриканския клон на проекта „Ноев ковчег“.

— Но защо? — извика Мартина. — Защо точно нашият дом? Има милион резервати, в които можете да правите гнусните си експерименти. Да не би в нашия да има диаманти или нещо подобно?

Рубен Джеймс въздъхна:

— Разочароваш ме, Мартина. Мислех, че вече си разбрала. Проектът „Ноев ковчег“ няма нищо общо с диаманти, злато или платина. Става дума за нещо много по-важно.

— Глобалното затопляне — тихо каза Бен, — става въпрос за глобалното затопляне.

— Добро предположение — провлече Рубен Джеймс, — доста добро…

— Обърках се — призна Мартина.

— Добре, забрави за момент за „Савубона“ — започна да обяснява Бен. — Помниш ли бушменската легенда, която ни разказа продавачът на камъни? Според нея Бог изпълнил мечтата на намибийците, като превърнал всички езера и реки в диаманти.

— Но това е просто измислица.

— Да, но помисли малко. Какво може да е по-ценно в една пустинна страна от диамантите, златото и платината, взети заедно?

— Водата?! — извика Мартина. — За това ли е всичко? Заради водата?

Тя се огледа и най-после й проблесна.

— Значи това правите в Лунната долина? Намислили сте да отклоните извора, който дава вода на хората и животните в Дамараланд от хилядолетия насам, за да го контролирате! И сте го отклонили в изгаснал вулкан, за който местните вярват, че е обитаван от духове, за да не смеят да припарят насам и да не се досетят!?

— Да, оазисът е допълнителна застраховка. Толкова е красиво, че на никого не би му хрумнало какъв брилянтен план се разгръща зад кулисите.

Очите на Рубен Джеймс искряха от вълнение. Той като че ли забрави странните обстоятелства около срещата им и че Мартина и Бен са нарушители, и им говореше така въодушевено, сякаш са бъдещи акционери на компанията.

— Поради замърсяването на околната среда настъпва глобално затопляне, а то ще доведе до засушаване. За водата ще се водят повече войни, отколкото са се водили за нефт или в името на която и да е религия. Хората, които имат контрол над водните запаси, ще имат власт и над Земята!

— Значи в крайна сметка всичко е за пари и власт, а не за запазването на животните или водата — заключи Мартина.

Устните на Рубен Джеймс потрепнаха.

— Възможно е да се постигнат и двете.

— Водата ли е причината толкова много да желаете „Савубона“? — попита Бен. — Заради водоема в резервата?

Рубен Джеймс го изгледа подозрително, сякаш за първи път му хрумна, че може би им казва повече, отколкото трябва.

— Не само — отговори уклончиво той.

Погледна часовника си и повика с жест набития мъж.

— Нипър, бъди така добър да заведеш Мартина и Бен в хотела. Сигурно не са гладни, при положение че вече похапнаха от моята закуска в лабиринта, но все пак се погрижи да им дадат обяд и някоя от най-хубавите стаи.

— Благодаря — каза Мартина, — но трябва да се прибираме. Баба ми ще се тревожи.

Рубен Джеймс се засмя.

— Съмнявам се, че баба ти знае къде сте. Впрочем доста съм любопитен как стигнахте дотук, но ще отложим разказа за някой друг ден.

— Задържате ни в плен?

— Не приказвай глупости! Свободни сте да напуснете Лунната долина, когато пожелаете. Тоест, когато пожелаете, но след Бъдни вечер, до която остават още три дни. Тогава „Савубона“ ще стане моя. А ще ми бъде безкрайно неприятно, ако се случи нещо, което да попречи на гладкото уреждане на документите.