Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (27)

27.

— Ако сме свободни да си вървим, защо просто не излезем от Лунната долина и не се обадим на властите или на Грейс и Тендай? — попита Мартина.

Бен не отговори, устата му беше пълна с пържола и пържени картофи. Щом се настаниха в разкошен апартамент на последния етаж на хотела, Бен и Мартина си поръчаха най-скъпите ястия от менюто, напук на Рубен Джеймс.

От апартамента се разкриваше превъзходна гледка. Цялата предна стена на стаята беше стъклена и те виждаха оазиса чак до кристалносиния шадраван, лабиринта от подрязан жив плет и цветята в подножието на тропическата гора. На фона на небето се очертаваха стръмните стени на кратера.

Първата работа на Мартина беше да си вземе гореща вана. Сега лежеше на леглото с поруменяло лице, увита в халат, толкова голям и пухкав, че все едно се бе загърнала в облак. Мръсните им дрехи бяха пратени в пералнята.

— Не виждаш ли, че той точно това цели? — отговори накрая Бен. — Не може да ни отвлече, защото това е сериозно престъпление и може да провали шансовете му да превземе „Савубона“. Но ако си тръгнем преди уречения ден, нищо не му пречи да се обади в полицията и да ни обвини в незаконно нахлуване и нападение над слоновете…

— Нападение ли?! — извика Мартина. — Аз се опитвам да помогна на Руби! Работниците бяха тези, които я нападаха!

— Знам, обаче ще бъде нашата дума срещу неговата. А откровено казано, не мисля, че полицаите ще останат доволни, когато установят, че сме влезли в Намибия без паспорти. След това най-вероятно ще повдигнат обвинения на Гуин Томас и родителите ми за нехайно отношение. Не вярвам, че Рубен Джеймс възнамерява да ни навреди. Той просто иска да не му се пречкаме, докато получи „Савубона“.

Мартина седна.

— Спомних си нещо. Тази сутрин, когато бяхме в склада, видях, че са им доставили двайсет опаковки от едно лекарство. Тогава не можах да се сетя за какво е, но сега знам. Това е успокоително за животни.

Бен остави вилицата и ножа.

— Онзи плешив мъж, Тони, каза, че оставали само двайсет и четири часа, докато слоновете се махнат, защото били затворени толкова отдавна, че щели да подивеят. Ако хотелът е готов да отвори врати за гости, нищо чудно, че Рубен Джеймс иска да ги махне оттук. Обзалагам се, че планира утре да ги изпрати в „Савубона“.

— В „Савубона“ ли? — Мартина пристегна халата си. — Бен, трябва да ги спрем!

— В момента повече от всичко ни трябва един хубав сън. Полумъртви от умора няма да бъдем от полза нито за слоновете, нито за когото и да било.

Мартина искаше да възрази, но мозъкът й беше замъглен от изтощение и просто не намираше думи.

— Добре — съгласи се немощно тя и отпусна глава на леглото.

Докато следобедното слънце прежуряше над Лунната долина, в нея не се чуваше ни една птича песен.

* * *

Някой пъхна карта в ключалката на стаята и Мартина се събуди от изщракването. Бен също се размърда и се пресегна за фенерчето, което оставиха на пода между двете легла.

Вратата се отвори тихо и в стаята се вмъкна някой. Бен светна с фенерчето. Повелителят на слоновете премигна, когато лъчът освети очите му.

Страхът на Мартина се смени с гняв.

— Какви ги вършиш, Джоузеф? — Но като видя, че той е по-уплашен и от нея, смекчи тона. — Едва не ми докара инфаркт!

— Простете, че ви изплаших — каза той, — но трябваше да поговоря с вас насаме. Чак сега успях да открия карта за вратата ви. Моля ви, ако знаете нещо за сина ми, кажете ми! Макар да отрекохте пред господин Джеймс, имам чувството, че познавате Гифт или поне сте го видели.

Мартина отвърна хладно:

— Какво ви интересува? Според Рубен Джеймс сте тук по своя воля. Каза, че имате сделка той да се грижи за Гифт, а вие — за слоновете. Очевидно не ви пука дали Гифт се тревожи за вас.

Джоузеф поклати глава.

— Вярно е, че можех да си тръгна и да се върна при сина си. В началото дори господин Джеймс ми предлагаше да ме заведе при него, стига, разбира се, да не споменавам и дума за това място. Той не е лош човек. Наистина вярва в проекта „Ноев ковчег“ и че ще е полезен. Не се страхувам от него.

— А от кого? — попита Бен.

Джоузеф сниши глас.

— От партньора му Калум. Той убеди господин Джеймс да отклонят водите на извора, за да контролират водата в Дамараланд. В началото господин Джеймс беше против, но после се съгласи. Имам чувството, че Калум има някаква власт над него, може би е заради пари. Ако утре планът им успее, ще последва катастрофа.

— Не разбирам — каза Мартина, — твърдите, че обичате слоновете, а помагате на тези хора в гадните им експерименти. Твърдите, че обичате сина си, казвате, че можете да си тръгнете оттук, а не го правите.

Повелителят на слоновете се отпусна върху един стол и хвана главата си с ръце.

— Знаете ли поговорката „Каквото си надробиш, това ще сърбаш“? Преди много време взех ужасно решение. Страх ме е, че сега трябва да понеса последствията.

— Всеки допуска грешки — опита се да го успокои Бен.

Джоузеф вдигна глава.

— Не и грешка като тази. Слоновете всъщност са моето семейство. Те са моите братя, сестри, чичовци. Знаете ли какво е да ги гледам как умират бавно, оковани и затворени? В такава ситуация те губят ума си. Отчаяно искат да се освободят от плен и понякога дори се самоубиват. Мислех, че с любов и търпение мога да им помогна да преживеят този период, но сгреших.

— Вие обичате слоновете повече от собствения си син! — обвини го Мартина.

Джоузеф пребледня.

— Не е така! Освен това тук не става дума за сравнение. Обичам и сина си, и слоновете! Не ме съдете, защото не знаете фактите.

— Откакто сме в Намибия, търсим факти — саркастично отбеляза Мартина, — много бихме искали да научим някои от тях.

Джоузеф потрепери.

— Преди една година се скарах с Гифт. Забелязах някои промени у него, откак тръгна на училище в Уиндхок, и усещах, че не са за добро. Беше напрегнат, държеше се наперено и нахално. Искаше да стане известен фоторепортер. Истината е, че вече не можех да плащам училището, какво остава за колежа!? Казах му да слезе на земята, а той ме обвини, че искам да му отнема мечтата и да унищожа бъдещето му. Гифт избяга от къщи и ме заплаши, че няма да се върне. През онази дълга нощ, докато го търсех, имах много време да мисля. Осъзнах, че съм твърдоглав стар глупак, който упорито държи на своето, а светът се променя. Разбрах, че съм щастливец да имам син, който мечтае да стане фотограф, при положение че синовете на много от приятелите ми са мързеливци, които само се мотаят из града, крадат, пият и се забъркват в неприятности. Заклех се, че ще направя всичко, за да му помогна да постигне мечтата си.

Мартина и Бен бяха потресени. Те седяха един до друг в халатите си и не сваляха очи от повелителя на слоновете.

— Продължавайте — подкани го Мартина.

— Призори минах край Лунната долина. Тогава се появи Рубен Джеймс с колата си. Познавам го от много години и когато ме попита какво има, разказах му всичко. Закле ме да пазя тайна и после ме доведе тук и ми показа купола. Току-що го бяха завършили. Каза ми за намерението си да създаде супер раса от животни, които да оцелеят при глобалното затопляне. Вярваше, че това може да стане чрез изучаване на пустинните слонове. Предложи ми толкова пари, колкото не бях спечелил през целия си живот дотогава. Трябваше да се грижа за слоновете и да ги обучавам. Поколебах се, а той удвои сумата.

— Но парите си имаха цена, нали? — предположи Бен.

Джоузеф кимна.

— Проектът „Ноев ковчег“ е строго секретен, което означава, че ако исках да участвам, трябваше да взема решение на мига. Не можех дори за един час да се прибера у дома и да обясня на сина си. Трябваше да се съглася да прекъсна всяка връзка с досегашния си живот за дванайсет месеца. В замяна Рубен обеща да плати образованието на Гифт и да се грижи за него като за свой собствен син. Каза, че ще направи всичко по силите си да му помогне да постигне мечтата си.

— И вие приехте — каза Мартина.

— Приех, портите на Лунната долина се затвориха и в този миг животът ми за другите приключи.

* * *

Нощта покри Лунната долина. Мартина се ослуша за щурци и жаби, чиито хорове изпълваха африканските нощи. Но кратерът беше зловещо тих.

Бен направи кафе и тримата седнаха на масата. След разказа на Джоузеф Мартина се разтревожи още повече за Гифт. Защо приятелят им не се върна да ги вземе?

— Ако това е някаква утеха, Рубен Джеймс поне е изпълнил обещанието си за Гифт — каза тя през стиснато си гърло.

Двамата с Бен разказаха на Джоузеф всичко за трите дни, които прекараха заедно със сина му: откакто ги спаси от червените дюни на Сосусвлей до момента, в който ги остави при скалните рисунки в Дамараланд. Не споменаха обаче, че не се върна, нито че се безпокоят дали не му се е случило нещо. Вместо това казаха, че са тръгнали да се разхождат и са се изгубили в пустинята.

Мартина рядко бе виждала човек така да се преобразява от някаква новина. Сякаш бяха дали на Джоузеф вълшебна напитка. Изведнъж се подмлади с двайсет години.

— Гордея се, че синът ми ви е помогнал — каза той. — А това, че работи като фотограф и че е построил дом, са най-хубавите неща, които един баща може да чуе. Когато казвате, че момчето ми е станало мъж, и не само това, ами истински джентълмен, тези думи са като мехлем за душата ми…

Джоузеф се изправи.

— Вече съм ви длъжник, а и нямаме много време, но се чудя дали ще позволите да ви задам още един въпрос.

— Разбира се — усмихна се Бен.

— Чух, че говорите с господин Джеймс за слоницата, която Лърк измъчи. Казахте, че живее в „Савубона“? Това вашият дом в Южна Африка ли е?

— Да — отвърна Мартина, — това е резерват за диви животни близо до Сторм Кросинг. Дядо ми и надзирателят, Тендай, приели Ейнджъл и я излекували. Сега тя е щастлива, но изглежда някак самотна.

Мартина реши да не споменава, че ако не стане чудо, само след три дни „Савубона“ ще принадлежи на Рубен Джеймс и Ейнджъл ще стане негова. Както и белият жираф, помисли тя със свито сърце.

— Радвам се да го чуя. Бяха я пратили там много преди да дойда, но щом един от работниците ми я описа, разбрах, че говорят за един от любимите ми слонове. Познавам я от трийсет години. Сърцето ме заболя, като си помислих най-лошото. Утехата ми е, че сестра й още е при мен.

Мартина го изгледа изненадано.

— Сестра й ли?!

Джоузеф кимна.

— Руби, слоницата, която излекувахте днес. Тя е сестра близначка на Ейнджъл.

Той стана да си върви.

Бен също се изправи.

— Нещо не ми е ясно, Джоузеф. Казахте, че сте приели да останете в Лунната долина дванайсет месеца. Значи вече можете да се приберете у дома при Гифт?

Повелителят на слоновете сведе очи.

— Договорът ми изтече, но има един проблем.

— Има ли нещо общо с Калум? — попита Мартина.

Джоузеф реагира така, все едно го опариха с въглен.

— Моля ви, госпожице Мартина, говорете по-тихо. Тук и стените имат уши. Преди няколко месеца Калум ме предупреди, че ако се откажа от проекта, трябва да съм наясно, че някой ден — може би утре, а може след десет години, Гифт ще го застигне нещастен случай. Надявам се, че не говори сериозно, но се страхувам да проверя дали е така. Ако трябва да избирам между своя живот и този на сина си, предпочитам да спася живота на Гифт, дори това да означава той да расте без баща.

На вратата се похлопа. Тримата подскочиха като ужилени.

— Ами ако е той? — уплаши се Джоузеф. — Не бива да ме сварва тук! Ще реши, че ви разказвам тайни.

— Скрийте се в гардероба! — каза Мартина.

Отново се похлопа, този път по-силно.

Бен отиде до вратата.

— Кой е? — учтиво, но сънено попита той.

— Камериерката.

Бен отвори предпазливо, притеснявайки се да не е капан. Едно усмихнато момиче му подаде пакет с изпраните им дрехи.

— Добър вечер! — поздрави ги то. — Господин Джеймс пита дали бихте искали вечеря.