Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (5)

5.

В шест часа сутринта в деня, в който Гуин Томас замина за Англия, възрастният пазач Сампсън се обади по радиостанцията, че е открил болен африкански бивол. Най-вероятно животното е покосено от вирус и има нужда от спешно лечение, каза той.

Мартина чу пращенето на радиостанцията и гласа на Тендай, който казваше нещо на пазача. Момичето слезе в кухнята. Бен вече пиеше кафе и похапваше препечена филийка. За разлика от Мартина, която мразеше да става рано и беше още по пижама, Бен беше готов да се изправи срещу всичко, което му готвеше настъпващият ден.

— Има болен африкански бивол близо до северната граница — каза той на Мартина. — Ще дойдеш ли с нас? Може да си ни полезна.

Нищо не можеше да разсъни Мартина по-бързо от животно в нужда. Тя пийна няколко глътки от кафето на Бен и лапна последния залък от филийката му, без да обръща внимание на протестите му.

— Дай ми една минута! — каза момичето и се втурна по стълбите. Взе пакета за оцеляване, без който не тръгваше никъде, нахлузи дънките и синия суичър и излетя навън.

Оказа се, че бързането й е напразно. Тендай и Бен надничаха под капака на джипа и спореха за свещите и впръскването на гориво.

— Карам тази стара дама, откак дойдох да работя тук. Това беше преди двайсет години — обясняваше Тендай. — И макар да е кърпена много пъти, никога не ме е изоставяла. Снощи вървеше идеално. Не разбирам защо сега не работи.

Тъкмо пробваха акумулатора, когато в двора се появи Рубен Джеймс с чисто нов ленд роувър с открит покрив.

— Уцели момента! — измърмори Бен.

Рубен Джеймс слезе от джипа. Носеше бяла риза и безупречно изгладени панталони в цвят каки, плешивата му глава лъщеше на слънцето. Наистина приличаше на преуспял собственик на сафари парк.

— Неприятности в рая? — попита той с усмивка и се приближи.

Подаде ръка на Тендай.

— Аз съм Рубен Джеймс. Вие сигурно сте прочутият надзирател на „Савубона“? Чух за вас преди няколко години от Хенри Томас, но тогава май бяхте заминал някъде. По онова време бяхте следотърсач, ако не греша.

Без да изчака отговор, Рубен Джеймс се обърна и се усмихна на Мартина.

— Отново се срещаме.

На Мартина й се искаше да има развалено яйце подръка, за да го размаже в самодоволната му физиономия.

— За жалост — отвърна хладно тя.

Рубен Джеймс се разсмя.

— За жалост?! Стига, Мартина, сигурен съм, че ще станем добри приятели.

Зулусът се изненада от грубостта на Мартина, но отвърна учтиво.

— Да, господине, аз съм надзирателят в „Савубона“. За съжаление, колата ми не иска да запали. Ще трябва да се обадим в сервиза, но те отварят чак в осем часа, а ние бързаме да спасим един болен бивол.

— Болен бивол ли? — повтори Джеймс, после посочи с ръка ленд роувъра. — Моля, вземете моята кола.

Всички го зяпнаха с изумление. Мартина се чудеше къде е уловката.

— Благодаря за любезното предложение, господин Джеймс — отвърна Тендай, — но няма нужда. Имам приятели, които ще ни помогнат.

Рубен Джеймс обаче не щеше и да чуе.

— Настоявам! За мен ще е удоволствие. Шофьорът ми ще ви закара. Лърк, тези добри хора трябва да отидат в резервата и да намерят болното животно. Останете колкото време е необходимо. Бездруго трябва да свърша малко работа по документите, така че има какво да правя, докато се върнете.

После кимна към джипа на Тендай.

— А междувременно, ако позволите, ще повикам някой от моите механици да погледне двигателя.

Преди да успеят да възразят, Рубен Джеймс ги избута към ленд роувъра и лично затвори вратите, сякаш той е шофьорът, а не Лърк.

Докато колата излизаше през портата, Мартина, която седеше на задната седалка до Бен, хвърли поглед назад. Рубен Джеймс стоеше на алеята и махаше с ръка, също както правеше Гуин Томас.

Сякаш вече се е нанесъл в нашата къща, беснееше Мартина. Сякаш два дни, след като пусна бомбата, вече е превзел „Савубона“.

Някакъв тих глас в главата й добави: „И Джеми“.

* * *

Щом къщата се изгуби от погледа им, мазната усмивка изчезна от лицето на шофьора. Той продължи да кара начумерено и мълчаливо. Когато Тендай го попита нещо за автомобила, той се престори, че не разбира.

Носеха се през златистозелените тревисти равнини на „Савубона“. Минаха край езерото и високото възвишение и когато наближиха планината, в която бе скътана Тайната долина, Мартина почувства как сърцето й се свива. От месеци не е навестявала убежището на белия жираф. В долината имаше пещера, за която знаеха само Мартина и Грейс и, разбира се, древните бушмени, защото бяха запечатали живота си в рисунки по стените й.

Мартина не разбираше защо тези рисунки предсказват част и от нейната съдба. И досега не знаеше дали е хубаво, или лошо, че не успява предварително да разтълкува пророчествата в Стаята на спомените, както наричаха пещерата. „Само времето и опитът ще ти дадат очи да ги видиш“, обичаше да казва Грейс.

Веднъж Мартина се оплака, че няма полза животът ти да е описан на стена в пещера, ако не можеш да избегнеш лошите неща, които те чакат. Тогава Грейс й обясни, че тъкмо в това е смисълът. Ако човек е способен да види бъдещето си, той ще избира само хубавите моменти. „Така никога няма да научиш нищо, нито да преживееш най-важните неща на света, защото те обикновено са и най-трудните“, каза сангома.

Мартина донякъде беше съгласна с това. Част от най-тежките изпитания я отведоха до най-прекрасните мигове в живота й. Но дори Грейс ще признае, че загубата на Джеми, на „Савубона“ и на всички животни в резервата не е препятствие, през което задължително трябва да се мине.

Мартина скришом погледна към кривото дърво, което скриваше входа към Тайната долина. Реши в някоя от следващите нощи да се измъкне и да отиде в Стаята на спомените, за да види дали сан, както наричаха бушмените, са нарисували нещо за намерението на Рубен Джеймс да открадне „Савубона“. След по-малко от месец Мартина щеше да стане на дванайсет. Може би вече е натрупала достатъчно опит, за да прочете бъдещето си в пещерните рисунки.

Ленд роувърът намали. Сред дърветата се показа Сампсън.

— Паркирай тук, моля те, Лърк! — каза Тендай, като посочи едно място в края на поляната.

Шофьорът намусено се подчини.

— Съветвам те, за твоя собствена безопасност, да останеш в колата — предупреди го надзирателят. — Имаме достатъчно проблеми с шефа ти, за да ни съди, че някое диво животно те е одраскало.

Лърк с нищо не показа, че го е чул, отвори вратата и излезе от колата. Облегна се на капака и запали цигара.

Погледите на Тендай и Мартина се срещнаха. Надзирателят сви рамене, слезе от колата с ветеринарната си чанта и заговори на зулуски със Сампсън — жилав, сух мъж, който изглеждаше поне на сто години.

Докато навлизаха в горичката, Тендай предупреди Мартина и Бен да внимават.

— Ще внимаваме! — увери го Мартина.

Биволите спадат към голямата африканска петорка — заедно с лъвовете, леопардите, слоновете и носорозите. Заради красивите им силуети и извитите рога някои туристи си мислят, че приказките за свирепия им нрав са преувеличени. За съжаление, малцина оцеляват, за да си признаят грешката.

Този бивол обаче не представляваше опасност за никого. Беше съвсем млад, явно прогонен от стадото, задето се е бил, но сега нямаше и следа от бойния му дух.

Лежеше на една страна, с насълзени и ужасени очи, съсипан от треската. Докато го гледаха, той въздъхна дълбоко, сякаш животът се изплъзва от тялото му.

От очите на Мартина покапаха сълзи. Не можеше да гледа как някое животно страда.

— Побързай, Тендай! — извика тя, но надзирателят и пазачът спореха за нещо с шофьора.

Лърк явно отказваше да изгаси цигарата. После я хвърли в краката си. Припламнаха искри и сухата трева по края на поляната задимя. Сампсън свали ризата си и я хвърли на земята, за да потуши пламъците. Тендай се втурна към ленд роувъра за вода и крещеше гневно на шофьора.

Мартина повдигна горната устна на бивола. Венците му бяха почти бели — сигурен признак за наближаващата смърт.

— Мартина, направи нещо! — настоя Бен.

Той знаеше, че момичето има дарба да помага на животните, макар и да не беше наясно как го прави. За разлика от Тендай и Гуин Томас обаче, той знаеше, че Мартина винаги носи пакета си за оцеляване, пълен със специални лекове, и че може да изпадне в транс, който да й покаже как да ги използва.

— Ако трябва, няма да гледам.

Бен понечи да се обърне, но тя го спря:

— Чакай, сложи ръце на сърцето му!

Мартина извади малко шишенце, махна капачката и от него се разнесе противна миризма на жабуняк, плесен и потни чорапи.

— Какво е това? — Бен стисна носа си и се разкашля. — Помолих те да помогнеш на бивола, не да го задушиш.

Мартина не му обърна внимание. Изля зелената течност в устата на животното и то се съживи достатъчно, за да кихне, да изплюе течността и да придобие крайно погнусено изражение. Момичето сложи нежно ръце на главата на бивола и започна да гали влажния му нос, грапавите му, остри рога и дебелата кожа по муцуната и шията му. После Мартина затвори очи.

Мина известно време. Тя не знаеше дали са две секунди или два часа. Ръцете й се затоплиха. Започнаха да я парят, сякаш всеки миг ще се подпалят. Чу гласовете на предците си, които жужаха в главата й и я напътстваха. Ритъмът на барабаните им ехтеше в гърдите й. Видя огромни стада жирафи и мъже с препаски, които носеха копия и…

— Мартина, внимавай!

Биволът бе скочил на крака и размахваше рога. Мартина го гледаше със замъглени очи. Тендай тичаше към тях с пушка в ръка, а Бен се опита да застане между животното и приятелката си, излагайки самия себе си на смъртна опасност.

Но Мартина не се нуждаеше нито от пушката на Тендай, нито от закрилата на Бен. Биволът разтърси глава, сякаш да я избистри, изпръхтя и се скри сред дърветата.

Тендай стигна до децата и с облекчение ги прегърна.

— Казах ви да внимавате! Биволите са непредвидими. Този успя да заблуди дори Сампсън, че умира. А пазачът има кажи-речи едновековен опит. Следващия път не се делете от мен!

— Добре — съгласи се Мартина, — но не мисля, че искаше да ни нарани.

Момичето избягваше да погледне Бен, но с крайчеца на окото си зърна колко е разтърсен от случилото се. Тъкмо се канеше да го заговори, когато видя, че шофьорът приближава към тях.

— Лърк, казах ти да стоиш в колата! — раздразнено му викна Тендай.

Шофьорът го изгледа гневно:

— Не приемам заповеди от теб!

Тендай примирено сви рамене.

— Това не е заповед. За твое добро е. Макар че вече си мисля, че по-скоро трябва да пазим животните от теб. За малко да направиш пожар.

Лърк не отговори. Беше втренчил особен, уплашен поглед в нещо зад Тендай.

— Слон! — прошепна дрезгаво той. — Полудял слон!

— Не е слон — възрази Тендай, който започваше да губи търпение, — а бивол. И изобщо не е луд. Може би е малко болен.

— Тендай — тихо рече Бен, — човекът е прав!

Един женски слон, едър като баобаб, стоеше в сянката на дърветата и заплашително плющеше с уши, а после изтръби оглушително. Явно се канеше да нападне.

Лърк грабна пушката от ръцете на Тендай.

— Ти луд ли си? — кресна зулусът и задърпа пушката обратно. — Искаш да убие всички ни ли? Това не е пушка за слонове. Ще усети куршума като ужилване и ще се ядоса още повече!

Лърк вдигна пушката и се прицели.

Тендай го хвана за китката и стисна толкова силно, че Лърк пусна оръжието.

— Дори не си и помисляй, за да не застрелям аз тебе! Сега всички бавно и внимателно тръгваме към колата. Ако слонът нападне, тичайте на зигзаг. Готови ли сте? Хайде!

Едва направиха няколко крачки и Лърк изпадна в паника. Той се втурна презглава към ленд роувъра. Мартина, която досега бе виждала само стада слонове спокойно да обикалят около водоема или да се разхождат мързеливо из резервата, се смая, когато слоницата се изстреля от горичката, като че ли е състезателен кон, и се спусна след шофьора. Дистанцията помежду им бързо намаляваше. Лърк щеше да бъде премазан, преди да стигне до колата. Той напълно забрави, че трябва да тича на зигзаг.

Тендай обви ръце около Бен и Мартина и тримата гледаха ужасено разиграващата се сцена.

— Свали си якето, Лърк! — извика надзирателят. — Свали си якето и го хвърли на земята! Веднага!

Слоницата настигаше шофьора. След секунди Лърк щеше да се превърне в кървава каша.

— Якето, Лърк! — крещеше Тендай. — Свали си якето и го хвърли!

Думите някак стигнаха до ужасения мозък на шофьора. Той си съблече якето и го метна на земята. Слоницата объркано спря и започна да мести очи от Лърк към червената купчина на земята. За миг изглеждаше, че ще продължи гонитбата, но в същия момент Сампсън запали двигателя на джипа и тя предпочете да остане при якето. Във въздуха се вдигнаха облаци прах, докато тя тъпчеше, подхвърляше и размяташе дрехата.

Лърк стигна до ленд роувъра и се хвърли вътре с хълцане. Преди мъжът да успее да седне, Сампсън натисна газта — бързаше да качи Тендай и двете деца.

Джипът се отдалечи от полудялата слоница, но Мартина продължаваше да чува гневното й тръбене.