Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (4)

4.

След три часа Гуин Томас се върна от Сторм Кросинг. Носеше няколко добри и няколко лоши новини.

— Кажи първо хубавите! — помоли Мартина, когато с Бен влязоха в кабинета й.

Бен седна на стола, а тя се настани върху шкафчето с документи.

Гуин Томас им показа един лист.

— Засега имаме това — заповед, която забранява на господин Джеймс и хората му да сложат и една тухла тук, докато официално не напуснем „Савубона“, а това трябва да стане на Бъдни вечер. Лошата новина е, че не можем да им попречим да идват тук, могат да водят архитекти, проектанти и специалисти по дивата природа…

— Това е нечувано! — Мартина не искаше думите й да прозвучат толкова драматично, но викът се изтръгна от гърдите й. — Не можем да оставим този отвратителен човек да планира глупавия си зоопарк и да си пъха носа навсякъде, докато сме още тук! Ако пипне Джеми и с пръст дори, не отговарям за последствията! Може да му изпусна гумите!

— Мартина! — ужаси се Гуин Томас. — Няма да позволя да говориш като малък гангстер! Не ме интересува колко си разстроена, знам, че си съкрушена от възможността да изгубиш Джеми, но това не е оправдание.

Гуин Томас стана и отиде до прозореца.

— Как мислиш, се чувствам аз? „Савубона“ е моят дом. Това беше домът и на майка ти, а после стана и твой. Това е мечтата на дядо ти, още преди да го срещна, а след това се превърна в наша обща мечта. А сега какво? Трябва да се примиря с факта, че дядо ти може би ме е измамил, като е приписал тази мечта на господин Джеймс?!

Гуин се обърна и погледна замислено Мартина и Бен:

— Знаеш ли какво, не вярвам да го е направил. Дядо ти не беше идеален, но със сигурност беше почтен мъж. Ако наистина е заложил „Савубона“, направил го е с най-добри намерения — може би да ме защити от тежък финансов удар. Или е било така, или са го подвели, за да промени завещанието си. За съжаление, сега вече няма значение. Колкото и благородни да са били намеренията му, постъпката му вероятно ще ми струва дома. От това боли. Много боли! Ако не стане чудо, Мартина, след две седмици ние с теб и котките ще трябва да си съберем багажа и да се преместим в апартамент под наем.

Мартина се опита да си представи как баба й, която обича природата повече от живота си, ще заживее в мъглив град, далеч от саваните на „Савубона“. Почувства се голяма егоистка, че забрави, че това нещастие е много по-тежко за баба й.

— Не можем да се предадем, трябва да направим нещо. Сигурно съдията ще разбере, че много от животните в резервата са като Джеми: останали са сираци или са имали тежък живот и се нуждаят от нашата обич и закрила.

Гуин Томас се намръщи.

— За съжаление, Мартина, когато става дума за имоти, съдиите обикновено виждат нещата в черно и бяло. Надявах се, че подписът на завещанието е фалшив, но адвокатът повика графолог, който потвърди, че е автентичен.

Тендай почука на вратата. С тъжна усмивка Гуин Томас го покани да влезе и после продължи:

— Боя се, че нищо не можем да направим.

Мартина погледна Бен. Лицето му бе придобило онова изражение, което се появяваше винаги, когато загазят. Личеше, че се мъчи да намери решение.

— Ами ако има и друго завещание? — обади се той. — По-ново, в което господин Джеймс оставя „Савубона“ на вас? Това не би ли променило всичко?

Гуин Томас кимна.

— Така е, но ако имаше друго завещание, Хенри щеше да ми каже за него или щях да го намеря, когато преглеждах документите след… смъртта му.

Настъпи неловко мълчание. Никой не искаше да изрече очевидното — ако Хенри не й е казал за завещанието, предадено на господин Джеймс, може да не й е казал и други неща.

Мартина се замисли за дядо си, когото никога не бе виждала. Бил убит, докато се опитвал да спаси родителите на белия жираф от бракониери. Заради трагедията баба й останала с разбито сърце и без човека, с когото беше делила четиридесет и две години от живота си.

— Не можем да се откажем — повтори Мартина. — Трябва да се борим!

— Съгласна съм — отвърна баба й, — но не мога да измисля как точно да го направим.

— Искате ли да съобщя новината на персонала в резервата? — предложи надзирателят.

— Благодаря ти, Тендай. Аз не мога да го направя и ще съм ти много благодарна, ако се заемеш.

— Сещате ли се през последните седмици преди смъртта си господин Томас да е казвал или правил нещо необичайно? — попита Бен. — Да е изглеждал неспокоен?

— Точно обратното — отговори Гуин Томас. — Беше по-щастлив от всякога. Говореше за бъдещето на резервата и имаше куп проекти. Няколко седмици преди да почине неочаквано замина за Англия за някаква среща.

Гуин удари тежко с ръка по бюрото.

— Това трябва да е било, нали? Нещо се е случило по време на това пътуване. Знам, че възнамеряваше да се види с родителите ти, Мартина, но не си спомням по каква работа замина.

— Къде точно е бил? — попита Мартина. — Може да погледнеш датата на завещанието, което ти показа господин Джеймс, и да видиш дали съвпада с пътуването.

— Помня, че беше през зимата — отвърна баба й, — но трябва да видя в паспорта му кога точно. Мисля, че още го пазя.

Тя дръпна най-долното чекмедже на бюрото и отвори една папка. Не намери паспорта и бутна обратно чекмеджето, но то не се затвори. Гуин Томас нервно го натисна, после пак го отвори и бръкна с ръка.

— Нещо му пречи да се затвори.

Извади купчина смачкани и разкъсани листа и син плик с оръфани краища. Върху него със синьо мастило беше написано: „Гуин“.

Мартина понечи да попита баба си дали би искала да я оставят насаме, но Гуин Томас вече отваряше плика. Прочете писмото, а после го подаде на останалите.

Скъпа моя,

Надявам се никога да не ти се наложи да използваш този ключ. Това би означавало, че съм се приближил твърде много до истината. Ти винаги си ме мислила за смел човек. Днес не се чувствам такъв. Надявам се да намериш сили в сърцето си да ми простиш.

Винаги ще те обичам,

Хенри

Няколко много дълги минути всички мълчаха. Никой не знаеше какво да каже. Сякаш Хенри Томас им говореше от отвъдното. Най-сетне Мартина събра кураж:

— За къде е ключът?

Баба й го извади от плика и разгледа визитката, закачена към него.

— Изглежда е за банков сейф в Англия.

Тя се отпусна в стола.

— Какво означава това? Какво трябва да простя?

— Може би наистина нещо се е случило в Англия — обади се Бен.

— Може би, но ако е имал някаква тайна, отнесъл я е със себе си в гроба.

— Не е така! — намеси се Мартина. — Може би в сейфа ще намериш отговора. Може да проучиш нещата и да разбереш какво е правил там дядо и с кого се е срещал.

Баба й се слиса.

— Не мога да замина на другия край на света и да те оставя сама сега, когато „Савубона“ е пълна с непознати. Няма да зарежа Тендай да се оправя сам с резервата. Кой знае какви пъклени планове има господин Джеймс?

— Мартина не е сама — напомни й Бен. — Аз съм тук и ще я пазя.

Въпреки притеснението си Гуин Томас се усмихна.

— А кой ще пази теб, Бен Кхумало?

— Какво ще кажеш да се обадим на Грейс и да я помолим да дойде при нас за една-две седмици? — предложи Мартина. — Тогава с Бен няма да сме сами, а и тя ще помага на Тендай. Дори да се появи Рубен Джеймс, един поглед на Грейс ще го накара да си плюе на петите.

— Грейс е на гости при роднини в Квазулу-Натал — напомни баба й.

— Да, но след няколко дни се връща — каза Тендай. — Дотогава мога да помоля Тобиас, новия пазач, да наглежда къщата.

— Не мога да повярвам, че обсъждаме подобен вариант! — Гуин Томас беше объркана. — Ами ако всичко е напразно? Ако прелетя хиляди километри и похарча цяло състояние, когато най-малко можем да си го позволим, само за да открия, че… няма нищо за откриване? Или че Хенри е написал тази бележка, обхванат от чувство за вина, задето е заел пари от господин Джеймс?

— Тогава поне ще го знаеш със сигурност — настоя Мартина. — Ще знаеш, че си сторила всичко възможно да спасиш „Савубона“.

Още докато изричаше тези думи, момичето усети как в сърцето й се настанява чувство за обреченост и измества гнева и ужаса.

— Всъщност може би не е толкова добра идея — заотстъпва Мартина. — Много е далеч и ще ни липсваш.

— Не, не! Мисля, че си права, Мартина! Наистина трябва да отида в Англия. В противен случай до края на живота си ще се чудя дали не съм могла да променя нещо. Ако има шанс да спася „Савубона“, длъжна съм да опитам!