Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (30)

30.

Бен не можеше да се начуди на плавната и ритмична походка на Джеми.

— Все едно сме на летящо килимче! — каза той на Мартина, докато препускаха през осветената от луната савана, покрай прайд^[1] лъвове и стадо плашливи антилопи.

Мартина беше в стихията си, защото никога досега не бе имала възможност да сподели с някого преживяването. Баба й не би го одобрила, но според Мартина язденето на бял жираф в „Савубона“ под лунна светлина, заедно с Бен, беше значително по-безопасно от прокрадването в самолет, скитането из пустиня и осуетяването на планове на екопрестъпници, злоупотребяващи със слонове.

Когато стигнаха до голата поляна и кривото дърво, пазещо входа към Тайната долина, Бен се изуми:

— Колко пъти съм минавал оттук с Тендай, но не бих и предположил, че има нещо отзад!

— Затвори очи и се дръж здраво — предупреди го Мартина.

Тя притисна крака в тялото на Джеми и стисна силно сребристата му грива. Джеми напрегна мускули и след миг прелетяха през бодливата завеса и през невидимия процеп между скалите.

— Много ще се радвам, когато мама и татко се върнат, да не ме заварят гипсиран в болницата — избърбори Бен, вкопчен в Мартина така, че чак кокалчетата му побеляха. — Може ли вече да отворя очи? И какво е това място? Ухае невероятно!

— Заради орхидеите — обясни Мартина. — Бен, имаш ли ми доверие?

— Бих ти поверил живота си!

— Тогава дръж очите си затворени още малко. Долу, Джеми. Браво, добро момче!

Белият жираф сви колене и полегна на земята. Мартина помогна на Бен да слезе. После го поведе за ръка по лъкатушещия тунел, оглеждайки се за Кан. Качиха се по покритите с мъх стъпала, минаха през залата с прилепите и стигнаха до Стаята на спомените.

— Добре — каза тя, — сега погледни!

Бен отвори очи и зяпна. Древните цветове на рисунките бяха толкова ярки, че сякаш горяха по каменните стени.

Мартина се засмя, като видя изражението на приятеля си.

— Това е най-вълшебното място, на което съм попадал!

Мартина седна на хладната каменна пейка.

— Така се чувствам всеки път, когато дойда тук. Това е най-любимото ми място на света. Не мога да повярвам, че сме тук! В пустинята имаше много моменти, когато си мислех, че никога няма да се върнем.

Бен седна до нея.

— Аз също. Но заради това място си струваше. Ей, какво е това? Прилича на стъпка от слон.

Мартина проследи ръката му. Момчето сочеше към онова петно, което помисли за грешка и даже бе попитала Грейс. Отдалеч ясно се виждаше, че е стъпка на слон. Забеляза и нещо друго: стъпката заемаше отделна шестоъгълна клетка в едва виждаща се рисунка на нещо като медена пита. Всички останали клетки бяха празни, с изключение на една, където имаше множество дребни символи. Мартина не знаеше как да ги тълкува.

Отвън прилепите зацвърчаха неистово. Виждаше се как летят като черна вихрушка около входа. Бен скочи на крака.

— Възможно ли е някой да идва?

— Само Кан — отвърна Мартина, но когато леопардът не се появи, я обхвана тревога. — Никой не знае за това място, освен аз и Грейс.

Бен седна отново, но тя виждаше, че е неспокоен и за да го разсее, каза:

— Имам идея.

Бен изстена.

— Твоите идеи винаги включват незаконни дейности и диви животни.

— Не, трябва само да легнем по гръб на различни места и да гледаме тавана.

— Каква е уловката?

— Няма уловка, глупчо. Това е експеримент.

Двамата легнаха по гръб на студения камък, загледани в тавана на пещерата.

— Забавно — рече Бен, — нека някой път да го повторим.

Мартина се разсмя.

— Кажи какво виждаш.

— Камъни — каза той и пропълзя на друго място. — Я, и тук камъни. Чакай малко… мисля, че виждам… да, определено са камъни!

Изведнъж Мартина нададе възторжен вик.

— Бен, ела тук! Таванът на пещерата. Виждаш ли? Има форма на шестоъгълник.

След две минути вече бяха в лабиринта от тунели, през който Грейс преведе Мартина в нощта, когато откриха слонските бивни. Бен оставяше след себе си трохи от сухарите, които си носеха, за да хапнат, така че да намерят пътя на връщане.

— Като Хензел и Гретел сме — каза той през смях.

Теорията на Мартина скоро се потвърди. По някаква прищявка на геологията всички пещери имаха шестоъгълна форма. Някои бяха покриви, но като цяло Тайната долина приличаше на огромна медена пита. Ако Стаята на спомените е белязана от слонската стъпка, както предполагаше Мартина, пещерата със символите трябваше да се намира в най-далечния край на долината.

Двамата навлизаха все по-дълбоко в тунелите. Фенерчетата им разпръскваха мрака, а стените покрай тях ставаха по-неравни и ронливи. Не след дълго и най-лекото докосване предизвикваше облаци прах, а признаците за каменопади зачестиха. Всяка следваща пещера изглеждаше по-прашна и още по-обвита в паяжини от предишната.

По едно време на Мартина й се стори, че чува стъпки и настръхна.

— Мислиш ли, че тук има призраци?

— Сигурно — отвърна Бен, — но е по-вероятно да са прилепи или скални дамани^[2]. Мисля обаче, че трябва да се връщаме. Ако тунелът се срути, ще ни погребе живи.

— Моля те, Бен, остава само една пещера!

— Добре, още една пещера, но после се връщаме, ако трябва, ще те нося на гръб — съгласи се той, разбираше колко много означава пещерата със знаците за Мартина.

Въздухът беше застоял и прашен, с дъх на плесен. Таванът на тунела беше почти над главите им. Една част от Мартина искаше да избяга с писък, но нещо по-силно от нея самата я теглеше навътре.

Накрая пред очите им се разкри пещерата. Беше най-малката и най-повредената. По целия под се въргаляха натрошени камъни. Навсякъде се спускаха паяжини, плътни като завеси, а по тях се щураха паяци.

— Тук няма нищо — разочаровано каза Мартина. — Дори някога да е имало символи, отдавна са изчезнали. Да си вървим!

— Чакай! — Бен освети тавана с фенерчето. — Забелязваш ли нещо? Не е шестоъгълен.

Мартина се притесни от струйката пясък, която се стичаше от дупката над главата й. Дали не си въобразява, че се усилва?

— Бен, наистина мисля, че трябва да се махаме оттук! Имам чувството, че таванът ще падне на главите ни!

— Само секунда! Искам да погледна нещо.

Той тръгна към отсрещната стена. Чу се смразяващ кръвта рев и от мрака изскочи Кан. Той блъсна с огромните си лапи Бен в гърдите и го събори на земята.

— Кан! — извика Мартина. — Не!

Чу се пукот като от пушечен изстрел и от тавана падна каменна плоча точно там, където допреди миг стояха Кан и момчето. След нея се посипаха още камъни.

Мартина изтича при Бен и двамата се свиха на пода до Кан, покрили главите си с ръце. Нямаше къде да избягат, едната страна на пещерата явно се срутваше. Изглеждаше неизбежно да се озоват в гробница с паяци и прилепи. Единственото, за което Мартина си мислеше, беше Джеми и това, че не успя да се сбогува с него.

Каменопадът постепенно намаля. Прахът скърцаше между зъбите им. Мартина вдигна фенерчето и се изправи на крака, като се олюляваше и кашляше. Дрехите и косата й бяха потънали в прах. Потърка очи, за да махне песъчинките.

Зад падналата стена се откри още една пещера. Кан тръгна към нея и Мартина го последва, а Бен изостана малко, без да ги изпуска от очи. Видя как Мартина и леопардът спират и се оглеждат. Стените на пещерата бяха покрити с избледнели рисунки, потънали в паяжини, но нещо му подсказа, че момичето вижда нещо повече. Извърна се, не искаше да се натрапва.

„Само времето и опитът ще ти дадат очи да ги разбереш“, беше казала Грейс за скалните рисунки. И ето че най-после това се случи. Пред очите й се разгърна историята на живота й, точно както предрече сангома.

Мартина приклекна, прегърна леопарда и видя съдбата си, нарисувана като на филм. Във всяка сцена имаше животни — горили, бягащи от бракониери, хванати в примка тигри, бели мечки върху топящи се ледове, китове, преследвани от китоловци. И навсякъде едно момиче и едно момче им помагаха.

Чу се тих тропот и Кан изръмжа, гризвайки предупредително крака на Мартина. Чу се гръмовен рев и останалата част от тавана поддаде.

— Бягай! — извика Бен и сграбчи ръката на Мартина. Двамата се втурнаха през тунела. Леопардът ги задмина. Децата тичаха след него, надявайки се, че той знае пътя. Трохите вече не можеха да им помогнат.

Шумът беше оглушителен. Тунелът се срутваше зад тях. Мартина се отчая и вече си мислеше, че никога няма да излязат живи навън, но внезапно пред очите им се появи звездното небе. Като кашляше и се давеше, Мартина се строполи на тревата и си пое въздух. Успяха! Леопардът се приближи и облиза лицето й с грапавия си език.

— Благодаря ти, Кан — рече Мартина едновременно през смях и сълзи, — ти ни спаси живота!

— Моя — за втори път — каза Бен и предпазливо протегна ръка да погали леопарда.

Когато се върнаха при Джеми, вече се зазоряваше. Жирафът ги чакаше, крачейки тревожно напред-назад. Беше чул ужасяващия тътен от срутването и почти обезумя от страх и безсилие, защото не можеше да помогне на Мартина. Децата се зарадваха, че все пак е имало кой да го успокои…

— Май ще си имаш самостоятелен превоз, Бен — каза Мартина весело.

— А, не — запротестира Бен. — Няма да ме качиш там. Последния път, когато видях тази слоница, тя препускаше след Лърк и се опитваше да го премаже до смърт…

— Това беше изключение — засмя се Мартина, — сега всичко ще е наред. Не само името й е ангелско, но и сърцето.