Паоло Джордано
Самотата на простите числа (44)

44.

Същата тази сутрин, няколко часа по-късно Аличе вдигна щорите. Сухият шум на пластмасовите ленти, които се навиваха, беше ободряващ. Видя навън слънцето, вече високо.

Избра един диск измежду пъхнатите до стереото, без да се замисля много. Трябваше й само малко шум, който да прочисти въздуха. Завъртя копчето за звука до първата червена резка. Ако беше тук, Фабио щеше да побеснее. Засмя се, като си помисли за начина, по който щеше да произнесе името й, викайки, за да надвие музиката, и удължавайки прекалено много и то, с брадичка, издадена напред.

Издърпа чаршафите и ги струпа в един ъгъл. От шкафа взе чисти. Гледаше ги как се издуват от въздуха и после падат долу, като образуват леки вълни. Гласът на Деймиън Райе едва забележимо потрепна, преди да запее „Oh coz nothing is lost, it’s just frozen in frost“^[1].

Аличе се изкъпа спокойно. Остана дълго под душа с лице, обърнато към водната струя. После се облече и си сложи лек грим, почти невидим, върху бузите и клепачите.

Когато се приготви, дискът отдавна беше свършил, но тя дори не забеляза. Излезе от къщата и влезе в колата.

На една пряка от магазина смени посоката. Щеше да закъснее малко, но нямаше значение.

Кара до парка, където Матия й бе разказал всичко. Паркира на същото място и загаси мотора. Стори й се, че не се е променило нищо. Спомняше си всичко, с изключение на оградата от лъскаво дърво, която сега обикаляше ливадата.

Слезе от колата и тръгна към дърветата. Още студената от нощта трева поскърцваше, а дърветата бяха натежали от новите листа. По пейките седяха младежи, там, където преди много време беше седяла Микела. В средата на масата поставени една върху друга кутии от напитки образуваха кула. Момчетата говореха високо и едно от тях оживено жестикулираше, имитирайки някого.

Аличе се приближи, като се мъчеше да долови части от разговора им, но ги отмина, преди да я забележат, и се отправи към реката. Откакто общината бе решила да държи дигата отворена през цялата година, на това място почти не течеше вода. Във въздългите локви, които образуваше, реката изглеждаше неподвижна, сякаш забравена, изчерпана. В неделя, когато беше топло, хората си носеха шезлонги и слизаха там долу, за да се пекат на слънце. Плитчините бяха от бели камъни и по-ситен жълтеникав пясък. На брега тревата беше висока, на Аличе й стигаше до над коленете.

Слезе, като на всяка крачка пробваше дали теренът няма да поддаде. Продължи по коритото на реката до ръба на водата. Пред нея беше мостът, по-нататък се виждаха Алпите, които в ясни дни като този изглеждаха съвсем близо. Само най-високите върхове бяха още покрити със сняг.

Аличе се изтегна на сухото дъно. Болният й крак й благодари, че си почива. По-големите камъни бодяха гърба й, но тя не се помръдна.

Затвори очи и се помъчи да си представи водата, навсякъде, наоколо и над нея. Помисли за Микела, която се навежда от брега, за кръглото й лице, което бе видяла във вестниците, отразено от реката в сребрист цвят. За звука от падането, за това, че никой не е бил там, за да го чуе, и за дрехите й, подгизнали и ледени, които я влачат надолу. За увисналите й като черни водорасли коси. Видя я да жестикулира с ръце, да ги движи объркано и да поема болезнени глътки от студената течност, които я теглеха все по-надолу, почти до дъното.

После си представи как движението й става по-лъкатушно, ръцете започват да правят координирани движения, да описват все по-широки дъги, краката й да се движат заедно като плавници, главата да се повдига нависоко, където още достига малко светлина. Видя Микела да се показва на повърхността и най-после да диша. Проследи я, докато плуваше по течението към ново място. Цяла нощ, до морето.

Когато отвори очи, небето беше още там, монотонно синьо и бляскаво. Нямаше нито един облак.

Матия беше далеч. Фабио беше далеч. Реката издаваше слаб и приспивен ромон.

Спомни си времето, когато лежеше просната в долчинката, погребана от снега. Помисли си за онази съвършена тишина. И сега, както тогава, никой не знаеше къде се намира. И този път нямаше да дойде никой. Но тя вече не чакаше.

Усмихна се към ясното небе. С малко усилие можеше да се изправи и сама.