Паоло Джордано
Самотата на простите числа (2)

2.

Когато двамата близнаци бяха още малки и Микела правеше някой от номерата си, например да се пусне с проходилката по стълбите или да си напъха грахче в носа, така че да трябва да я водят до „Бърза помощ“, за да й го извадят със специални пинцети, баща им винаги се обръщаше към Матия, първия излязъл на бял свят. Обясняваше му, че утробата на майка им е била прекалено малка и за двамата.

— Кой знае какво сте правили в корема на майка ти! — казваше. — Май като си ритал сестра ти, си й причинил някакво сериозно увреждане!

После се смееше, макар да нямаше нищо смешно. Повдигаше Микела във въздуха и докосваше меките й бузи с брадата си.

Матия гледаше отдолу. И той се смееше и оставяше думите на баща му да проникнат в него, без да може напълно да ги разбере. Допускаше ги да се наместят на дъното на стомаха му, да образуват дебел и издръжлив слой като утайката на дълго отлежавалите вина.

Смехът на татко започна да се чува все по-рядко, когато на двайсет и седем месеца Микела все още не обелваше нито една ясна дума. Нито дори „мама“ или „пиш“, или „нани“, или „бау“. Неразбираемото й гукане идваше от някакво ужасно далечно пустинно място и всеки път караше татко да настръхва.

Когато Микела стана на пет години, лекарка логопед с очила като лупи постави пред нея паралелепипед от пластмаса с четири дупки с различна форма — звезда, кръг, квадрат и триъгълник — и съответстващите им четири цветни формички, които трябваше да се наместят във всяка дупка.

Микела я гледаше очарована.

— Къде трябва да отиде звездата, Микела? — попита логопедът.

Микела сведе поглед над играта и не докосна нищо. Докторката постави в ръката й звездата.

— Къде трябва да я сложим, Микела? — попита я.

Микела гледаше навсякъде и никъде. Тикна един от петте жълти лъча на звездата в устата си и започна да го дъвче. Логопедът й извади ръката и повтори въпроса за трети път.

— За Бога, Микела, направи това, което ти казва лекарката! — избоботи баща й, който не успяваше да стои спокойно там, където му бяха казали.

— Господин Балосино, моля ви — каза жената с благ глас. — На децата трябва да се дава нужното им време.

Микела използва нужното й време. Цяла минута. След това издаде остър звук, който можеше да бъде предизвикан както от радост, така и от отчаяние, и убедено напъха звездата на мястото на квадрата.

 

 

Ако Матия не беше вече разбрал и сам, че със сестра му нещо не е наред, за това се погрижиха неговите съученици. Например Симона Волтера. Когато в първи клас учителката й каза, че този месец трябва да седи до Микела, тя скръсти ръце и отсече:

— Не искам да седя до тая там.

Матия остави учителката и Симона да спорят известно време и след това попита дали той може да продължи да седи до Микела. Всички изглеждаха облекчени — и „тая там“, и учителката, и Симона. Всички, с изключение на Матия.

Близнаците седяха на първия чин. Микела цял ден оцветяваше рисунки, като редовно излизаше от контурите и избираше цветовете напълно случайно. Лицата на децата попълваше със синьо, небето с червено, дърветата целите с жълто. Стискаше молива като чук в ръката си и го забиваше в листа толкова силно, че веднъж на всеки три пъти листът се късаше.

До нея Матия се учеше да чете и да пише. Извършваше четирите математически действия и беше първият в класа, който усвои делението наум. Неговата глава беше пример за съвършено работещ механизъм по същия мистериозен начин, по който тази на сестра му се оказваше толкова дефектна.

Понякога Микела започваше да се клати на стола си и да размахва безумно ръце като уловена нощна пеперуда. Очите й потъмняваха и учителката я гледаше онемяла, по-изплашена от нея самата, с някаква смътна надежда, че това ненормално момиче би могло наистина да излети сега или друг път. Някой на задните чинове се подхилваше, друг й правеше знаци да спре.

Тогава Матия ставаше, като внимателно отместваше стола си, за да не го влачи по пода, и заставаше зад Микела. Тя мяташе глава наляво-надясно и махаше с ръце вече толкова силно, че той едва ли не очакваше всеки момент да й се откъснат.

Взимаше дланите й и много внимателно прибираше ръцете до тялото й.

— Ето, вече нямаш крила — прошепваше й на ухото.

На Микела й трябваха още няколко секунди, преди да престане да трепери. За няколко мига спираше погледа си върху нещо несъществуващо, после, сякаш нищо не се беше случило, започваше отново да измъчва рисунките си. Матия се връщаше на мястото си с наведена глава и със зачервени от смущение уши, а учителката продължаваше с обяснението на урока.

В трети клас близнаците все още не бяха канени на нито един от рождените дни на съучениците си. Майка им беше забелязала това и реши да оправи нещата, като покани децата на техния рожден ден. На масата г-н Балосино отхвърли предложението й с думите:

— За Бога, Аделе, и без друго е достатъчно мъчително.

Матия въздъхна с облекчение, а Микела изпусна вилицата си за десети път. Повече не стана нужда да се повдига този въпрос.

После, една януарска сутрин, Рикардо Пелоти, червенокосото момче с маймунските устни, се приближи до чина на Матия.

— Майка ми каза, че и ти можеш да дойдеш на рождения ми ден — изговори момчето на един дъх, като гледаше към черната дъска.

— И тя също — прибави той, като посочи Микела, която упорито приглаждаше повърхността на чина, все едно че беше чаршаф.

Лицето на Матия потръпна от вълнение. Отговори с едно „благодаря“, но Рикардо, изпълнил задължението си, вече се беше отдалечил.

Веднага щом научи за поканата, развълнувана от случилото се, майката на близнаците ги заведе в „Бенетон“, за да им купи нови дрехи. Обиколиха и три магазина за играчки, но Аделе все не можеше да избере.

— Какво му харесва на Рикардо? Ще се радва ли на това? — питаше тя Матия, като разглеждаше един пъзел с хиляда и петстотин частици.

— Аз откъде да знам? — отговаряше й синът й.

— Ами нали ти е приятел. Би трябвало да знаеш какви игри му харесват.

Матия си каза, че Рикардо не му е приятел и че не би могъл да обясни това на майка си. В отговор само повдигна рамене.

В крайна сметка Аделе се спря на космическия кораб на „Лего“, най-голямата и скъпа кутия в целия магазин.

— Мамо, прекалено скъпо е! — запротестира синът й.

— Не, не е вярно, пък и вие сте двама! Да не би да искате да направите лошо впечатление?

Матия си знаеше, че и със, и без „Лего“ те лошото впечатление си го правеха. С Микела не можеше да бъде другояче. Разбираше много добре, че Рикардо ги е поканил на рождения си ден само защото родителите му са го принудили. Микела щеше да е залепена за него през цялото време, щеше да се залее с швепса и да започне да мрънка, както правеше винаги, когато се измори.

За първи път Матия си помисли, че може би ще е по-добре да си остане вкъщи.

„Всъщност не, каза си после, ще е по-добре, ако Микела си остане вкъщи.“

— Мамо — започна неуверено.

Аделе си търсеше портфейла в чантата.

— Да?

Матия си пое въздух.

— Микела задължително ли трябва да идва на рождения ден?

Аделе замръзна на място и заби поглед в този на сина си. Касиерката гледаше сцената с безразличие и с ръка, опряна на плота в очакване на парите. Микела разбъркваше пакетите с бонбони, изложени до касата.

Бузите на Матия се зачервиха, готови да посрещнат шамара, който така и не се появи.

— Разбира се, че ще отиде — отговори само майка му и въпросът приключи.

До къщата на Рикардо можеха да отидат и сами. Не бяха повече от десет минути пеша. Точно в три Аделе изтика близнаците навън.

— Хайде, побързайте, че ще закъснеете. Не забравяйте да благодарите на родителите му — каза им тя.

После се обърна към Матия.

— Бъди внимателен със сестра ти. Знаеш, че не може да яде боклуци.

Матия кимна с глава. Аделе целуна и двамата по бузите, Микела малко по-дълго. Оправи й косата под диадемата и им пожела да се забавляват.

 

 

По пътя към къщата на Рикардо мислите на Матия отекваха с ритъма на частиците от пъзела. Те подрънкваха в кутията като малък морски прилив, който се удряше в картона ту от едната, ту от другата страна. На няколко метра зад него Микела се задъхваше, докато се опитваше да върви със същата крачка, като влачеше краката си по пътеката от окапали листа, залепени за асфалта. Нямаше вятър и въздухът беше студен.

„Ще събори всичкия чипс на земята, помисли си Матия. Ще вземе топката и няма да иска да я даде вече на никого.“

— Няма ли да побързаш? — обърна се към близначката си, която внезапно беше коленичила в средата на улицата и с пръст измъчваше един дълъг цяла педя червей.

Микела погледна брат си, все едно че го виждаше за първи път след много време. Засмя му се и се затича към него, като стискаше червея между палеца и показалеца си.

— Каква гадост. Хвърли го веднага! — заповяда й Матия, отдръпвайки се.

Микела погледна отново червея, сякаш се питаше как така е попаднал между пръстите й. После го остави да падне от ръката й и се затътри, за да догони брат си, който се беше отдалечил.

„Ще вземе топката и няма да иска да я даде повече на никого, точно както прави в училище“, мислеше си Матия.

Погледна сестра си, която имаше неговите очи, неговия нос, неговия цвят коса, плюс един мозък, който не ставаше за нищо, и за първи път изпита истинска омраза. Хвана я за ръка, докато пресичаха булеварда, защото там колите караха много бързо. И точно докато пресичаха, му хрумна нещо.

Пусна ръката на сестра си, покрита с вълнена ръкавичка, и си каза, че не би било редно. След това, докато вървяха покрай парка, промени отново мнението си, убеждавайки се, че никой никога не би разбрал за случилото се.

„Само за някой и друг час. Само този път“, помисли си.

Внезапно промени посоката, в която вървяха, като теглеше Микела за ръка, и влезе в парка. Тревата там беше все още влажна от нощния студ. Микела се влачеше след него, папайки новите си бели велурени ботушки в калта.

В парка нямаше никого. Желанието за разходка би се изпарило на всеки в този студ. Близнаците стигнаха до гъсто залесено място, където имаше три дървени маси и грил за барбекю. В първи клас се бяха спрели да обядват точно там, когато учителките ги заведоха на разходка, за да събират сухи листа. После от тях направиха грозни украси за маса, които да подаряват на бабите и дядовците си за Коледа.

— Мики, чуй ме добре! — каза Матия. — Чуваш ли ме?

С Микела човек трябваше да се увери, че тесният канал на комуникацията е отворен. Матия изчака сестра му да кимне с глава.

— Добре. Аз сега трябва да си отида за малко, разбираш ли? Но няма да е за дълго, за не повече от половин час — обясни й той.

Нямаше смисъл да й казва истината, така или иначе за Микела половин час и един ден бяха едно и също нещо. Лекарката им беше обяснила, че нейната представа за време и пространство е спряла развитието си на предсъзнателен стадий, и Матия много добре бе разбрал какво значи това.

— Чакай ме седнала тук — нареди той на сестра си.

Микела го гледаше със сериозен поглед, без да каже нищо, защото не знаеше как да отговаря. Не даде знак дали наистина е разбрала или не, но за миг очите й се изпълниха със светлина. През целия си живот Матия щеше да свързва тези очи с представата си за страх. Отдалечи се с няколко стъпки от сестра си, вървейки назад, за да продължава да я гледа и да бъде сигурен, че не е тръгнала след него. „Само раците ходят така, беше му се развикала един път майка му, и накрая се удрят в нещо.“

Когато се отдалечи на около петнайсет метра, Микела вече не го гледаше. Беше се съсредоточила в опита си да откъсне едно от копчетата на вълненото си палто.

Матия се обърна и се затича, като стискаше в ръка плика с подаръка. Повече от двеста парченца пластмаса се удряха едно в друго в кутията, все едно че искаха да му кажат нещо.

 

 

— Здравей, Матия — посрещна го майката на Рикардо Пелоти, като отвори вратата. — А сестричката ти?

— Имаше малко температура — излъга Матия.

— Колко жалко! — каза госпожата, която въобще не изглеждаше разочарована.

Направи му път да влезе.

— Рики, дойде приятелят ти Матия. Ела да го поздравиш! — извика, обърната към коридора.

Рикардо Пелоти се появи с пързаляне по пода и с присъщото си неприятно изражение. Спря се и огледа Матия, като търсеше с поглед следи от бавноразвиващата се. После с облекчение му каза:

— Здрасти.

Матия вдигна плика с подаръка под носа на госпожата.

— Това къде да го сложа? — каза той.

— Какво е? — попита подозрително Рикардо.

— Лего.

— Аа!

Рикардо взе плика и отново изчезна в коридора.

— Върви с него — каза госпожата, побутвайки Матия. — Рожденият ден е там.

Холът на семейство Пелоти беше украсен с гирлянди от балончета. Върху маса, покрита с червена хартиена покривка, имаше купи с пуканки и чипс, тава с изсъхнала пица, нарязана на квадратни парчета, и редица с още неотворени бутилки газирани напитки с различни цветове. Някои от съучениците на Матия бяха вече там и стояха прави в центъра на стаята, все едно охраняваха масата.

Матия пристъпи и се спря на няколко метра от тях като сателит, който не иска да заема много място в небето. Никой не му обърна внимание.

Когато стаята се напълни с деца, един младеж на около двайсет години с червен пластмасов нос и шапка на палячо им организира игри на „сляпа баба“ и на „хвани се за опашката на магарето“, играта, в която със завързани очи трябва да сложиш опашката на едно нарисувано на лист магаре. Матия взе първа награда — шепа бонбони, но само защото виждаше под лентата, завързана на очите му. Всички започнаха да му викат „ууу“ и „не играеш честно“, докато той срамежливо си пъхаше бонбоните в джоба.

После, когато навън вече се стъмни, момчето, облечено като клоун, загаси лампите, накара всички да седнат в кръг и започна да разказва някаква страшна история. Държеше запален фенер под брадичката си.

Матия си помисли, че историята въобще не е страшна, но лицето, осветено по този начин, да. На светлината, която идваше отдолу, то изглеждаше червено и бе обгърнато от ужасяващи сенки. Матия погледна през прозореца, за да не вижда повече клоуна, и си спомни за Микела. Всъщност не я беше забравял напълно нито за миг, но сега за първи път си я представи как стои сама сред дърветата и го чака, потривайки лицето си с белите ръкавички, за да се стопли поне малко.

Стана на крака тъкмо когато майката на Рикардо влизаше в тъмната стая с украсената със свещи торта и всички започваха да ръкопляскат за историята и за тортата.

— Трябва да си тръгвам — каза й той, без дори да я изчака да сложи тортата на масата.

— Точно сега? Ще режем тортата.

— Да, сега. Трябва да си тръгвам.

Майката на Рикардо го гледаше над пламъците на свещите. И нейното лице, осветено така, беше покрито със застрашителни сенки. Останалите гости мълчаха.

— Добре — каза несигурно жената. — Рики, изпрати твоя приятел до вратата.

— Ама аз трябва да духна свещичките — запротестира рожденикът.

— Направи това, което ти казвам — заповяда майка му, без да престава да се взира в Матия.

— Какъв досадник си, Матия!

Някой започна да се смее. Матия последва Рикардо до входната врата, взе си якето изпод купчината други дрехи, каза му „благодаря“ и „довиждане“. Онзи не му отговори нищо и затвори вратата зад гърба му, за да се върне тичешком при тортата си.

В двора на сградата Матия вдигна поглед към осветените прозорци. Виковете на съучениците му достигаха приглушени до ушите му като успокояващото жужене на телевизора в хола, когато майка му слагаше Микела и него да спят. Портата на двора се затвори зад гърба му с метален звук и той се затича.

Влезе в парка и след около десет крачки светлината, която идваше от булеварда, вече не му достигаше, за да различи глинестата пътека. Голите клони на дърветата, където беше оставил Микела, приличаха на черни драсканици по тъмното небе. Виждайки ги отдалеч, Матия се почувства необяснимо и напълно убеден, че сестра му вече не е там.

Спря се на няколко метра от пейката, на която до преди няколко часа Микела седеше и си съсипваше палтото. Заслуша се, изчаквайки да му се успокои дишането, сякаш сестра му щеше всеки момент да излезе иззад някое дърво, да му извика „куку“ и да се затича към него, поклащайки се нескопосно.

Матия извика „Микии“ и се изплаши от собствения си глас. Повтори го по-тихо. Приближи се до дървените маси и постави ръка на мястото, където бе седяла Микела. То беше студено като всичко останало.

Сигурно й е омръзнало да чака и се е върнала вкъщи, помисли си той.

Но как, като не знае дори пътя. Освен това не може да пресече булеварда сама.

Матия погледна парка, който се губеше в тъмнината пред него. Нямаше представа дори къде свършва. Помисли си, че не иска да продължи, но че няма друг избор.

Ходеше на пръсти, за да не шумоли, когато стъпва върху листата. Оглеждаше се наляво-надясно с надеждата да забележи Микела, която, свита зад някое дърво, причаква бръмбар или кой знае какво.

Навлезе в зоната на катерушките. Опита се да си припомни какъв беше цветът на пързалката в светлината на неделния следобед, когато майка им се предаваше след писъците на Микела и я оставяше да се спусне няколко пъти, въпреки че вече беше прекалено голяма за това.

Обходи плета чак до обществените тоалетни, но не събра смелост да влезе. Намери пътеката, която в тази част на парка беше само тясна ивица земя, отъпкана от семействата, които минаваха оттам. Вървя по нея цели десет минути, докато напълно забрави къде се намира. Тогава започна да плаче и да кашля едновременно.

— Много си глупава, Мики! — каза приглушено. — Една тъпа бавноразвиваща се. Хиляди пъти ти го е обяснявала мама, че когато се загубиш, трябва да останеш там, където си… Но ти никога не разбираш нищо… Нищичко.

Покачи се на една малка височина и се озова пред реката, която разделяше парка на две части. Баща му му беше казвал името й много пъти, но Матия не успя да си го спомни. Водата отразяваше малко дошла незнайно откъде светлина, която мъждукаше във влажните му очи.

Приближи се до брега и почувства, че Микела е някъде наблизо. Водата й харесваше. Мама винаги разказваше, че когато като малки ги къпела заедно, Мики викала като луда, защото не искала да излиза дори след като водата изстивала. Една неделя татко ги беше довел до брега, може би точно тук, и ги беше учил да хвърлят плоски камъни, които да подскачат по повърхността. Обясняваше им, че трябва да използват по-добре китката, за да се получи завъртането. През това време Микела беше минала напред и бе навлязла във водата чак до кръста, преди татко да успее да я хване за ръката. Тогава я плесна, тя започна да хленчи и накрая и тримата се върнаха вкъщи с намусени лица.

Образът на Микела, която си играе с клонче и разваля собственото си отражение във водата, а после се подхлъзва и цопна вътре като чувал с картофи, премина през съзнанието на Матия със силата на токов удар.