Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La solitudine dei numeriprimi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Паоло Джордано. Самотата на простите числа

Италианска. Първо издание

Редактор: Юдит Филипова

Коректор: Кремена Бойнова

ИК „Колибри“, София, 2010

ISBN 978-954-529-788-5

История

  1. — Добавяне

38.

Матия измина тичешком трите етажа. Между първия и втория се размина с един от студентите си, който се опита да го спре, за да го попита нещо. Отмина го с думите: „Съжалявам, трябва наистина да вървя“, и в опита си да го избегне насмалко да се спъне. След като стигна в предверието, изведнъж забави ход, за да изглежда по-прилично, но продължи да върви бързо. Тъмният мрамор на пода беше лъскав и отразяваше предмети и хора като огледална водна повърхност. Матия кимна на портиера за поздрав и излезе.

Студеният въздух го блъсна изведнъж и той се запита какво точно прави.

Седна на ниската стена срещу входа и се зачуди защо бе реагирал по този начин, като че ли през всичките тези години не бе правил нищо друго, освен да чака знак, за да се върне при нея.

Погледна отново снимката, която Аличе му беше изпратила. Бяха те двамата заедно пред леглото на родителите й, облечени като младоженци с онези дрехи, които миришеха на нафталин. Матия имаше примирен вид, докато тя се усмихваше. С едната си ръка го бе прегърнала през кръста. Другата крепеше фотоапарата и излизаше отчасти от снимката, все едно че сега я протягаше към него, възрастния, за да го погали.

Отзад Аличе бе написала само един ред и се беше подписала.

Трябва да дойдеш тук.

Али

Матия потърси някакво обяснение на това съобщение и още повече на собствената си сбъркана реакция. Представи си, че излиза от изхода „Пристигащи“ на летището и заварва Аличе и Фабио да го чакат зад преградата. Че я поздравява, като я целува по бузата, и после стиска ръката на съпруга й, за да се представи. Щяха да се посдърпат на шега за това кой да носи куфара до колата и по пътя напразно щяха да се опитват да си разкажат как е минал животът им, като че ли можеше наистина да се разкаже. Матия на задната седалка, те отпред — трима непознати, които се преструват, че имат нещо общо и се плъзгат по повърхността на нещата, само и само да избегнат мълчанието.

„Няма никакъв смисъл“, каза си.

Тази ясна мисъл го облекчи малко, все едно че отново се съвземаше след кратка загуба на съзнание. Почука с показалеца си по снимката, вече с намерението да я хвърли и да се върне при Алберто, за да възобнови работата си.

Докато все още бе погълнат от мислите си, Кирстен Горбан, колежка от Дрезден, с която в последно време публикуваха общи научни статии, се приближи до него и взе да наднича в снимката.

— Съпругата ти? — попита го засмяно, посочвайки Аличе.

Матия се извъртя, за да погледне застаналата над него Кирстен. Прииска му се да скрие снимката, но после си помисли, че ще изглежда невъзпитано. Кирстен имаше дълго лице, като че ли някой я беше дърпал много силно за брадичката. За двете години следване в Рим бе научила малко италиански и произнасяше всички ота затворено.

— Здравей — каза Матия несигурно. — Не, не е моя съпруга. Само… приятелка.

Кирстен се подсмихна, развеселена неясно от какво, и отпи от пластмасовата чаша кафе, която държеше в ръката си.

— She’s cute[1] — възкликна тя.

Матия се обърна към нея малко смутен, после отново погледна снимката. Да, наистина беше сладка.

Бележки

[1] She’s cute (англ.) — Сладка е. — Б.пр.