Паоло Джордано
Самотата на простите числа (28)

28.

Родителите на Матия гледаха телевизия. Майка му беше подвила краката си под нощницата. Баща му бе опънал и кръстосал своите върху ниската масичка срещу дивана и бе поставил дистанционното на едното си бедро. На излизане Аличе не отговори на поздрава им. Изглежда, изобщо не забеляза, че са там.

Застанал зад облегалката на дивана, Матия заговори.

— Реших да приема — каза.

Аделе поднесе едната си ръка към бузата и потърси погледа на мъжа си, смутена. Бащата на Матия се обърна и погледна сина си, както се гледа възрастен човек.

— Добре — кимна.

Матия се върна в стаята си. Взе листа от леглото и седна на бюрото. Чуваше, усещаше света, който се простираше, който се ускоряваше под краката му, и за момент изпита надежда, че тази еластична тъкан ще се разкъса и ще го остави да падне в бездната.

Пипнешком потърси ключа на лампата и я запали. Избра най-дългия от четирите молива, подредени един до друг опасно близо до ръба на бюрото. От второто чекмедже извади джобно ножче и се наведе да подостри молива над кошчето. Издуха фините стърготини, останали върху заострения му край. Един чист лист беше вече готов пред него.

Постави лявата си ръка с дланта върху листа и с разтворени пръсти. Плъзна я отгоре над заострения край на графита. Спря за секунда, готов да го забие в мястото, където двете големи вени се сливаха в основата на средния пръст. После бавно отмести молива и пое дълбоко въздух.

Написа върху листа To the kind attention of the Dean^[1].