Паоло Джордано
Самотата на простите числа (16)

16.

Другите гости се бяха разпръснали на групички в хола. По-голямата част от момчетата движеха главите си наляво и надясно в ритъма на музиката, а момичетата рееха поглед из стаята. Някои държаха чаша в ръка. Шест-седем танцуваха на A question of time^[1].

Матия се запита как успяват да се чувстват комфортно, докато се движат по този начин пред погледите на всички. После си помисли, че това беше най-естественото възможно нещо и че точно затова той не е в състояние да го направи.

Денис беше изчезнал. Матия прекоси хола и влезе в стаята на Виола, за да го потърси. Надникна в стаята на сестра й и в тази на родителите й. Погледна и в двете бани и в една от тях видя едно момче и едно момиче от училището. Тя седеше на затворената тоалетна чиния, а той — на земята пред нея с кръстосани крака. Двамата го погледнаха с тъжно и въпросително изражение и Матия бързо затвори вратата.

Върна се в хола и излезе на терасата. Хълмът се спускаше надолу в тъмнината и в подножието му се простираше целият град — светещи кръгли точици, подредени равномерно, докъдето стига погледът. Матия се дръпна от парапета и затърси с поглед между дърветата на имението, но не видя никого. Върна се вътре и притеснението започна да накъсва дишането му.

Една вита стълба водеше от хола към тъмна мансарда. Изкачи първите стъпала, после спря.

„Къде ли се е заврял?“, помисли си.

Продължи нагоре до края на стълбите. Светлината, която проникваше от долния етаж, му позволи да различи сянката на Денис, който стоеше прав в средата на стаята.

— Махай се! — каза приятелят му.

Матия потърси контакта на лампата върху стената и я запали. Стаята беше огромна, с висока библиотека в единия край. Единственият друг предмет беше голямо дървено бюро, явно неизползвано. На Матия му се стори, че никой не се е качвал на този етаж от много време.

— Почти единайсет е. Трябва да тръгваме — каза той.

Денис не му отговори. Беше обърнат с гръб и стоеше прав в центъра на килима. Матия се приближи до приятеля си. Когато застана срещу него, разбра, че е плакал. Дишаше през зъби, бе приковал поглед пред себе си и полуотворените му устни леко трепереха.

Чак след известно време Матия забеляза счупената на парчета настолна лампа пред него.

— Какво си направил? — попита.

Дишането на Денис премина в хлип.

— Денис, какво си направил?

Насили се да докосне рамото му и Денис силно подскочи. Матия го разтърси.

— Какво си направил?

— Аз… — започна Денис и спря.

— Ти какво?

Денис отвори лявата си длан и показа на Матия частица от лампата, зелено парче стъкло, замъглено от потта на ръката му.

— Исках да почувствам това, което чувстваш ти — прошепна Денис.

Матия не разбра. Направи крачка назад, объркан. Някаква топлина избухна в стомаха му и изпълни ръцете и краката му.

— Но не успях — продължи Денис.

Държеше дланите си нагоре, сякаш очакваше нещо.

Матия искаше да го попита защо, но замълча. Музиката от долния етаж се чуваше приглушено. Само ниските честоти прекосяваха пода.

Денис подсмръкна с нос:

— Да си тръгваме.

Матия кимна, но нито един от двамата не се помръдна от мястото си. После Денис се обърна рязко и тръгна към стълбите. Матия го последва през хола и после навън, където свежият въздух на нощта ги чакаше, за да им възвърне възможността да дишат.