Паоло Джордано
Самотата на простите числа (35)

35.

Фабио стана рано. Изключи будилника, за да не събуди Аличе. Излезе от стаята, като се насилваше да не гледа съпругата си, легнала в своята част на леглото с ръка извън чаршафа и с притисната върху него длан. Вероятно сънуваше, че се вкопчва в нещо.

Предната вечер заспа изтощен и цяла нощ сънува кошмари, кой от кой по-мрачен. Сега изпитваше нужда да прави нещо с ръцете си, да се изцапа, да се изпоти и да напрегне мускулите си. Обмисли идеята да отиде в болницата и да изкара една допълнителна смяна, но родителите му щяха да дойдат на обяд, както всяка втора събота от месеца. Два пъти вдигна слушалката на телефона с намерение да им се обади и да им каже да не идват, че Аличе не се чувства добре. После обаче те, каквито бяха внимателни, щяха да се обадят, за да попитат как е. Щеше да се наложи отново да спори с жена си и да стане още по-лошо.

В кухнята си свали тениската. Пи мляко от хладилника. Можеше да се преструва, че няма нищо, че снощи не се е случило нищо и да продължава пак така, както винаги беше правил, но усещаше в гърлото си някакво напълно ново гадене. Засъхналите по бузите му сълзи опъваха кожата на лицето му. Изми се на умивалника и се избърса с окачената отстрани кърпа.

Погледна през прозореца навън. Небето беше забулено с облаци, но след малко щеше да изгрее слънце. В този период на годината беше винаги така. В един такъв ден можеше да заведе сина си да кара колело, да минат по пистата, която върви покрай канала, и да отидат чак до парка. Там щяха да пият от чешмичката и да поседят на ливадата половин час. После щяха да се върнат обратно, този път по улицата. Щяха да се отбият в сладкарницата и да купят пасти за обяд.

Не искаше много. Само нормален живот, какъвто винаги бе заслужавал.

Слезе в гаража още по гащи. От най-горния рафт взе кутията с инструментите и тежестта й му подейства успокоително. Извади една отвертка, два броя клещи и започна да разглобява колелото парче по парче, методично.

Най-напред смаза механизмите, после лъсна рамката с напоен в спирт парцал. С нокътя си изстърга останалите пръски кал. Почисти добре педалите и цепнатините, в които пръстите не минаваха. Сглоби отново отделните части и провери спирачките, регулира ги така, че да са добре балансирани. Напомпа двете гуми, като опитваше с длан дали налягането е достатъчно.

Отстъпи крачка назад, избърса ръце в бедрата си и погледна резултата на работата си с досадното усещане за безразличие. Хвърли на земята колелото и го изрита. То се огъна около себе си като животно. Един педал започна да се върти на празни обороти и Фабио се заслуша в приспивното му свистене, докато не настъпи отново тишина.

Тръгна да излиза от гаража, но после се върна обратно. Вдигна колелото и го постави на мястото му. Не можа да се въздържи да не провери дали не се е повредило. Запита се защо не е в състояние да остави всичко разхвърляно, да даде воля на гнева, който го задушаваше, да проклина и да чупи. Защо предпочиташе всяко нещо да изглежда на своето място даже когато не беше.

Загаси светлината и се изкачи по стълбите.

Аличе седеше на масата в кухнята и отпиваше замислено от чая. Срещу нея беше само кутията с подсладители. Вдигна очи и го погледна.

— Защо не ме събуди?

Фабио поклати глава. Приближи се до чешмата и пусна силно водата.

— Спеше така хубаво — отговори.

Сложи си течен препарат за съдове на ръцете и ги разтърка силно под водата, за да махне черните линии от смазката.

— Ще закъснея с обяда — каза тя.

Фабио сви рамене.

— Можем и да забравим за обяда — отговори.

— Каква е тази новост?

Той още по-силно затри ръцете си.

— Не знам. Беше само хрумване.

— Ново хрумване.

— Да, имаш право. Скапано хрумване — отвърна Фабио със стиснати зъби.

Затвори крана и излезе от кухнята, като че ли бързаше. Малко след това Аличе чу да тече водата на душа. Сложи чашата в умивалника и се върна в спалнята да се облече.

От страната на Фабио чаршафите бяха смачкани, целите в гънки, сплескани от тежестта на тялото му. Възглавницата беше прегъната на две, все едно си бе държал главата вътре, а завивките бяха изтласкани с краката и струпани в края на леглото. Усещаше се лека миризма на пот, както всяка сутрин, и Аличе отвори прозореца, за да влезе чист въздух.

Мебелите, които предишната нощ й се струваха одушевени, дишащи, бяха просто мебелите от нейната стая, безлични като собственото й равнодушно примирение.

Оправи леглото, разстла хубаво чаршафите и подпъхна краищата им под матрака. Обърна завивката до половината на възглавницата, както я беше учила Сол, и се облече. От банята идваше бръмченето на самобръсначката, което тя отдавна свързваше със сънливите сутрини в края на седмицата.

Запита се дали караницата от предишната нощ щеше да се окаже различна от другите. Може би щяха да се сдобрят, както винаги благодарение на Фабио. Излязъл от банята, още без тениска, той щеше да обхване раменете й и да задържи главата си притисната до косата й дълго, толкова дълго, колкото е необходимо, за да се изпари цялата злонамереност. За момента нямаше друго възможно решение.

Аличе се помъчи да си представи какво би се случило иначе. Унесено се загледа в пердетата, които се издуваха леко от течението. Изпитваше някакво смътно чувство за изоставеност, като предчувствие, нещо подобно на онова, което я бе обзело в пълната със сняг яма и после в стаята на Матия и което все още изпитваше всеки път пред недокоснатото легло на майка си. Прекара показалеца си по изпъкналите кости на ханша си, плъзна го по заострения си профил, от който не беше готова да се откаже. Когато бръмченето от самобръсначката престана, поклати глава и се върна в кухнята, обзета от неотменното притеснение за обяда.

Наряза на ситно лука и отдели кубче масло, което постави в чинийка. На всички тези неща я беше научил Фабио. Самата тя бе свикнала да обработва храната с аскетична незаинтересованост, като извършваше прости поредици от действия, резултатът, от които не я засягаше.

Освободи аспержите от червения ластик, с който бяха хванати, изплакна ги със студена вода и ги постави на дъска за рязане. Сложи на огъня тенджера с вода.

Усети присъствието на Фабио в кухнята от приближаващите се шумове. Вдърви се в очакване на контакта с тялото му.

Той обаче седна на дивана и започна разсеяно да разлиства някакво списание.

— Фабио — повика го тя, без да знае какво да му каже.

Той не отговори. Обърна една страница, като предизвика повече шум от необходимото. Стисна единия й ъгъл между пръстите си в колебание дали да го скъса или не.

— Фабио — повтори тя със същата височина на тона, но като се обърна към него.

— Какво има?

— Подай ми ориза, ако обичаш. В шкафа горе е. Аз не го стигам.

Беше само претекст, знаеха го и двамата. Беше само начин да му каже: „Ела тук“.

Фабио хвърли списанието на масичката и то блъсна един пепелник, направен от половин кокосов орех, който започна да се върти около себе си. После стана рязко и се приближи до умивалника.

— Къде точно? — попита гневно, като избягваше да гледа Аличе.

— Там — посочи тя.

Фабио довлече един стол близо до хладилника, като го остави да скърца по керамичните плочи. Качи се върху него. Беше с боси крака. Аличе ги погледна, като че ли не ги познаваше, и ги намери за привлекателни, но по някакъв плашещ начин.

Той взе картонената опаковка ориз. Беше вече отворена. После се усмихна, но усмивката му се стори злобна на Аличе. Наклони пакета и оризът започна да се изсипва на земята като бял лек сняг.

— Какво правиш? — попита Аличе.

Фабио се засмя.

— Ето ти ориз — отговори.

Разклати по-силно пакета и зрънцата се разпръснаха из цялата кухня. Аличе се приближи.

— Престани — извика тя, но той не й обърна внимание.

Аличе го повтори по-високо.

— Както на нашата сватба, спомняш ли си? Нашата проклета сватба — кресна Фабио.

Тя го хвана за прасеца, за да го накара да спре, но той изсипа ориза върху главата й. Няколко зрънца останаха в правата й коса. Тя го погледна отдолу и отново му каза да престане.

Едно зърно удари окото й и й причини болка. Със затворени очи Аличе плесна крака на Фабио. Той реагира, като го раздвижи силно и я ритна малко под лявата плешка. Болното коляно на Аличе направи, каквото можа, та да я задържи изправена, сгъна се отначало напред, после назад като панта без ос, после я остави да падне на земята.

Оризът в опаковката беше свършил. Фабио остана изправен на стола и стреснат, с обърнатата надолу кутия в ръка, гледаше жена си на земята, свита като котка. Някаква силна светлина проблесна в мозъка му.

Слезе.

— Али, удари ли се? — попита. — Дай да видя.

Постави ръка под главата й, за да погледне лицето й, но тя се отскубна.

— Остави ме! — извика му.

— Съкровище, извинявай — каза умоляващо той.

— Махни се! — изкрещя Аличе с такава сила, каквато никой от двамата не очакваше.

Фабио се отдръпна веднага. Ръцете му трепереха. Отстъпи две крачки назад, после промълви: „Добре“. Изтича в спалнята и не след дълго се появи, облечен с блуза и с обувки. Излезе от къщата, без да се обърне да погледне съпругата си, която не се беше помръднала.

Аличе прибра косата си зад ушите. Вратата на шкафа беше още отворена над главата й, столът, бездушен, стоеше пред нея. Не я бе заболяло. Не й се плачеше. Не можеше още да размишлява върху това, което току-що се бе случило.

Започна да събира оризовите зърна, разпръснати по пода. Отначало едно по едно, после с шепа.

Изправи се и изсипа малко в тенджерата, където водата вече вреше. Остана да гледа зърната, подхвърляни нагоре-надолу от конвективните движения. Веднъж Матия ги беше нарекъл така. Изгаси пламъка и отиде да седне на дивана.

Нямаше да оправя нищо. Щеше да чака да дойдат свекърът и свекървата й и да я заварят така. Щеше да им разкаже как се е държал Фабио.

Никой обаче не дойде. Сигурно той им се беше обадил. Или бе отишъл у тях и сега им разказваше своята версия, разказваше им, че утробата на Аличе е безплодна като пресушено езеро и че той няма вече сили да продължава така.

Къщата бе потънала в тишина и изглеждаше, че светлината не може да си намери мястото. Аличе вдигна слушалката на телефона и избра номера на баща си.

— Ало — отговори Соледад.

— Здравей, Сол.

— Здравей, любима. Как е моето момиченце? — каза бавачката с обичайната си загриженост.

— Горе-долу — отговори Аличе.

— Защо? Какво има?

Аличе замълча няколко секунди.

— Татко там ли е? — попита.

— Спи. Да отида ли да го събудя?

Аличе си представи баща си в голямата стая, която вече споделяше само със своите мисли, стаята с пуснатите щори, които рисуваха линии от светлина върху заспалото му тяло. Ненавистта, която ги беше разделяла някога, бе погълната от времето, Аличе дори не си спомняше за нея. Нещото, което най-много я бе потискало в онази къща — проницателният поглед на баща й, сега й липсваше най-много. Той нямаше да й каже нищо, вече говореше малко. Щеше да я погали по бузата, да помоли Сол да смени чаршафите в нейната стая и толкова. След смъртта на майка й нещо се бе променило в него, сякаш бе станал по-бавен. Може да беше парадоксално, но откакто Фабио влезе в живота на Аличе, баща й се опитваше да я закриля повече от преди. Не говореше вече за себе си, оставяше я тя да разказва, губеше се в гласа на дъщеря си, заслушан повече в тембъра, отколкото в думите, и замислено промърморваше някакви коментари.

Моментите на загуба на паметта започнаха преди около година, когато една вечер за първи път обърка Соледад с Фернанда. Привлече я към себе си, за да я целуне, все едно че наистина ставаше въпрос за съпругата му, и Сол се принуди да го шамароса леко по бузата. На това той реагира с хленчене и негодувание като дете. На следващия ден не си спомняше нищо, но смътното усещане за нещо сбъркано, за прекъсване на плавния ежедневен ритъм го накара да попита Сол какво се е случило. Тя се опита да се измъкне, да смени темата, но той не й даде мира, докато не проговори. Когато му каза истината, той помръкна, кимна и обръщайки се, тихо се извини. После се затвори в кабинета си и остана там до времето за вечеря, без да спи или да прави каквото и да било. Седеше на писалището с ръце, опрени на ореховата плоскост, и напразно се мъчеше да възстанови липсващия кадър в лентата на паметта си.

После епизоди като този се повтаряха с все по-голяма честота. И тримата — Аличе, баща й и Сол — се мъчеха да се преструват, че нищо не се е случило, в очакване на мига, в който това вече нямаше да е възможно.

— Али — подкани я Сол. — Значи да отида да го събудя?

— Не, не — побърза да каже Аличе. — Не го буди. Няма нищо важно.

— Наистина ли?

— Да. Нека да си почива.

Остави телефона и се изтегна на дивана. Насочи поглед към мазилката на тавана и се насили да държи очите си отворени. Искаше да е будна в този момент на нова, неконтролирана промяна. Искаше да е свидетел на поредната малка катастрофа, да запомни преходите, но след няколко минути дишането й стана по-равномерно и Аличе заспа.

 

 

Матия се учуди, че още притежава инстинкт, погребан под гъстата мрежа от мисли и абстракции, която беше изтъкал наоколо. Учуди се на силата, с която този инстинкт изскочи и уверено поведе жестовете му.

Завръщането в реалността беше по-болезнено. Чуждото тяло на Надя се бе настанило върху собственото му. Контактът с потта й, от една страна, и с нагънатата дамаска на дивана и смачканите дрехи и на двамата, от друга, беше задушаващ. Тя дишаше бавно. Матия си помисли, че ако отношението между периодите на тяхното дишане е ирационално число, тогава няма никакъв начин да се комбинират и да се открие някаква закономерност.

Отвори широко уста изпод косата на Надя, за да поеме повече кислород, но въздухът беше наситено тежък. Прииска му се да се завие. Отмести единия си крак, защото усещаше члена си, отпуснат и студен, опрян в нейния крак, но го направи непохватно и й причини болка с коляното си. Надя трепна и повдигна глава. Вече беше заспала.

— Извинявай — каза Матия.

— Нищо.

Тя го целуна и дъхът й беше прекалено топъл. Без да мърда, той я изчака да се отдръпне.

— Да отидем в спалнята? — предложи тя.

Матия кимна. Би искал да си отиде в своя апартамент, в своето комфортно нищо, но знаеше, че не е редно.

И двамата забелязаха, че се държат смутено и неестествено, докато се мушкат под чаршафите от двата противоположни края на леглото. Надя му се усмихна, сякаш да го увери, че всичко е наред. В тъмнината се гушна до рамото му. Целуна го още веднъж и бързо заспа.

Матия също затвори очи, но му се наложи веднага да ги отвори отново, защото под клепачите му го чакаше върволица от страшни спомени. Дъхът му отново спря, прекъснат по средата. Протегна лявата си ръка под леглото и започна да търка палеца си върху желязната пружина, по заострената връзка, която държеше заедно двете брънки. Поднесе пръста към устата си и го засмука. Вкусът на кръвта го успокои за няколко секунди.

Постепенно започна да долавя непознатите шумове на апартамента на Надя — приглушеното ръмжене на хладилника, парното, което прошумоляваше няколко секунди, после прекъсваше с едно „щрак“ на котлето, и един часовник в другата стая, който му се струваше, че върви прекалено бавно. Изпитваше желание да раздвижи краката си, да стане от леглото. Надя бе легнала в средата му и не му бе оставила пространство да се обръща. Косите й го бодяха по врата, дъхът й пресушаваше кожата на гърдите му. Матия си помисли, че няма да мигне. Беше вече късно, може би минаваше два, а той имаше лекция сутринта. Знаеше, че ще е прекалено изморен и със сигурност ще прави грешки по дъската, ще се изложи пред студентите. Докато в дома си ще може да поспи поне през малкото часове, които оставаха.

„Ако действам тихо, тя няма да ме усети“, помисли си.

Остана неподвижен повече от минута, като продължи да размишлява. Шумовете ставаха все по-натрапчиви. Когато котлето отново изщрака, окончателно реши да си тръгне.

С плавни движения успя да освободи ръката си, която беше под главата на Надя. В съня си тя усети липсата й и се премести, за да я потърси. Матия се надигна. Опря единия си крак на пода, после и другия. Когато стана, пружината на леглото проскърца едва-едва, заемайки първоначалната си форма.

Обърна се да погледне Надя в полумрака и смътно си спомни за мига, в който бе обърнал гръб на Микела в парка.

Придвижи се бос до хола. Взе дрехите си от дивана и обувките от пода. Отвори вратата безшумно, както винаги, и когато се озова в коридора, все още с панталоните в ръка, успя най-сетне да си поеме дълбоко въздух.

 

 

В съботата, след скандала с ориза, Фабио й се обади по мобилния телефон чак вечерта. Аличе се запита защо не бе звъннал първо на домашния. После си помисли, че може би защото той беше предмет, който имаше отношение и към двамата. Явно на Фабио в онзи момент не му се искаше да използва нещо споделено, точно както и на нея не й се искаше. Беше кратък разговор, независимо от дългите паузи. Той каза:

— Тази нощ ще остана тук — като някакво вече взето решение, а тя отвърна:

— Колкото до мен, можеш да останеш там и утре, и колкото искаш.

После, след като изясниха този труден детайл, Фабио добави:

— Али, съжалявам.

Тя затвори, без да каже: „И аз.“

След това вече не вдигаше телефона. Настоятелността на Фабио бързо намаля и тя в пристъп на самосъжаление си каза: „Видя ли?“ Вървеше боса из апартамента и събираше наслуки някои неща на съпруга си, документи, някоя и друга дреха. Сложи събраното в кашон, който после остави в антрето.

Една вечер, след като се прибра от работа, кашонът не беше вече там. Фабио не бе отнесъл много повече неща, мебелите си стояха по местата, а гардеробът беше още пълен с негови дрехи, но в библиотеката в хола сега имаше празнини между книгите, тъмнеещи пространства, които свидетелстваха за началото на разрухата. Аличе се спря да ги погледа и за първи път раздялата им прие конкретните очертания на факт, плътната консистенция на твърдо тяло.

С някакво облекчение се остави да я носи течението. Струваше й се, че винаги е правила всичко за някой друг. Сега беше само тя и можеше чисто и просто да спре, да се предаде, и толкова. Имаше повече време от преди за същите неща, които правеше преди, но сега ги правеше някак по инерция, трудно, със забавени движения, като че ли се местеше в някаква лепкава течност. Занемари и най-простите си задължения. Дрехите за пране се трупаха в банята и докато с часове лежеше на дивана, Аличе знаеше, че са там, че става въпрос за банално усилие, но на мускулите й това не им се струваше достатъчна причина.

Измисли си някакъв грип, за да не ходи на работа. Спеше много повече от необходимото, даже през деня. Дори не спускаше щорите, стигаше й да затвори очи, за да забрави за светлината, за предметите, които я заобикалят, да забрави за омразното си тяло, все по-слабо, но все още упорито свързано с мислите й. Тежестта на последствията беше винаги там като някакъв непознат, който спеше отгоре й. Бдеше над нея дори когато Аличе потъваше в сън, наситен със съновидения, тежък сън, който все повече приличаше на зависимост. Ако гърлото й пресъхнеше, Аличе си представяше, че се задушава. Ако й изтръпнеше ръката, останала твърде дълго под възглавницата, то беше, защото някакво куче вълча порода й я гризеше. Ако краката й бяха студени, защото, докато се бе въртяла, се бяха оказали извън завивките, Аличе се озоваваше отново на дъното на ямата, зарита до врата в снега. Но в съня си никога не изпитваше страх, почти никога. Парализата й позволяваше да си движи само езика и тя го изплезваше, за да вкуси от снега. Той беше сладък и й се щеше да го изяде всичкия, но не можеше да си завърти главата. Тогава си стоеше там и чакаше студът да се изкачи нагоре по краката й, да изпълни корема й и оттам да се разпростре по вените й, замразявайки кръвта й.

Твърде малко подредени мисли я спохождаха, когато се събудеше. Аличе ставаше единствено ако нямаше друг начин. Тогава бъркотията на полусъня бавно отминаваше, като оставяше в главата й белезникави утайки от прекъснати спомени, които се смесваха с другите и не изглеждаха по-малко истински. Бродеше в тихия апартамент като призрак на самата себе си, следвайки, без да бърза, яснотата на собствената си мисъл. „Полудявам“, идваше й на ум понякога. Но това не предизвикваше у нея никакво съжаление. Дори я караше да се усмихва, защото най-сетне избираше тя самата.

Вечер хапваше листа зелена салата, които издърпваше направо от найлоновия плик. Бяха хрупкави и не съдържаха нищо. Имаха единствено вкус на вода. Не ги ядеше, за да напълни стомаха си, а само за да замени с нещо ритуала на вечерята и да запълни по някакъв начин времето, през което не знаеше какво друго да прави. Дъвчеше салата, докато не й се пригадеше.

Прочистваше се от Фабио и от себе си, от всички безполезни усилия, които бе направила, за да стигне дотам и да не намери нищо. Наблюдаваше с хладно любопитство как отново разцъфтяват слабостите й, фикс идеите й. Този път щеше да остави решението на тях — тя, тъй или иначе, се беше провалила. „Срещу някои части от теб самия си безсилен“, казваше си, докато с удоволствие се връщаше назад към времето, когато беше момиче. Към онзи момент, в който Матия беше заминал, малко след това и майка й, по два различни пътя, но еднакво отдалечени от нея. Матия. Ето. Често мислеше за него. Отново. Беше като друга нейна болест, от която наистина не искаше да оздравее. Човек може да се разболее и само от един спомен и тя беше болна от онзи следобед в колата, срещу парка, когато със собственото си лице бе покрила неговото, за да скрие мястото на онзи ужас.

Дори и да се насилеше, от всички прекарани с Фабио години нямаше да успее да измъкне нито една картина, която да притисне сърцето й толкова силно, която да има същите неудържимо ярки цветове и която тя да може да почувства пак върху кожата си и в корените на косите си, и между краката си. Вярно е, онзи път на вечеря в Рикардо и съпругата му, когато се бяха смели и пили много, и докато тя помагаше на Александра да измие чиниите, си беше срязала палеца с една чаша. Чашата се счупи в ръцете й и оставяйки я да падне, тя изохка. Не извика, едва доловимо простена, но Фабио я чу и притича. Разгледа палеца й на светлината, наведе се, приближи го до устните си и за да спре да тече кръв, го засмука, сякаш беше негов. С палеца й в уста я погледна отдолу с тези прозрачни очи, на които тя не можеше да издържи. После скри раната в ръката си и целуна Аличе по устата. Тя усети в слюнката му вкуса на собствената си кръв и си представи, че е преминала през цялото тяло на мъжа й, за да се върне отново в нея, пречистена като при диализа.

Имаше я тази случка и имаше безкрайно много други, които Аличе не си спомняше вече, защото любовта на този, когото не обичаме, се отлага на повърхността на паметта и бързо се изпарява. Онова, което оставаше сега, беше едно слабо зачервяване, почти невидимо върху опънатата й кожа, на мястото, където Фабио я бе ритнал.

Понякога, преди всичко вечер, мислеше отново за неговите думи: „Аз не мога повече така.“ Галеше корема си и се опитваше да си представи какво би било да има някой там вътре, да плува в нейните студени води. „Обясни ми какво е.“ Но нямаше нищо за обясняване. Нямаше причина или нямаше само една. Нямаше начало. Съществуваше тя, и толкоз, и не искаше никого в корема си.

„Може би трябваше да му кажа това“, мислеше си понякога.

Тогава взимаше телефона в ръка и отиваше на буквата Ф. Търкаше бутоните с палеца си, като че ли се надяваше да активира обаждането погрешка. После натискаше червения клавиш. Да види отново Фабио, да му говори, да гради отново — за всичко това се искаше нечовешко усилие и тя предпочиташе да стои там, да гледа как мебелите на хола се покриват със слой прах, всеки ден по-плътен.