Паоло Джордано
Самотата на простите числа (32)

32.

Цялата тежест на последствията се бе сгромолясала върху й една вечер преди две години, когато Фабио, прониквайки в нея, й прошепна, че иска дете. Лицето му беше толкова близо до нейното, че Аличе усети дъхът му да се плъзга по бузите й и да се разпръсва между чаршафите.

Притисна го към себе си, насочвайки главата му към вдлъбнатината между врата и рамото си. Веднъж, когато още не бяха женени, той й бе казал, че това е съвършената рамка, че неговата глава е създадена, за да стои, пъхната там.

— Е, какво мислиш? — попита я Фабио с приглушен от възглавницата глас.

Аличе не отговори, само го притисна по-силно. Не й стигна дъхът, за да отговори.

Беше го чула да затваря кутията с презервативите и бе присвила повече дясното си коляно, за да му направи място. С широко отворени през цялото време очи не бе престанала да гали ритмично косите му.

Онази тайна я преследваше, пълзеше след нея още от времето на лицея, но никога не бе завладявала мисълта й за повече от няколко секунди. Аличе я държеше настрана, като нещо, за което ще мисли по-нататък. Сега изведнъж се появи там като бездна, зейнала в черния таван на стаята, чудовищна и неудържима. Искаше й се да прошепне на Фабио: „Спри се малко, почакай, има нещо, което не съм ти казала“, но той се движеше с обезоръжаващо доверие и със сигурност нямаше да разбере.

Усети го да свършва вътре, за първи път, и си представи онази течност, лепкава и пълна с обещания, която се настаняваше в изсъхналото й тяло, където щеше да изсъхне и тя.

Не искаше дете или може би искаше. В действителност не бе мислила никога за това. Въпросът не се поставяше и толкоз. Менструалният й цикъл спря горе-долу, след като изяде последния си шоколадов сладкиш. Но истината беше, че Фабио искаше дете и тя бе длъжна да му го даде. Длъжна, защото, когато се любеха, той не искаше от нея да запали лампата, не го беше правил никога след първия път у тях. Длъжна, защото, когато свършваше, се отпускаше върху нея и тежестта на тялото му прогонваше всички страхове, защото не говореше, а дишаше, и толкоз, беше там. Длъжна, защото тя не го обичаше, но неговата любов бе достатъчна и за двамата, бе достатъчна да им даде подслон.

След тази вечер сексът се бе променил, вече носеше в себе си точна цел, така че бързо започнаха да пренебрегват всичко, което не беше непосредствено необходимо за осъществяването й.

Но с изминаването на седмиците, а после и на месеците не се случи нищо. Фабио отиде да се прегледа и сперматозоидите му се оказаха съвсем нормални. Вечерта съобщи новината на Аличе, като нарочно я държеше притисната в прегръдките си. И веднага добави: „Не трябва да се притесняваш, вината не е твоя.“ Тя се отскубна и избяга в другата стая, преди да се разплаче, а Фабио се презря, защото всъщност мислеше, че вината е нейна.

Аличе започна да се чувства следена. Държеше си фиктивна сметка за дните, отбелязваше чертички в бележника до телефона. Купуваше дамски превръзки и после ги хвърляше непокътнати. В подходящите периоди отблъскваше Фабио в тъмнината, като му казваше:

Днес не може.

Той, без тя да знае, си правеше същата сметка. Тайната на Аличе пълзеше между тях, хлъзгава и прозрачна, като ги отдалечаваше все повече един от друг. Всеки път, когато той намекваше нещо за лекар, за лечение или по повод на проблема, лицето й помръкваше и беше сигурно, че до няколко часа ще намери за какво да се скарат, обикновено за някаква глупост.

Всичко това бавно ги победи. Престанаха да говорят на тази тема и заедно с разговорите се разреди и сексът, който накрая се сведе до мъчителен ритуал в петък вечер. И двамата се къпеха един след друг, преди и след това. Фабио се връщаше от банята с още лъскава от сапуна кожа на лицето си и облечен с чисто бельо. Междувременно Аличе си бе облякла фланелката и го питаше може ли вече и тя да отиде. Когато се връщаше в стаята, го заварваше вече заспал или поне със затворени очи, обърнат на една страна и само в неговата част на леглото.

Този петък нямаше нищо много по-различно, поне в началото. Аличе бързо го последва в леглото, след като цялата вечер бе стояла затворена в тъмната стаичка, която Фабио й беше обзавел на мястото на кабинета като подарък за третата им годишнина. Той наклони списанието, което четеше, и погледна босите крака на съпругата си, които вървяха към него, като се плъзгаха по дървения под.

Аличе се пъхна между чаршафите и се притисна до него. Фабио пусна списанието на земята и загаси лампата на нощното шкафче. Правеше всичко, за да не прилича сексът им на изтъркан навик, на необходимо жертвоприношение, но истината беше ясна и на двамата.

Повтаряха поредица от жестове, която се бе утвърдила с времето и улесняваше нещата. После Фабио проникна в нея, помагайки си с пръсти.

Аличе не беше сигурна, че той наистина плаче, защото държеше главата си обърната на една страна, така че да не е в контакт с кожата й, но забеляза нещо различно в движенията му. Тласкаше по-яростно, по-силно от обикновено, после изведнъж спираше, дишаше звучно и отново започваше, сякаш разкъсван между стремежа да навлезе по-дълбоко и желанието да излезе и от нея, и от стаята. Чу го да се задъхва и да подсмърча.

Когато свърши, се дръпна бързо, стана от леглото и отиде да се затвори в банята, без дори да запали лампата.

Там остана повече от обикновено. Аличе се премести към центъра на леглото, където чаршафите бяха още хладни. Постави ръка върху корема си, в който не се случваше нищо, и за първи път си помисли, че няма кого вече да обвинява, че всички грешки са само нейни.

Фабио прекоси стаята в полусянката и легна, като й обърна гръб. Беше ред на Аличе, но тя не се помръдна. Усещаше, че нещо ще се случи, въздухът беше наситен с напрежение.

Той изчака минута или може би две, преди да проговори.

— Али — каза.

— Да?

Поколеба се, после промълви:

— Не мога повече така.

Аличе усети думите да притискат корема й като увивни растения, поникнали внезапно от леглото. Не отговори. Остави го да продължи.

— Знам за какво става дума — добави той.

Гласът му стана по-отчетлив. Отблъскваше се от стените и отекваше с леко металическо ехо.

Не искаш аз да съм в течение, нито дори да говорим за това. Но така…

Замълча. Аличе държеше очите си отворени. Бяха свикнали с тъмнината. Различаваше очертанията на мебелите: креслото, шкафа, скрина с чекмеджетата и огледалото над него, което не отразяваше нищо. Всички тези предмети стояха там неподвижни и някак страшно настоятелни.

Аличе помисли за стаята на родителите си. Даде си сметка, че си приличат, че всички спални на света си приличат. Попита се от какво я е страх, от това да го загуби или да загуби тези неща: пердетата, картините, килима, цялата тази сигурност, надиплена грижовно в чекмеджетата.

— Тази вечер едва изяде две тиквички — каза пак Фабио.

— Не бях гладна — отговори тя почти автоматично.

„Започва се“, помисли си.

— Вчера беше същото. Дори не докосна месото. Наряза го на парченца и после го скри в салфетката. За такъв ли идиот ме смяташ?

Аличе стисна чаршафа. Как бе могла да предполага, че той няма да забележи? Пред очите й преминаха стотиците, хилядите пъти, когато тази сцена се бе повтаряла пред съпруга й. Почувства се бясна заради всичко онова, което той трябва да си е мислил в мълчание.

— Явно знаеш какво съм яла онази вечер, а също и предишната — каза.

— Обясни ми какво става — отговори той, този път високо. — Кажи ми защо толкова те отвращава храната?

Тя помисли за баща си, който приближаваше главата си до чинията, когато ядеше супата, за звука, който издаваше, как смучеше лъжицата, вместо да я пъхне в устата си. Представи си с отвращение кашата, която виждаше между зъбите на съпруга си всяка вечер, когато седеше срещу него. Спомни си за бонбона на Виола с всички онези косми, залепени отгоре, и за изкуствения му вкус на ягода. После видя самата себе си, без блуза, отразена в голямото огледало на старата им къща, и белега, който превръщаше крака й в самостоятелно парче, в отделена от тялото й безполезна част. Замисли се за толкова крехкото равновесие на собствения си силует, за тънката ивица сянка, която ребрата й оставяха върху корема и която тя беше готова да защитава на всяка цена.

— Какво би искал? Ще ти се да започна да се тъпча? Да стана безформена, за да получиш твоето дете? — каза.

Говореше, сякаш детето съществуваше вече някъде във Вселената. Нарече го „твое“ нарочно.

— Мога да се подложа на лечение, ако толкова много държиш. Мога да взимам хормони, лекарства, всички необходими гадости, за да ти го дам този син. Така ще престанеш да ме шпионираш.

— Не е в това въпросът — отговори Фабио.

Изведнъж бе възвърнал цялото си дразнещо спокойствие.

Аличе се премести към ръба на леглото, за да се отдалечи от заплашителното му тяло. Той се обърна по гръб. Очите му бяха отворени, а лицето напрегнато, сякаш се мъчеше да види нещо отвъд тъмнината.

— А, не е ли в това?

— Би трябвало да помислиш за всички рискове, особено в твоето положение.

„В твоето положение“, повтори си наум Аличе. Инстинктивно се опита да сгъне слабото си коляно, за да докаже на самата себе си, че има пълен контрол, но то едва се помръдна.

— Горкият Фабио — каза. — С тази своя жена, куца и…

Не успя да завърши. Последната дума, която вече вибрираше във въздуха, остана на устата й.

Има една част на мозъка — започна той, без да обръща внимание на казаното от нея, като че ли едно обяснение можеше да направи всичко по-просто, — мисля, че е хипоталамуса, която контролира съдържанието на мазнини в организма. Ако то спадне много, производството на гонадотропин спира. Механизмът се блокира, менструацията изчезва. Но това е само първият симптом. Случват се и други неща, по-тежки. Наситеността на минерали в костите намалява и се появява остеопорозата. Костите започват да се ронят като вафла.

Говореше като лекар, изброявайки причините и последиците монотонно, като че ли да знаеш името на една болест беше все едно да се излекуваш. Аличе си помисли, че нейните кости вече са се ронили един път и че тези неща не я интересуват.

— Достатъчно е да се повиши това съдържание, за да стане всичко отново нормално — добави Фабио. — Това е бавен процес, но все още имаме време.

Аличе се бе надигнала на лакти. Искаше да излезе от тази стая.

— Фантастично. Предполагам, че отдавна си се подготвил с тази лекция. Всичко е наред тогава. Толкова е просто.

Фабио също седна в леглото. Взе ръката й, но тя се отскубна. Той я погледна втренчено в очите през полумрака.

— Това вече не засяга само теб — каза.

Аличе поклати глава.

— Напротив — възрази. — Може би е именно това, което искам, не си ли се замислял? Искам да усещам как костите ми се ронят, искам да блокирам механизма. Както каза ти.

Фабио удари с всичка сила матрака, което я накара да подскочи.

— И какво смяташ да направиш сега? — предизвикателно попита тя.

Фабио си пое въздух през зъби. Насъбраната в дробовете му ярост вдърви ръцете му.

— Ти си само една егоистка. Разглезена егоистка.

Тръшна се обратно в леглото и отново й обърна гръб.

И сякаш изведнъж предметите се върнаха на местата си в мрака. Отново настана тишина, но беше някаква неопределена тишина. Аличе усещаше слабо бръмчене, подобно на звука на старите ленти в киното. Заслуша се, мъчейки се да разбере откъде идва.

После видя силуета на съпруга си да потръпва. Долови потиснатите ридания като ритмична вибрация на матрака. Тялото му искаше от нея да протегне ръка и да го докосне, да помилва врата и косата му, но тя не направи нищо подобно. Стана от леглото и тръгна към банята, затръшвайки вратата зад гърба си.