Паоло Джордано
Самотата на простите числа (17)

17.

Виола решаваше кой е вътре и кой не.

В неделя сутринта бащата на Джада Саварино се бе обадил на баща й, събуждайки всички от семейство Бай. Разговорът продължи дълго време и Виола още по пижама залепи ухо на вратата на спалнята на майка си и баща си, но въпреки това не успя да долови и дума.

Когато чу леглото да изскърцва, бързо се върна в стаята си и се пъхна под завивките, преструвайки се, че спи. Баща й я събуди с думите:

— После ще ми обясняваш, но за момента знай, че в тази къща няма да има повече никакви купони и че трябва да забравиш за каквито и да било други събирания за доста време напред.

На обяд майка й и поиска обяснение за счупената лампа в мансардата. Сестра й не я защити, защото бе забелязала, че Виола се е добрала до личните й запаси.

Остана затворена в стаята си през целия ден със забрана да говори по телефона. Беше бясна. Не можеше да спре да мисли за Аличе и за Матия и за начина, по който се държаха за ръце. Докато си сваляше с нокти и последните остатъци от лака, реши, че Аличе е вън от групата.

В понеделник сутрин, заключена в банята вкъщи, Аличе окончателно свали марлята, която покриваше татуировката й. Нави я добре на хармоника и я хвърли в тоалетната заедно с надробените бисквити, които не беше изяла на закуска.

Погледна виолетката, отразена в огледалото, и си каза, че за втори път й се случва тялото й да се променя безвъзвратно. Приятно потръпна от съжаление и вълнение. Реши, че това тяло е само нейно и ако има желание, може и да го разруши, да го покрие с незаличими белези. Може и да го остави да се съсухри като цвете, откъснато само заради каприз от някое момиченце и после захвърлено да гние на земята.

Тази сутрин щеше да покаже татуировката си на Виола и на другите в тоалетната. Щеше да им разкаже за това как тя и Матия дълго са се целували. Не беше необходимо да си измисля нищо повече. Ако впоследствие я попитаха за подробности, щеше просто да потвърди фантазиите им.

В класната стая сложи раницата си на стола и се приближи до чина на Виола, където вече се бяха събрали останалите. Докато пристъпваше, чу как Джулия Миранди казва: „Ето я, идва“. Поздрави всички лъчезарно, но никоя не й отговори. Наведе се към Виола, за да я целуне по бузите, както тя самата я беше научила да прави, но приятелката й не се помръдна и на милиметър.

Аличе вдигна глава и видя четири чифта строги очи.

— Вчера всички бяхме зле — каза Виола.

— Така ли? — попита Аличе истински загрижена. — Какво ви беше?

— Всички ужасно ни боля коремът — отговори нападателно Джада.

Аличе си я представи как повръща на пода и й се прииска да каже, че не се учудва, особено след количествата, които бяха изпили.

— На мен ми нямаше нищо — изрече тя.

— Естествено — подхвана хапливо Виола. — В това не сме се и съмнявали.

Джада и Федерика се захилиха, а Джулия сведе поглед.

— Какво искаш да кажеш? — попита Аличе объркана.

— Знаеш много добре какво искам да кажа — отвърна Виола, сменяйки изведнъж тона и забивайки острия си поглед в нея.

— Не, не знам — защити се Аличе.

— Ти ни отрови — каза Джада.

— Какви ги говорите? Как така съм ви отровила?

Джулия се намеси срамежливо.

— Хайде стига, момичета, не е вярно.

— Вярно е. Отрови ни — повтори Джада. — Кой знае какви гадости беше сложила в сладкиша.

После отново се обърна към Аличе.

— Искаше на всички да ни е зле, нали? Браво, наистина успя.

Аличе чуваше произнесените думи, но й трябваше малко време, за да осмисли значението им. Погледна Джулия, която със сините си очи й казваше, че й се извинява и че не може да направи нищо. После потърси подкрепа в тези на Виола, но тя й отвърна с празен поглед.

Джада си държеше ръката на корема, все едно че още има пристъпи.

— Сладкишът го приготвих заедно със Соледад, купихме всичко от супера.

Нито една не й отговори. Гледаха в различни посоки, все едно че изчакваха убийцата да се махне.

— Не е възможно да е бил сладкишът на Сол. И аз ядох от него и не съм се почувствала зле — измисли си Аличе.

— Лъжкиня! — скочи срещу нея Федерика Мадзолди, която до този момент беше мълчала. — Дори и залък не си хапнала от него. Всички знаят, че…

Спря се изведнъж.

— Стига, престанете — каза умолително Джулия.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

Аличе приближи ръка до плоския си корем. Усети сърцето си да бие под кожата.

— Какво?

Виола Баи поклати бавно глава. Аличе гледаше втренчено бившата си приятелка, безмълвна, в очакване на думи, които така и не дойдоха, но се рееха във въздуха като прозрачни езици от дим. Дори не се помръдна, когато би звънецът. Тобалдо, преподавателката по физика, трябваше да я извика два пъти, преди тя да седне на мястото си.