Паоло Джордано
Самотата на простите числа (25)

25.

Писмото беше адресирано до доктор Матия Балосино. На пипане беше леко и най-обикновено. Човек не би могъл да повярва, че вътре в него е затворено цялото бъдеще на Матия. Майка му не му го показа до вечерята, може би защото й беше неудобно, че го е отворила без разрешение. Не го отвори нарочно, просто не погледна името на получателя — за Матия никога нямаше поща.

— Имаш писмо — каза, подавайки му го над чиниите.

Матия отправи въпросителен поглед към баща си, който кимна неясно на какво. Преди да вземе писмото, попи със салфетка горната си устна, която беше напълно чиста. Разглеждайки кръглата форма на сложното лого, отпечатано в синьо до адреса, не получи никаква представа за съдържанието му. Стисна плика от двете му страни, за да извади сгънатия лист. Разтвори го и започна да чете, малко развълнуван, че писмото е адресирано именно до него, до доктор Матия Балосино.

Майка му и баща му вдигаха с приборите повече шум от необходимото и баща му на няколко пъти се закашля. След като прочете писмото, Матия го затвори, повтаряйки жестовете, с които го бе отворил, в обратен ред, за да възстанови началната му форма, сложи го отново в плика и го постави на стола на Микела.

Взе отново вилицата си, но за момент се бе откъснал от реалността и имаше усещането, че някой изненадващо е сложил нарязаните на кръгчета тиквички в чинията му.

— Изглежда добра възможност — каза Аделе.

— Да, така е.

— Искаш ли да отидеш?

Докато задаваше въпроса, майка му усети вълна от топлина, която заля лицето й. Даде си сметка, че тази реакция няма нищо общо със страха да не го загуби. Точно обратното, с цялото си същество искаше той да приеме, да изчезне от тази къща, от мястото, което всяка вечер заемаше на масата срещу нея с черната си глава, приведена над чинията, и с обграждащия го трагичен ореол, който обсебваше семейството му.

— Не знам — отговори Матия на тиквичките.

— Това е добра възможност — повтори майка му.

— Така е.

Баща му наруши настъпилата тишина с разсъждения върху способностите на северноевропейците. Хвалеше чистотата на улиците им, отдавайки цялата заслуга за това на суровия климат и на липсата на светлина през голяма част от годината, което със сигурност допринасяло за намаляване на разсеяността. Не беше ходил никога в тези страни, но от това, което се говорело, било ясно, че нещата стоят така.

Когато в края на вечерята Матия започна да прибира чиниите така, както правеше всякога, баща му сложи ръка върху рамото му и каза тихо:

— Не се притеснявай, аз ще вдигна масата, ти върви.

Матия взе плика от стола и отиде в стаята си.

Седна на леглото и започна да го подмята в ръцете си.

Прегъна го няколко пъти така, че да се чува плющенето на плътната хартия на плика. После разгледа внимателно логото до адреса — граблива птица, най-вероятно орел, разперил крила и обърнал на една страна глава, показвайки профила на острия си клюн. Около птицата бе описан кръг, придобил леко овална форма заради ударения отгоре му печат. Друг кръг, по-голям и концентричен на първия, съдържаше името на университета, който предлагаше място на Матия. Готическият стил на шрифта, всичките k и h в името или пресечените с диагонална черта ота, които в математиката означаваха празни множества, някак напомняха на Матия висока и тъмна сграда с отекващи коридори и много високи тавани, обкръжена от ливади с ниско окосена трева, сграда, тиха и пуста като катедрала на края на света.

В това далечно и непознато място беше неговото бъдеще на математик, там имаше обещание за спасение, чисто пространство, където още нищо не бе замърсено. А тук беше Аличе, просто тя — и едно обкръжаващо всичко наоколо блато.

Внезапно се почувства като в деня, в който се дипломира. Една въздишка се спря по средата на гърлото му като тапа. Задъха се, въздухът в стаята сякаш изведнъж се втечни. Дните вече бяха станали много по-дълги, здрачът беше син и изнурителен. Матия изчака да изчезне и последната светлина отвън, докато мислено вече се разхождаше по коридорите, които още не бе виждал. От време на време се натъкваше на Аличе, която го гледаше, без да говори, и не му се усмихваше.

„Трябва само да решиш, помисли си. Отиваш или не. Едно или нула като двоичен код.“

Колкото повече се опитваше да опрости нещата, толкова повече му се струваше, че се обърква. Чувстваше се като уловено в лепкава паяжина насекомо, което се мъчи да се измъкне и все повече се оплита.

Някой почука на вратата на стаята му и звукът достигна до него като ехо, идващо от дъното на кладенец.

— Да?

Вратата се отвори бавно и баща му пъхна главата си вътре.

— Може ли да вляза? — попита.

— Ъхъ.

— Защо стоиш на тъмно?

Без да изчака отговора, Пиетро запали лампата и стоте вата на крушката блеснаха в разширените зеници на Матия, които се свиха с приятна болка.

Баща му седна на леглото до него. Кръстосваха краката си по един и същи начин, с левия глезен върху дясната пета, но никой от двамата не го бе забелязал.

— Как точно се наричаше онова нещо, което беше изучавал? — попита Пиетро след известно време.

— Кое нещо?

— Предметът на дипломната ти работа. Винаги забравям името.

— Дзетафункция на Риман.

— А, да. Дзетафункция на Риман.

Матия пъхна нокътя на показалеца си под този на малкия пръст, но кожата му там бе станала така твърда и мазолеста, че не почувства нищо. Ноктите се плъзнаха звучно един върху друг.

— Бих искал аз да съм имал твоя ум — продължи Пиетро. — Но от математика не разбирах нищо. Въобще не беше за мен. Човек трябва да има особен тип интелигентност за някои неща.

Матия се замисли, че не е никак хубаво човек да има неговия ум, че с удоволствие би сменил главата си с тази на някого другиго или пък с кутия от бисквити, само и само да е празна и лека. Отвори уста, за да отговори, че да се чувстваш особен е най-ужасната клетка, която човек може да си построи, но не каза нищо. Спомни си как веднъж госпожата го бе сложила в средата на класната стая и всички го бяха наобиколили. Гледаха го като някакво рядко животно и сега си помисли, че през всичките тези години е стоял все там, в средата на класната стая.

— Мама ли ти каза да дойдеш? — попита баща си.

Мускулите на врата на Пиетро се стегнаха. Той прехапа устни и кимна с глава.

— Твоето бъдеще е най-важно от всичко — започна леко притеснено. — Сега трябва да мислиш за себе си. Ако решиш да заминеш, ние ще те подкрепим. Нямаме много пари, но все пак ще стигнат, ако имаш нужда.

Настъпи още един дълъг момент на тишина, в който Матия се замисли за Аличе и за дела от парите, който бе откраднал от Микела.

— Татко — каза накрая.

— Да?

— Би ли излязъл, моля те? Трябва да се обадя по телефона.

Пиетро въздъхна дълбоко и във въздишката му се долавяше облекчение.

— Разбира се — отговори той.

Стана и преди да се обърне, протегна ръка към лицето на Матия. Искаше да докосне бузата му, но се спря на няколко сантиметра от разрошените кичури на брадата му. Пренасочи ласката си към косите, които едва докосна. От доста отдавна бяха загубили навика за тези неща.