Паоло Джордано
Самотата на простите числа (26)

26.

Любовта на Денис към Матия се изчерпа сама като свещ, забравена запалена в празна стая, но остави след себе си някаква неудовлетвореност, някакъв глад. На деветнайсет години Денис бе намерил на последната страница на местен вестник реклама на гей клуб. Откъсна я и държа листчето в портфейла си цели два месеца. От време на време го разгъваше и прочиташе отново адреса, който вече знаеше наизуст.

Връстниците му излизаха с момичета и вече бяха свикнали със секса до такава степен, че не говореха все за това. Денис чувстваше, че единственият му изход е в парчето вестник, в адреса, поизтрит от потта на пръстите му.

През една дъждовна вечер, без дори да го е решавал сериозно, чисто и просто облече първите дрехи, които му попаднаха в гардероба, и излезе, извиквайки на родителите си в другата стая:

— Отивам на кино.

Два-три пъти мина покрай заведението, като всеки път правеше пълна обиколка на квартала. После влезе с ръце в джобовете и кимна приятелски на портиера. Седна на бара, поръча си светла бира и започна бавно да отпива, загледан в бутилките, наредени в редица на стената. Зачака.

Не след дълго някакъв мъж се приближи до него и Денис реши, че ще тръгне с него, още преди да го е погледнал в лицето. Онзи започна да говори за себе си или може би за някакъв филм, който Денис не беше гледал.

Крещеше в ухото му, но младежът не чу нито дума. Прекъсна го грубо, като му каза да отидат в тоалетната. Другият онемя, после се усмихна, показвайки грозните си зъби. Денис си помисли, че е ужасен, че веждите му са почти сключени и че е стар, прекалено стар, но че това няма значение.

В тоалетната мъжът вдигна тениската му над корема и се наведе напред, за да го целуне, но Денис го отблъсна. После клекна и му разкопча панталоните. Другият каза:

— По дяволите, колко бързаш — но го остави.

Денис затвори очи и се постара да свърши бързо.

Не постигна нищо с уста и се почувства глупаво. Тогава започна да използва ръцете си, и двете, настоятелно. Докато онзи свършваше, свърши и той в дрехите си. Излезе от тоалетната почти тичешком, без да изчака непознатия да се облече. Чувството за вина, вечното чувство за вина, го очакваше зад вратата на тоалетната и веднага го заля като кофа с ледена вода.

Напусна заведението и се лута половин час в търсене на чешма, за да свали от себе си онази миризма.

Впоследствие неведнъж се връщаше в заведението. Всеки път говореше с различен човек и винаги намираше някакво извинение, за да не си каже името. Повече не направи нищо с никого. Колекционираше разкази за други като него. Обикновено мълчеше и слушаше. Постепенно откри, че историите си приличат, че има път, който трябва да бъде извървян от всички, и че той предвижда да се гмурнеш, да се потопиш с цялата си глава, да докоснеш дъното и чак след това да изплуваш отгоре, за да си поемеш въздух.

Всеки от тези мъже пазеше някаква несполучила любов в сърцето си като неговата към Матия. Всеки се бе страхувал и мнозина още таяха страхове, но не и когато бяха там, сред другите, които можеха да ги разберат, закриляни от средата, както те казваха. Когато говореше с тези непознати хора, Денис се чувстваше по-малко сам и се питаше кога ще дойде неговият миг, денят, в който ще докосне дъното, и денят, в който най-накрая ще поеме въздух.

Една вечер някой му разказа за кандилата. В онази среда наричаха така уличката зад гробището. Единствените достигащи до нея светлини, слаби и мъждукащи, били тези от фенерите пред паметниците, които се процеждали през решетките на оградата. Там се отивало пипнешком, там било мястото, където да се разтовариш от желанието като от някаква тежест, без да виждаш или да те виждат, отдавайки собственото си тяло на мрака.

Точно при кандилата Денис докосна своето дъно, блъсна се в него с лице, гърди и колене, като скок в много плитка вода. След това повече не се върна в заведението и се затвори още по-упорито отпреди в собственото си отрицание.

По-късно, през третата година в университета, отиде да следва в Испания, далеч от любопитните погледи на своето семейство и на неговите приятели, далеч от улиците, на които знаеше имената. Там най-после го намери любовта. Казваше се Валерио и беше италианец като него, млад и като него изплашен до смърт. Месеците, прекарани заедно, в малък апартамент на няколко преки от Рамбла, отминаха бързо и наситено и свалиха и от двамата онова безполезно наметало, изтъкано от страдание, като първата ясна вечер след дни с пороен дъжд.

Като се върнаха в Италия, спряха да се виждат, но Денис не страда много. С някаква съвсем нова вяра, която никога повече нямаше да го напусне, се остави да бъде въвлечен в други истории. Те, изглежда, през цялото това време го бяха чакали, наредени на опашка непосредствено зад ъгъла. От старите приятелства запази само това с Матия. Чуваха се рядко и бяха в състояние да мълчат цели минути, всеки потънал в мислите си, отмервани от ритмичното и успокояващо дишане на другия на противоположния край на кабела.

Когато звънна телефонът, Денис си миеше зъбите. В тяхната къща винаги се отговаряше след две позвънявания, необходимото време, за да се стигне до най-близкия апарат, където и да се намираш в апартамента.

Майка му извика:

— Денис, за теб е — и той спокойно си доизми зъбите, преди да отиде да отговори.

Изплакна си хубаво устата, избърса се и погледна пак двата си горни резци. В последно време имаше чувство, че се катерят върху другите заради мъдреците, които натискаха отстрани.

— Ало?

— Здравей.

Матия никога не се представяше. Знаеше, че приятелят му не може да не разпознае гласа му, и му беше досадно да произнася името си.

— Е, докторе, как си? — каза Денис весело.

Не се бе засегнал от историята с дипломирането. Беше се научил да уважава пропастта, която Матия бе изкопал около себе си. Преди години се опита да я прескочи и падна вътре. Сега се задоволяваше да седи на ръба с висящи над бездната крака. Гласът на Матия вече не караше стомаха му да се присвива, но идеята за него присъстваше и щеше да присъства винаги като единствена база за сравнение за всичко онова, което се бе случило после.

— Удобно ли е? — попита Матия.

— Да. А за теб удобно ли е? — пошегува се Денис.

— Аз ти звъннах.

— Именно, тогава казвай! От гласа ти разбирам, че има нещо.

Матия замълча. Имаше нещо и то бе там, на езика му.

— Е? — насърчи го Денис. — Какво става?

Матия въздъхна силно в слушалката и Денис забеляза, че трудно си поема дъх. Взе химикалката, която беше близо до телефона и започна да си играе с нея, като си я прехвърляше между пръстите на дясната ръка. После тя падна и той се наведе да я вдигне. Матия още мълчеше.

— Трябва ли да започна с въпросите? — каза Денис. Да допуснем, че ти…

— Предложиха ми място в чужбина — прекъсна го Матия. — В университет. Известен университет.

— Супер! — коментира Денис, който ни най-малко не се учуди. — Изглежда страхотно. Ще отидеш ли?

— Не знам. Трябва ли да отида?

Денис се престори, че се смее.

— Питаш мен, който така и не завърших университета? Аз бих отишъл със сигурност. Винаги е добре да се смени атмосферата.

Помисли си да добави: „И освен това какво те задържа тук?“, но не го каза.

— Освен това онзи ден се случи нещо — престраши се Матия. — В деня, в който се дипломирах.

— Ммм.

— Беше Аличе и…

— И?

Матия се поколеба за миг.

— Изобщо, целунахме се — изплю най-сетне камъчето.

Денис стисна слушалката. Изненада се от реакцията си. Вече не ревнуваше Матия, нямаше смисъл, но в този момент сякаш някаква буца от миналото препречи гърлото му. За миг видя Матия и Аличе да влизат ръка за ръка в кухнята на Виола и усети напиращия език на Джулия Миранди, заврян в устата му, като увита на руло кърпа за ръце.

— Алилуя — каза, стараейки се да изглежда доволен. — Най-после.

— Да.

В паузата, която последва, и двамата имаха желание да затворят.

— И следователно не знаеш какво да правиш — с мъка изговори Денис.

— Да.

— Но ти и тя сега сте, как да кажа…

— Не знам. Не съм я виждал оттогава.

— А!

Денис прекара нокътя на показалеца си по навития на спирала кабел на телефона. От другата страна Матия направи същото и както винаги, му дойде наум схемата на ДНК, на която липсва спиралата близнак.

— Но числа има навсякъде — каза Денис.

— Все същите са, нали така?

— Да.

— Докато Аличе е само тук.

— Да.

— Значи вече си решил.

Денис усети, че дишането на приятеля му става по-леко и равномерно.

— Благодаря — каза Матия.

— За какво?

Матия прекъсна разговора. Денис остана още няколко секунди със слушалката на ухото, заслушан в настъпилата тишина. Нещо изгасна в него, като последните въглени, останали твърде дълго под пепелта.

„Казах това, което трябваше да кажа“, помисли си.

После се чу сигналът за заето. Остави слушалката и се върна в банята, за да погледне онези проклети мъдреци.