Паоло Джордано
Самотата на простите числа (13)

13.

Като четири грабливи птици Виола, Джада, Федерика и Джулия обградиха Денис.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита Виола.

— Защо?

— Това ще ти то обясним после — захихика тя.

Денис се стегна. Потърси с поглед Матия за помощ, но той все още съсредоточено наблюдаваше трептенето на кока-колата на ръба на чашата. Заради засилената докрай музика, която изпълваше стаята, повърхността й подскачаше при всеки удар на барабаните. Матия чакаше със странно вълнение момента, в който течността ще се разлее.

— Предпочитам да остана тук — каза Денис.

— Уф, много тежко го раздаваш! — изгуби търпение Виола. — Идваш с нас и толкова.

Дръпна го за ръката. Денис оказа лека съпротива. След това и Джада започна да го дърпа и той се предаде. Докато го тикаха към кухнята, погледна още веднъж приятеля си, който стоеше неподвижен.

Матия забеляза Аличе едва когато тя сложи ръката си на масата. Балансът се наруши и тънък слой от течността преля от чашата, за да се разстеле около нея като тъмен пръстен.

Инстинктивно вдигна поглед и срещна нейния.

— Как си? — попита тя.

Матия кимна.

— Добре — отговори.

— Харесва ли ти купонът?

— Ъхъ.

— Когато музиката е така силна, ме заболява главата.

Аличе изчака Матия да каже нещо. Погледна го и й се стори, че не диша. Очите му бяха благи и тъжни. Както и първия път й се прииска да насочи тези очи към себе си, да вземе в ръцете си главата му и да го успокои, да му каже, че всичко е наред.

— Ще ме придружиш ли в другата стая? — престраши се тя.

— Окей — отговори той.

Аличе тръгна пред него в коридора и той я последва. Докато вървеше, Матия както винаги гледаше надолу пред себе си. Забеляза, че десният й крак се прегъва грациозно на нивото на коляното, както всички крака по света, и стъпалото му едва докосва пода, без да вдига какъвто и да било шум. Левият й крак обаче оставаше вдървен. За да го придвижи, трябваше да опише полукръг встрани. За части от секундата тазът й нарушаваше равновесието си и се люшваше на една страна, сякаш момичето ей сега ще падне. Накрая и левият крак докосваше земята тежко, все едно че беше патерица.

Матия се концентрира върху този жироскопичен ритъм и без да си дава сметка, синхронизира стъпките си с нейните.

Когато влязоха в стаята на Виола, Аличе се плъзна покрай него и с грация, на която самата тя се учуди, затвори вратата. Стояха прави, той върху килима, тя извън него.

„Защо не казва нищо?“, запита се Аличе.

За момент й се прииска да зареже всичко, да отвори вратата, да излезе и да започне да диша нормално.

„Но после какво ще разказвам на Виола?“, помисли си.

— Тук е по-добре, нали?

— Да — кимна Матия.

Държеше ръцете си отпуснати покрай бедрата като някаква марионетка. С десния си показалец прегъваше една къса и твърда кожичка, която стърчеше до нокътя на палеца му. Беше все едно, че се боде с игла, и паренето го откъсна за малко от разредения въздух на стаята.

Аличе седна на леглото на Виола, като запази равновесие на ръба му. Матракът не потъна под тежестта й. Огледа се наоколо, търсейки нещо.

— Ще седнеш ли тук? — каза най-сетне на Матия.

Той се подчини. Настани се много внимателно на три педи от нея.

Музиката, която идваше от хола, звучеше така, сякаш стените на стаята дишаха тежко и задъхано. Аличе погледна скришом ръцете на Матия, свити в юмруци.

— Оздравя ли ти ръката? — попита тя.

— Почти — каза той.

— Как се случи?

— Порязах се. В кабинета по биология. Погрешка.

— Мога ли да видя?

Матия стисна още по-силно юмруци. После бавно отвори лявата си ръка. Една синкава и перфектно права ивица разрязваше ръката му по диагонал. Около нея Аличе забеляза малки белези, които бяха по-тънки и светли, почти бели. Покриваха цялата му длан и се преплитаха като клоните на голо дърво, осветено от слънцето.

— И аз имам един, знаеш ли? — каза тя.

Матия затвори длан и я мушна между бедрата си, сякаш за да я скрие. Тя стана на крака. Вдигна блузона си и разкопча дънките си. Той бе обхванат от паника. Наведе колкото се може повече погледа си, но въпреки това успя да види ръцете на Аличе, които подгъваха веднъж колана на панталоните и разкриваха бяла превръзка, обкръжена от цитопласт, и малко по-долу — ластика на светлосиви бикини. Аличе премести ластика с няколко сантиметра надолу и Матия задържа дъха си.

— Виж — каза тя.

Дълъг белег се разпростираше около изпъкналата кост на таза. Беше плътен и релефен, по-широк от този на Матия. Заради следите от шевовете, които го пресичаха перпендикулярно и на равно разстояние, приличаше на чертите, които децата си рисуват по лицата по време на карнавала и когато се обличат като пирати.

Матия не се сети какво да каже. Аличе си закопча дънките и напъха блузата си вътре. После отново седна, сега малко по-близо до него.

Тишината беше почти нетърпима и за двамата. Празното пространство между лицата им сякаш кипеше от очакване и притеснение.

— Харесва ли ти новото училище? — попита Аличе, само и само за да каже нещо.

— Да.

— Казват, че си направо гений.

Матия глътна бузите си и заби зъбите си в тях, докато не усети металния вкус на кръв да изпълва устата му.

— Наистина ли ти харесва да учиш?

Матия кимна.

— И защо?

— Това е единственото нещо, което знам да правя — каза бавно той.

Искаше му се да й каже, че му харесва да учи, защото може да го прави сам, защото всички неща, които учиш, са вече мъртви, студени и сдъвкани. Искаше му се да й каже, че всичките страници на книгите в училище имат една и съща температура, че ти дават време да избереш, че не могат да те наранят и че ти не можеш да ги нараниш. Не каза нищо.

— А аз харесвам ли ти? — престраши се да попита Аличе.

Гласът й излезе малко писклив и лицето й почервеня.

— Не знам — отговори бързо Матия, гледайки надолу.

— И защо?

— Не знам — повтори той. — Не съм мислил за това.

— Че защо трябва да мислиш?

— Ако не мисля, не мога да разбера нищо.

— На мен ти ми харесваш — каза Аличе. — Малко, поне така мисля.

Той кимна. Заигра се да присвива и да разтваря очи, за да фокусира геометричната фигура върху килима.

— Искаш ли да ме целунеш? — попита Аличе.

Не се срамуваше, но докато го изричаше, стомахът й се сви при мисълта, че той може да не иска.

Матия застина за няколко секунди. После бавно поклати глава отрицателно, продължавайки да гледа заврънкулките на килима.

В изблик на нервност Аличе сложи ръце на хълбоците си и измери ширината на таза си.

— Няма значение — каза бързо с променен глас. — Не го разказвай на никого, моля те.

„Ти си пълна глупачка, помисли си. По-зле си от момиченце в началното училище.“

След това стана на крака. Изведнъж стаята на Виола й се стори странно и студено място. Усети, че като че ли се напива от всичките тези цветове по стените, от бюрото, пълно с разхвърляни гримове, от балетните обувки, закачени на една от вратите на гардероба, които й заприличаха на чифт обесени крака, от уголемената снимка на Виола на морето, от натрупаните разбъркано касети до уредбата и от дрехите, събрани накуп на фотьойла.

— Връщаме се при другите — каза тя.

Матия стана от леглото. Погледна я за момент и на Аличе й се стори, че мълком й иска извинение. Тя отвори вратата, оставяйки музиката да нахлуе с все сила в стаята. Прекоси част от коридора сама. После се замисли за лицето на Виола. Върна се назад, хвана вдървената ръка на Матия, без да му иска разрешение, и свързани по този начин, двамата влязоха в шумния хол на Бай.