Паоло Джордано
Самотата на простите числа (20)

20.

Матия имаше право — дните постепенно се бяха стекли по кожата й като разтворител и всеки бе отнесъл със себе си по един по-тънък слой от цвета на татуировката й и от спомените и на двамата. Контурите, както и обстоятелствата, бяха все още там, черни и добре очертани, но цветовете се бяха смесили един с друг, докато изгубят багрите си и преминат в избеляла и еднообразна тоналност, в неутрална липса на смисъл.

Годините в гимназията бяха отворена рана, толкова дълбока, че сякаш никога нямаше да се затвори. Матия и Аличе преминаха през тях, без да дишат, той, отказвайки света, тя, чувствайки се отхвърлена от него, и си дадоха сметка, че разликата не е голяма. Свързваше ги дефектно и асиметрично приятелство, изградено от дълги отсъствия и много тишина. То бе празно и чисто пространство, в което и двамата можеха да дишат отново, когато стените на училището ставаха прекалено тесни, за да се пренебрегне усещането за задушаване.

После, с времето, раната от тийнейджърските години постепенно се бе затворила. Краищата на кожата се приближаваха с едва доловими, но постоянни движения. При всяко ново остъргване коричката падаше, после отново се образуваше, по-тъмна и по-плътна. Накрая се появи нов слой кожа, гладък и еластичен. От червен белегът стана бял и вече не можеше да се обърка с останалите.

Сега лежаха на леглото на Аличе, тя с глава на една страна, той обърнат на другата, и двамата с крака, сгънати по неестествен начин, за да не се докосват до никоя част на телата им. Аличе си помисли, че може да се завърти така, че пръстите на краката й да се плъзнат под гърба на Матия, и да се направи, че не забелязва. Но беше сигурна, че той веднага ще се дръпне, и реши да не си причинява това малко разочарование.

Никой от двамата не предложи да пуснат музика. Не смятаха да правят каквото и да било, освен да си стоят така и да чакат неделният следобед да свърши сам. Да чакат да дойде отново моментът, в който трябва да се прави нещо необходимо, например да се вечеря, да се спи или да се започне нова седмица. През отворения прозорец се промъкваше жълтата светлина на септември и носеше със себе си непрекъснатия шум на улицата.

Аличе се изправи върху леглото, заклащайки леко матрака под главата на Матия. Сложи свити юмруци на хълбоците си и се взря в него отгоре през падналите на челото й коси, които не позволяваха да се види строгото й изражение.

— Стой там! — каза тя. — Без да мърдаш!

Прескочи го, слизайки от леглото със здравия си крак и повлякла другия като нещо, което й е останало закачено погрешка. Матия притисна брадичка към гърдите си, за да може да наблюдава движенията на Аличе в стаята. Видя я как отваря някаква квадратна кутия, която беше в средата на бюрото й и която до този момент не беше забелязал.

Аличе се обърна. Едното й око беше затворено, другото — скрито зад стар фотоапарат. Матия понечи да се изправи.

— Долу! — заповяда му тя. — Казах ти да стоиш мирно.

След това щракна. Полароидът изплю навън бял и тънък език и Аличе го развя, за да излязат цветовете.

— Откъде си го взела? — попита Матия.

— От мазето. На баща ми е. Купил го е кой знае кога и никога не го е използвал.

Матия седна на леглото. Аличе остави снимката да падне на килима и му направи втора.

— Хайде, престани — запротестира той. — Изглеждам като идиот на снимки.

— Ти винаги изглеждаш като идиот.

Направи още една снимка.

— Мисля, че искам да стана фотограф — каза Аличе. — Решила съм го.

— А университетът?

Аличе сви рамене.

— Само баща ми се интересува от него — отговори тя. — Да си го завърши той.

— Искаш да го напуснеш?

— Може би.

— Не можеш да се събудиш един ден, да решиш, че искаш да ставаш фотограф, и да захвърлиш на вятъра една година работа. Не се прави така — порица я Матия.

— А, вярно, забравих, че и ти си като него — каза с ирония Аличе. — Винаги знаете какво е правилно да се направи. Ти още на пет години си бил наясно, че искаш да учиш математика. Досадни сте. Стари и досадни.

После се обърна към прозореца и направи снимка, без да наглася нищо. Остави я да падне върху килима до другите две. Стъпка ги с крака, сякаш мачкаше грозде.

Матия искаше да каже нещо, за да оправи положението, но нищо не му дойде на ум. Наведе се, за да вземе изпод крака на Аличе първата снимка. Контурите на скръстените под главата му ръце постепенно излизаха на бял свят. Запита се каква ли необикновена реакция се извършва върху тази лъскава повърхност и си обеща да провери в енциклопедията веднага щом се прибере вкъщи.

— Искам да ти покажа още нещо — каза Аличе.

Хвърли фотоапарата на леглото като някое момиченце, което зарязва играчката си, защото е видяло друга, по-примамлива, и излезе от стаята.

Изчезна за цели десет минути. Матия започна да чете заглавията на книгите, наредени върху етажерката над бюрото. Бяха си все същите. Обедини инициалите от всички заглавия, но не се получи никаква смислена дума. Помисли си, че би му се харесало да открие някаква логика в подредбата им. Може би е добре да се подредят според цвета на корицата или да се възпроизведе електромагнитният спектър — от червено към виолетово, или пък да се строят по височина — от по-високо към по-ниско.

— Татататааа! — разсея го гласът на Аличе.

Матия се обърна и я видя права на прага на вратата, хваната за рамката, сякаш се страхуваше да не падне. Облякла бе булчинска рокля. Сигурно е била ослепително бяла, но с времето бе пожълтяла по ръбовете, все едно някаква болест малко по малко я е разяждала отвътре. Годините, прекарани в кутия, я бяха направили твърда и суха. Корсетът стоеше някак отпуснато върху несъществуващия бюст на Аличе. Деколтето не беше голямо, но достатъчно, за да се смъкне една от презрамките на няколко сантиметра под рамото й. Така ключиците й изглеждаха още по-изхвръкнали и нарушаваха меката линия на шията, където се образуваше празна вдлъбнатина като коритото на пресъхнало езеро. Матия се запита какво ли би било усещането да проследи контурите на тази шия с пръсти и затворени очи. Дантелата, с която свършваха ръкавите, беше намачкана и върху лявата ръка стоеше леко повдигната. Дългият шлейф продължаваше в коридора, докъдето погледът на Матия не стигаше. Краката на Аличе все още бяха обути в червените й чехли, които се подаваха изпод широката пола и създаваха странно несъответствие.

— Е? Би трябвало да кажеш нещо — прошепна тя, без да го гледа.

С една ръка приглади най-външния слой тюл на полата. На пипане й се стори обикновен, изкуствен.

— На кого е? — попита Матия.

— Моя е, не виждаш ли?

— Стига де, питам наистина.

— На кого може да е? На майка ми.

Матия кимна и си представи госпожа Фернанда, облечена в тази рокля. Представи си я с единственото изражение, което придобиваше, когато на тръгване той минаваше през хола, за да я поздрави. Тогава госпожа Фернанда отклоняваше поглед от телевизора, а на лицето й се изписваше нежност и дълбоко съчувствие, подобно на това, с което обикновено хората гледат болните, когато ги посещават в болницата. Смешно съчувствие, като се има предвид фактът, че самата тя страдаше от болест, която бавно се разпростираше по цялото й тяло.

— Не стой там като пън! Направи ми една снимка.

Матия взе апарата от леглото. Завъртя го в ръцете си, за да разбере къде трябва да натисне. Аличе се поклащаше на вратата, сякаш задвижвана от някакъв полъх, който само тя можеше да усети. Когато Матия погледна в обектива, тя изправи гърба си и придоби сериозно, почти предизвикателно изражение.

— Готово — каза Матия.

— Сега една заедно.

Той поклати отрицателно глава.

— Стига де, държиш се като досадник, както обикновено. И поне веднъж искам да те видя облечен като хората. Не в този оръфан блузон, който носиш от цял месец.

Матия погледна надолу. Маншетите на блузата му приличаха на изядени от молци. Имаше навика да ги трие с нокътя на палеца си, за да са му заети пръстите и да не драска непрекъснато пространството между показалеца и средния си пръст.

— Освен това, да не би да искаш да развалиш сватбения ми ден? — добави Аличе намусено.

Само си играеше, беше ясно. Това не беше нищо повече от шега, колкото да убие времето, малко представление, забава като всички останали. Въпреки това, когато отвори вратата на гардероба и в закаченото на нея огледало се видя облечена в бялата рокля заедно с Матия, за момент паниката спря дишането й.

— Тук няма нищо подходящо — каза припряно тя. — Ела с мен.

Матия я последва, примирен. Когато Аличе се държеше така, започваше да усеща иглички по краката си и го обземаше желание да си тръгне. Имаше нещо в начина, в устрема, с който приятелката му удовлетворяваше детските си капризи, което той намираше за непоносимо. Чувстваше се така, сякаш тя, след като го е завързала за стол, е извикала един куп хора, за да им го покаже като нещо свое, като някакво смешно домашно животно. Повечето пъти замълчаваше и изразяваше нетърпимостта си с жестове, докато Аличе не се измореше от апатията му и не го оставеше на мира с думите: „Винаги ме караш да се чувствам глупава.“

Матия тръгна след шлейфа на приятелката си до стаята на родителите й. Никога не беше влизал там. Щорите бяха спуснати почти изцяло и светлината се промъкваше на успоредни линии, толкова ясни, че приличаха на нарисувани върху пода. Въздухът беше по-плътен и застоял в сравнение с останалата част на къщата. На едната стена бяха опрени спалнята, много по-висока от тази на родителите му, и две еднакви нощни шкафчета.

Аличе отвори гардероба и прокара пръст по костюмите на баща си, закачени в безупречен ред, всеки в съответния целофанен плик. Извади един черен и го хвърли върху леглото.

— Облечи този — заповяда на Матия.

— Ти полудя ли? Баща ти със сигурност ще забележи.

— Баща ми не забелязва нищо.

За момент Аличе се отнесе нанякъде, като че ли разсъждаваше върху думите, които току-що бе изрекла, или пък виждаше нещо през стената, образувана от всички тези тъмни костюми.

— Сега ще ти потърся и риза и вратовръзка — добави тя.

Матия се спря там, където беше. Не беше сигурен какво трябва да прави. Тя го забеляза.

— Хайде, какво се чудиш? Да не би да се срамуваш да се преоблечеш тук?

Докато го казваше, празният й стомах се преобърна. За момент се почувства безсрамна. Усети, че думите й са леко изнудване.

Матия изпъшка. После седна на леглото и започна да развързва обувките си.

Аличе се обърна с гръб, като се правеше, че избира риза, макар вече да бе избрала. Когато чу металическото издрънчаване на колана, преброи до три и после се обърна. Матия си събуваше дънките. Отдолу носеше меки сиви боксерки, най-обикновени, не изискани, каквито си беше представяла.

Аличе си помисли, че вече го е виждала по къси панталонки десетки пъти и че по гащи разликата не е голяма, но въпреки това усещаше лек трепет под четирите бели слоя на булчинската рокля. Той придърпа края на тениската си, за да се покрие, после бързо обу официалния панталон. Тъканта беше мека и лека. Като мина върху космите на краката му, те се наелектризираха и се изправиха като на наежена котка.

Аличе се приближи и му подаде ризата. Той я пое, без да вдига поглед. Беше отегчен от това безполезно представление. Срамуваше се да покаже тънките си ръце, редките косми на гърдите си и около пъпа. Аличе си помисли, че прави всичко възможно да направи сцената притеснителна. После й дойде на ум, че за Матия със сигурност вината е нейна, и усети, че гърлото й се стяга. Не й се искаше, но се обърна и го остави да си свали тениската, без да го гледа.

— И сега? — попита Матия.

Тя се обърна. Дъхът й спря, когато го видя в дрехите на баща си. Сакото му беше малко широко, не изпълваше напълно раменете, но въпреки това не можа да не си помисли, че е красив.

— Липсва вратовръзката — отговори му след малко.

Матия взе връзката в цвят бордо от ръцете на Аличе и инстинктивно прокара палец върху лъскавата тъкан. Някаква тръпка премина по ръката му и се спусна по гърба му. Усети дланта си суха като пясък. Веднага я поднесе към устата си и духна в нея, за да я навлажни с дъха си. Не издържа на изкушението да си прехапе един пръст, като се постара Аличе да не го види, но тя все пак забеляза.

— Не мога да направя възел — каза, провлачвайки думите.

— Ох, много си смотан.

Всъщност Аличе беше сигурна, че Матия не може да прави възел, и нямаше търпение да му покаже, че тя умее. Баща й я бе научил още като малка. Сутрин й оставяше връзката на леглото и после, преди да излезе, минаваше покрай стаята й и питаше: „Готова ли е връзката ми?“ И Аличе се затичваше към него с направения възел. Баща й навеждаше глава, като държеше ръцете зад гърба си, сякаш се покланяше пред принцеса. Тя премяташе връзката през врата му, той я стягаше и оправяше малко. „Съвършено“, казваше най-накрая. Една сутрин след злополуката бащата на Аличе намери връзката все още върху леглото, както я беше оставил. Оттогава винаги си правеше възела сам. Така и този малък ритуал изчезна, както много други неща.

Аличе направи възела, като размахваше тънките си пръсти повече от необходимото. Матия следеше жестовете й. Сториха му се много сложни, затова остави Аличе да му нагласи връзката около врата.

— Иха, изглеждаш много достолепен. Искаш ли да се видиш в огледалото?

— Не — каза Матия.

Искаше само да излезе оттам със своите дрехи.

— Снимка — извика Аличе, като плесна с ръце.

Матия я последва отново в нейната стая. Тя взе фотоапарата.

— Няма самоснимачка. Трябва да я направим, без да гледаме.

Придърпа Матия към себе си, като го прегърна през кръста. Той се вдърви и тя щракна. Снимката изскочи навън с бръмчене.

Аличе се отпусна върху леглото точно като булка след прекалено дългото празненство и започна да си вее със снимката.

Матия остана там, където беше, с чуждите дрехи на гърба си и с приятното усещане, че изчезва в тях. Светлината в стаята изведнъж се промени. От жълта стана синя и равномерна, защото и последният отрязък от слънцето се бе скрил зад отсрещната сграда.

— Сега мога ли вече да се преоблека?

Каза го нарочно, за да я накара да разбере, че й бе угаждал достатъчно дълго в тази игра. Аличе изглеждаше погълната от някаква мисъл и едва забележимо повдигна вежди.

— Само още едно нещо — прошепна и отново стана. — Младоженецът пренася булката през прага на ръце.

— Тоест?

— Трябва да ме вдигнеш на ръце и да ме занесеш там. — Аличе посочи коридора. — После си свободен.

Матия кимна. Тя се приближи и протегна ръце към него като момиченце.

— Смелост, геройо мой — каза подигравателно.

Победен, Матия пак сви рамене. Наведе се несръчно, за да я вдигне. Никога не беше носил така някого. Постави едната си ръка зад коленете й, а другата зад гърба й и когато я вдигна, се изуми от лекотата й.

Залитна към коридора. Усещаше дъха на Аличе да преминава през фината тъкан на ризата прекалено близо до тялото му и чуваше как шлейфът се влачи по пода. Когато преминаха през прага, резкият и продължителен шум на нещо, което се къса, го накара да замръзне на мястото си.

— По дяволите! — извика.

Бързо пусна Аличе на земята. Полата се бе закачила за рамката на вратата. Скъсаното беше дълго една педя и приличаше на отворена в ехидна усмивка уста. И двамата стояха и го гледаха малко глупаво.

Матия изчака Аличе да каже нещо, да изпадне в отчаяние и да се заяде с него. Чувстваше, че трябва да се извини, но всъщност тя беше тази, която толкова настояваше за този маскарад. Търсила си го беше.

Тя се взря безизразно в скъсаното парче.

— Много важно — каза най-накрая. — Тъй или иначе вече не трябва на никого.