Паоло Джордано
Самотата на простите числа (18)

18.

Денис не беше дошъл на училище. В събота, докато го придружаваха до тях, с Матия не се погледнаха нито веднъж. Денис отговаряше с едносрични думи на въпросите на бащата на Матия и на слизане от колата не каза дори „довиждане“.

Матия постави ръка върху празното място на чина до него. От време на време думите на Денис, изречени в онази тъмна стая, преминаваха през съзнанието му. После изчезваха прекалено бързо, преди да е успял да вникне в значението им.

Замисли се, че всъщност няма желание да ги разбира. Искаше му се само Денис да е тук и да му служи като щит за всичко онова, което се случва отвъд чина му.

Предишния ден майка му и баща му го бяха сложили да седне на дивана в хола, а те заеха този отсреща. Баща му поиска да им разкаже за купона. Матия силно стисна ръце, после ги сложи отпуснати върху коленете си, за да могат родителите му да ги виждат. Сви рамене и отговори с типичния си апатичен тон, че няма нищо за разказване. Майка му стана нервно и отиде в кухнята. Баща му се приближи до него и го потупа два пъти по раменете, сякаш да го утеши за нещо. Матия си спомни за времето, когато беше малък и в по-топлите летни дни баща му духаше в лицето му и в това на Микела, поред, за да ги освежи. Спомни си за усещането, което изпитваше, когато потта се изпаряваше от кожата, и почувства неистова носталгия по една част от света, която бе потънала заедно с Микела в реката.

Сега, в класната стая, се запита дали съучениците му знаят всичко. Дали го знаят преподавателите. Усещаше тайните им погледи, преплетени над главата му като рибарска мрежа.

Отвори учебника по история и започна да учи наизуст всички дати, които фигурираха на страницата. Цифрите, подредени в редица без какъвто и да било логически ред, образуваха една все по-дълга лента в съзнанието му. Следвайки я, Матия се отдалечи от мисълта за Денис, застанал прав в полусянката, и забрави за нищото, което заемаше сега неговото празно място.