Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (41)

Пророците са предвидили всичко

В желанието си да разберем как е възникнала цялата митология, която се отнася до биографията на Иисус, трябва да се върнем към някои преломни събития в историята на йерусалимската община. Става дума за бунта на „елинистите“, за декларацията на вероотстъпничество по отношение на Закона, изразена в прочутата реч на Стефан, и за финала на неговата драма: убиването му с камъни и преследването на привържениците му. Според изчисленията на историците това става през 36 г. н.е., т.е. шест години след смъртта на Иисус. Една година по-късно се покръства Савел, наречен Павел.

Оттогава доста бързо започва да се създава положение, което много прилича на разкол. В новото религиозно движение настъпва разцепление, чиито последици са огромни за историята на човечеството. Назарейците под ръководството на Яков се затварят в своята ортодоксалност и не престават да бъдат една от многото религиозни секти в рамките на юдаизма. „Елинистите“, които избегнали преследванията и се заселили в такива градове като Антиохия, Тарс или Ефес, все повече се поддавали на влиянието на елинистичната култура. За юдеохристияните на Йерусалим Иисус бил еврейски пророк и месия, като природата му обаче не била божествена; за евреите, говорещи гръцки, той бързо станал бог по образец на боговете от религиозните мистерии на Близкия Изток. Американският библеист Пауъл сполучливо и кратко характеризира това състояние на нещата със следното изречение: „Християнството е развитие на едно от разклоненията на юдаизма в религията, която, след като се смесила с различните езически религии, станала естествен път на развитие на днешното християнство.“

„Елинистите“, пръснати из обширното крайбрежие на Близкия Изток, все повече се откъсвали от матерния юдаизъм, все по-малко вярвали в Иисус и неговите другари. Този процес се засилва след 70 г., когато поради разрушаването на Йерусалим изчезва всякакъв слух за тамошните юдеохристияни. Идва обаче време, когато броят на последователите на Иисус, обхванати от любов и преклонение пред учителя от Назарет, нараства. От тяхното силно желание да научат възможно най-много подробности от живота на земния Иисус се стига до сложен психологически процес, който води към все по-точно и драматично възстановяване на неговата изгубена биография.

Някои важни сведения за живота му, които произхождали от автентични палестински източници, били спасени от забравата въпреки разкола между двете християнски среди и сега послужили като скеле, около което по образец на скулптора, който моделира статуята си, въображението на народа развило нов вариант за Иисус, вече не само като еврейски пророк, но и като универсален месия, спасител на всички народи до света. С такъв Иисус Христос именно се срещаме в евангелията, които, трябва да припомним, са били създадени много години след разрушаването на Йерусалим и бягството на юдеохристияните в далечната Пела, т.е. по време, когато вече не съществували никакви контакти между двете групировки. В елинските градове и градчета вече израснало съвсем ново поколение християни, възпитано в климата на елинската култура и чуждо на всичко онова, което имало някаква връзка с Юдея и нейната ортодоксия.

Новият портрет на Иисус Христос не е възникнал от самоволната игра на народното въображение. Конкретна творческа основа за неговото изображение били две главни течения от онези времена: юдаизмът и елинизмът. Да се заемем най-напред с първото. Преди всичко трябва да се има пред вид, че именно евреите проправили пътя на новата религия и че с тяхна помощ Старият завет не е престанал да бъде Свещено писание и за християните. Понеже те дълбоко вярвали, че Иисус бил предсказаният от пророците месия, било достатъчно да се намерят съответните редове в свещените текстове, за да се пресъздадат вярно времето, мястото и обстоятелствата около неговото раждане, чудесата, които е правил, начинът и есхатологичното значение на неговата саможертва и на смъртта му на разпятието, възкръсването му и предсказанието за победно връщане, окончателният триумф над силите на злото — така, както са предвидили пророците. Френският специалист в областта на религиозното знание Еншьолен твърди, че целият живот на Иисус, описан в евангелията, е реконструкция, която се опира на подходящо подбрани текстове от Стария завет.

Хората, които си служели с този странен метод, не могат да бъдат обвинявани в съзнателно фалшифициране. Те се ръководели от собствената си своеобразна логика — щом е предречено от пророците, точно така е трябвало да се случи в живота. Затова не крият от какви източници черпят информациите си — в евангелията много често срещаме забележката, че еди-кое си е станало, „за да се сбъдне писанието на пророците“. Полемистът от II в. св. Ириней в труда си „Adversus haereses“ („Против ересите“) пише: „Вярвам в Светия дух, който чрез пророците е предсказал избавление, идването и раждането на Девата, мъченичеството и възкръсването на Иисус Христос, нашия господар, и неговото възнесение до славата на Отец“ (1, 10). По този въпрос се изказва още по-прецизно апологетът от II в. св. Юстин. В „Апологията“ си (1, 6) той пише: „Чрез устата на пророците Светият дух съобщи предварително всичко, което засяга живота на Иисус.“

Старият завет, както е известно, представлява сборник от различни книги, написани от различни автори в различни периоди от време. Той е изпълнен с противоречия както исторически, така и идейно-морални. Но това ни най-малко не е пречело на християнските тълкуватели. Те просто са избирали само онези редове, които са били необходими за целите им, в които можел да се види паралел с живота на Иисус Христос.

Към редовете, където този паралел не бил очевиден, където не бил твърде изявен, те прилагали метода на търсене с помощта на алегорична интерпретация на скрити, завоалирани пророчества. Това не будело и сянка от съмнение у тях, понеже методът на алегорично тълкуване тогава имал богати традиции и никому дори не би дошло наум да се съмнява в неговата правилност. С него си служели още тълкувателите на Закона на Светото писание, но едва евреите, говорещи гръцки и познаващи само „Септуагинта“, го разработили в големи мащаби. Възпитани в средищата на елинистичната култура, те застанали пред проблема да съчетаят възприетата от тях култура с наследената от отците религия. Най-изтъкнат техен представител бил известният ни вече Филон Александрийски. Неговият метод да търси в светото писание по-дълбока алегорична мисъл по-късно присвоили Юстин, Климент и Ориген с цел да намерят в светите текстове мотивация за развиващата се християнска теология, постепенно насищана с религиозните и философските концепции на елинизма.

Чрез примера на някои извършени от Иисус чудеса можем да наблюдаваме в действие механизма на възникването на евангелските сказания, вдъхновено от Стария завет. Преди всичко трябва да отбележим, че в най-старите и може би в най-достоверните християнски източници, а именно в посланията на апостолите няма да намерим дори и най-малкото съобщение за това, че Иисус е бил чудотворец, че е лекувал болните или че е възкресявал мъртвите. Най-учудващото обаче е това, че дори Павел, който е пребивавал в Йерусалим и имал контакти с учениците на Иисус, не пише нищо подобно, а самият той никога не се е опитвал да лекува никого. Нещо повече, както следва от първото послание до коринтяните (12, 28), той се отнасял към чудотворството и лекуването на болни с едва прикрито пренебрежение, като считал, че в религията това е нещо второстепенно.

Не подлежи на съмнение, че разказите за излекуването и възкресяването на мъртви, които заемат толкова място в евангелията, са възникнали значително по-късно и са легенди, избуяли върху благодатната почва на фолклора. Още повече, че са съществували предпоставки, благоприятни за възникването на литература от този род. Това са времена, когато както населението на Близкия Изток, така и евреите от Палестина вярвали, че изтъкнатите държавни мъже, монарсите, мислителите или пророците притежавали чудотворна сила да лекуват чрез докосване с длани и с наплюнчване на клепачите на болния. Следователно и християните не са могли да допуснат, че Иисус, синът Божи, не е лекувал болните и не е възкресявал мъртвите. От далечната, откъсната от света Палестина не достигали никакви вести по този въпрос, затова те търсели да запълнят тези празнини от пророчествата на Стария завет. Те виждали необходимата информация между другото и в пророчеството на Исая в следните редове: „… ето вашия бог иде с отмъщение, с отплата Божия: Той ще дойде и ще ви спаси. Тогава ще се отворят очите на слепи и ушите на глухи ще се отпушат. Тогава хромият ще скочи като елен и езикът на немия ще пее, защото води ще бликнат в пустинята и потоци — в степите“ (35, 4-6). Още Давид Ф. Щраус забелязва, че възкръсването на дъщерята на Яир, описано в Евангелието на Марк, е подобие на възкресяването на сина на суламитката от пророк Елисей.

В Стария завет са показани и чудеса от друга категория. Да вземем например историята на нахранването с хляба и рибите. Пръв пророк Елисей нахранил гладните, а именно стоте свои другари с двайсет самуна хляб и чувалче зърно (в „I книга царствата“). Наистина Иисус нахранил само с пет самуна хляб и с две риби много повече хора — пет хиляди души. Разликата е за сметка на народното въображение, винаги склонно в произведенията си към постепенно съзнателно преувеличаване на чудотворните събития.

Как от оскъдните редове в Стария завет разцъфнали красивите, пълни със символика евангелски сказания, можем да видим в един епизод от Евангелието от Марк и особено у Матей. От него научаваме как Иисус вървял по повърхността на езерото, как се опитал да направи същото и Петър, но в мига, когато изгубил вярата си, потънал във водата и не се удавил, само защото Иисус го спасил.

Ето редовете, от които е покълнала тази драматична история: „Бог, който вървял по морските вълни“ („Книга на Хиоб“, 9, 8). „Видяха те, Боже, водите, видяха те водите и се уплашиха, и бездните затрепериха“ (псалм 76, 17). „Твоят път в морето, Твоите пътеки в големите води и Твоите следи са незнайни“ (псалм 76, 20).

Що се отнася до приключението на Петър, можем да се насочим към два цитата: „Спаси ме, Боже, защото водите стигнаха до душата (ми). Затънах в дълбоко блато и няма на що да застана; влязох в дълбочината на водите и бързото им течение ме отвлича“ (псалм 68, 1–3).

Чудесната английска библейска енциклопедия „The Oxford Concordance“ сочи, че Старият завет е споменат 331 пъти в Новия. В това число влизат и 103 дословни цитата, 100 реда, които не са дадени дословно, и 118 позовавания на различни старозаветни епизоди. Като се има пред вид относително малкият обем на Новия завет, това е много учудващо и натрапчиво.

Зигмунт Понятовски, автор на много трудове върху религията, писа, че след като се махнат цитатите от писанията на Стария завет, от евангелския образ на Иисус не остава почти нищо конкретно. Той установява, като се позовава на резултатите от изследванията на прочутия немски библеист Г. Борнкам, че целият период на мъченичеството и смъртта на Иисус се опира на заимствания от Стария завет. В „Първото християнство“ („Очерци по история на религията“) четем: „Така например влизането на Иисус се опира на Захарий (9, 9), очистването на храма — на Исая (5, 6–7). Що се отнася до Тайната вечеря, то например определянето на предателя (Мк., 14, 8) е почерпено от псалм 41 (28, 8), «разпръсването на овцете» — от Захарий (13, 7), сцената в Гетсимания («душата ми е изплашена до смърт») — от псалм 43, 5, смъртната присъда — от псалм 31, 14). По повод предателството на Юда Матей явно цитира Захарий (11, 12). Бичуването на Иисус се опира на Исая (50, 6), а описанието на разпъването на кръст и смъртта — по-малко на Исая (53) и повече на псалмите.“

Избраните редове са служили, разбира се, само като изходен пункт за сюжетното разгръщане на преданията за Иисус. Някои библеисти смятат, че това е ставало главно с помощта на овладелите Писанието странствуващи проповедници, които се стремели да удовлетворят глада за знания на слушателите си за живота на божествения учител. Странниците разнасяли от община в община тези разкази, измислени неизвестно как и кога, като предизвиквали у набожните последователи възхищение и любов. Даниел Ропс, автор на прочутата монография за Иисус, определя това явление по следния начин: „Предполагаемите локални спомени от разстояние хиляди мили приемали вида на установени истини. Как една община в центъра на Мала Азия можела да не приеме онова, което някакъв търговец, пристигнал от бреговете на Нил, разказвал с много подробности, например, че в неговата страна и до ден-днешен показват къщата, в която Йосиф и Мария скрили детето по време на бягството си, статуетки на божества, които се счупвали при тяхната поява, или пък чудотворното пустинно дърво, което ги хранело?“

С течение на времето всички тези предания, създадени на основата на богатия религиозен фолклор, изпълнени с несъгласувани помежду си подробности, били описани от анонимни автори, които, за да придадат значимост на произведението си, се подписвали под имената на апостолите и църковните отци. По този начин възникнала богата литература, изпълнена с фантастика и с чудеса. Това били послания, апокалиптични видения и предсказания, молитви, проповеди, теологични трактати и преди всичко евангелията, описващи живота и деянията на Иисус. През II и III в. тази литература се увеличавала бързо и безразборно. Достатъчно е да кажем, че през IV в. освен четирите били известни още няколко десетки евангелия.

Бавно и с много усилия тази литература била спряна и изчистена от плевелите. Тази селекция завършила едва през 382 г., когато с решение на Римския синод било проведено разделение на каноничните писания и на писанията, отхвърлени от църквата, наречени от библеистите апокрифи. Ако обаче си дадем сметка, че едва през 494 г. с декрет на папа Геласий пълното с чудеса „Евангелие от Петър“ било отнесено към апокрифите, справедливо можем да кажем, че апокрифите почти 400 години формирали религиозните мисли и вярвания на християните наравно с каноничните писания на Новия завет. Те принадлежали към същото онова течение от християнската литература и хората се прониквали от съдържанието им със същата вяра, с каквато се отнасяли и към писанията, залегнали в канона на църквата. Авторът на известната католическа „Патрология“ отец Мин пише: „Да отминем апокрифите това значи да се лишим от възможността за изследване върху началото на християнството.“

Затова вътрешните закони, които ръководели развитието на едната и на другата категория, били идентични. Един от тези закони е детинската склонност на народа към постепенно преувеличаване на описаните свръхестествени събития, към тяхното живописно оцветяване. Следователно в апокрифите, които са израз на върховната фаза на тази ескалация, можем като през увеличително стъкло да наблюдаваме как народното въображение е успяло да прибави към оскъдните редове на Стария завет цели фантастични истории. Когато се четат тези разкази, наивни и неизискани, понякога изпълнени с нечувани неща, лесно е да се разбере какви критерии е прилагала църквата, за да отхвърли апокрифите. Тя просто се ръководела от здравия разум и от желанието да се откъсне от тези предизвикващи стеснение историйки. А при това разликата между апокрифите и каноническата литература е по-скоро количествена, отколкото качествена. Свръхестествените събития, разказани в Новия завет, е малки изключения в апокрифите са преувеличени. Характерното за тази литература е безграничната народна фантазия, която често накърнява здравия разум и дори елементарното чувство за естетика и морал. Св. Йероним я нарича „нездраво бълнуване“, а Ренан пише, че това е „мъчително бръщолевене на стари клюкарки, предназначено за бавачки и слугини“.

В предходната глава вече цитирахме няколко сказания, в които малкият Иисус се държи като злобно, отмъстително, непоносимо лошо дете, което успява да убие едно момче заради това, че без да иска, го е блъснало, или учителя си, който му е ударил шамар заради опърничавостта му. Тези плоски, безсмислени в примитивизма си разкази бледнеят обаче пред други, които в стремежа си да бъдат безусловно доказателства за девствеността на Мария, са толкова вулгарни, че на човек му е неудобно да ги цитира, макар че Даниел Ропс, както свидетелствуват издадените от него апокрифи на Новия завет, не е имал никакви скрупули в това отношение.

За да не бъдем голословни, тук привеждаме два характерни разказа от „Евангелието на Петър“, което едва след края на V в. е било отхвърлено от църквата. Първият се отнася до онзи тайнствен Симон, магьосника от „Деяния на светите апостоли“ (8, 18), който искал да купи от апостолите властта на Светия дух. От негово име (на Симон) води началото си терминът „симония“, определящ обичая да се купуват длъжности и църковни бенефиции. Този Симон се бил срещнал с Петър и Павел по времето на император Нерон. Той с високомерно самохвалство ги предизвикал да демонстрират магическото изкуство на левитацията и сам се възнесъл чак до самото небе. Но Петър и Павел не приели хвърлената ръкавица, а на свой ред паднали на колене и толкова дълго се молили, че магьосникът паднал на земята и се убил. Любопитно за нас може да бъде това, че до ден-днешен в римската църква „Св. Франциска Романа“ гидовете показват каменни плочи от онова време уж със следи от коленете на апостолите.

В другия разказ Петър се проявява като лекар-чудотворец. Един ден вярващите го попитали защо не излекува собствената си полупарализирана дъщеря. Той отговорил, че постъпва така по божия воля. Но за да не престанат хората да вярват в неговия чудотворен лечителен дар, направил така, че дъщеря му изведнъж оздравяла и започнала да ходи. Тогава свидетелите на това чудо били обхванати от голяма радост. Разнесли се и молитви, които прославяли бога. Все пак Петър казал на дъщеря си да легне отново и тогава се оказало, че тя отново се парализирала. Хората избухнали в плач и молели апостола да има милост към собствената си дъщеря, а той им отговорил: „Заради живота на Господа така трябва и на нея, и на мене да бъде. В деня, когато се роди, имах видение. Господ ми рече: «Роди ти се изключително дете. Тя ще причини зло на много души, ако остане здрава.»“

Работата е там, че дъщеричката още на десет години била толкова красива, че станала обект на грешни помисли у много мъже. Нищо чудно, че богаташът Птолемей искал на всяка цена да я вземе за жена, и когато майка й отхвърлила предложението му, взел девойката силом. Тя обаче се разболяла от тежка парализа и похитителят й, като не знаел какво да прави, я оставил пред вратата на родителите й. Те не изпаднали в отчаяние, а благодарили на бога, че запазил „своя слуга от безчестие и низост“. Нещо повече, Петър върнал зрението на ослепелия за тази негова постъпка Птолемей, което обаче не попречило да остане немилостив към невинната си дъщеря.

За щастие не всички разкази в апокрифите са така мрачно суеверни, жестоки в примитивизма си и така ярко противоречиви на принципите, които е проповядвал Иисус. Има и такива, които живо напомнят настроението и приказната красота на коледните народни песни. По време на странствуването си до Египет смоковете, лъвовете, леопардите и вълците в най-добро съгласие с овцете, воловете, магаретата и биковете почитали малкия Иисус, покланяли му се и превели през пустинята, светото семейство, за да не се заблуди. Щом Мария усетела глад, малкият Иисус правел така, че палмата се навеждала, за да може да набере плодове. В египетския град Сотинен бегълците влезли в местния храм и тогава станало чудо. Тридесетте статуи, които изобразявали различни божества, паднали на пода и се разбили на дребни парченца. При новината за това събитие губернаторът на града Афродизий побързал за храма и паднал по лице пред детето за изумление на населението, което се надявало, че ще отмъсти на пришълците от Палестина. Според традицията същият този Афродизий по-късно отишъл в Галия и там станал първият епископ на града Безиер. Иисус още като момче разговарял като възрастен човек, правел врабци от глина, които после съживявал и пускал на свобода. В училище веднага прочел буквите на азбуката и знаел всичко по-добре, отколкото учителите. Дори в дърводелския занаят баща му се равнявал по него.

Определянето на каноничните писания не решило окончателно съдбата на апокрифите. Продължавали да ги четат с все такъв интерес. Тяхното живо присъствие и до ден-днешен се чувствува. Те от векове имат дълбоко влияние върху християнската култура: живопис, скулптура, музика и поезия. Иконографията и орнаментиката в църковната архитектура са черпили идеи от апокрифните легенди. Без тях не е възможно да си представим живописта на Тициан или Рафаел. Що се отнася до литературата, тук е достатъчно да споменем Данте. Идеята за странствуване в отвъдния свят, която е основният сюжетен вътък на „Божествената комедия“, поетът дължи на „Евангелието от Никодим“.

Тук трябва да се отбележи, че отношението на църквата към апокрифите е по-скоро двойствено. Сред църковните отци имало и такива, които сочели някои подробности в тях като исторически факти. Ропс наброил дузина обичаи, свързани с обредите на Рождество Христово, чието начало се водело от апокрифите. Дори официалната литургия, молитвеникът и требникът съдържат множество текстове, дословно взети от същия източник. Някои от догматичните истини, като например непорочното зачатие и възнесението на пресветата Дева Мария, както и ходенето й по мъките, а също и тезата, че Иисус имал братовчеди, а не родни братя — всичко това са принципи на вярата, които, колкото и да е чудно, произлизат от писания, отхвърлени от църквата.

Същият произход има един от най-вълнуващите епизоди от пътя към Голгота, а именно сцената с кърпата на св. Вероника. Колко вярващи знаят, че за Вероника няма нито дума в Новия завет, че тя е образ, напълно измислен от авторите на апокрифите? И все пак, въпреки че никога не е съществувала, нейната кърпа с отпечатъка на лика на Христос се показва до ден-днешен като свята реликва.

В Полша апокрифите са изиграли огромна роля в религиозния живот на широките народни маси. „Евангелието от Никодим“ било популярно още през втората половина на XVI в., а Николай от Вилковецк се е опирал точно на него, като е писал чудесната си „История за достойното за похвала възкресение Господне“. Тук нямаме възможност дори да споменем по-важните позиции на тази религиозно-панаирджийска литература, която се опира на апокрифите, само можем още да прибавим „Płacz i narzekanie ojcòw naszych“ „Traktat o Zwiastowaniu Anielskim“ и „Prze aźliwe echo trąby ostatecznej“. И накрая да си припомним, че коледните песни, коледните обичаи, свързани с яслите на Иисус и просешките песни, с една дума, онова, което влиза в полския религиозен фолклор, е наситено от край до край с апокрифи.