Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (21)

Загадката на Йерусалимския събор

Веднага след като се настанил в Антиохия, Павел с необикновена жар и самоотверженост започнал да развива мисионерска дейност, която според изчисленията на повечето библеисти траяла почти двадесет години. Авторът на „Деяния на светите апостоли“ поддържа, че по това време Павел предприел три големи пътувания, по време на които посетил родния остров на Варнава — Кипър, и после градове и градчета по източното крайбрежие на Средиземно и Егейско море, като се спуснал далече на север към Троада, пристанищен град на страната, чиято столица тогава бил Илион, т.е. Троя. Оттам на кораб се отправил за Македония, откъдето по суша — към Атина.

Сред множеството места, където бил, заварвал вече да съществуват общини или създавал нови, като въвеждал в християнството нови евреи и езичници. Тук можем да споменем преди всичко Ефес, Филипи, столицата на Македония — Солун, Коринт и много други.

В някои градове се задържал по-продължително време. Така например в Коринт се сприятелил с изгонената от Рим съпружеска двойка Аквила и Присцила. Живял у тях година и половина, като заедно правели палатки и с това изкарвали прехраната си. По време на третото си пътуване за три години се установил в Ефес, който след Антиохия бил втората отправна база на тези многобройни и многопосочни странствувания.

Той никога не тръгвал на път сам, винаги бил с другари, които по различни причини се сменяли във всяко пътуване. В първото му пътуване това били Варнава и Йоан Марк. И двамата, както знаем, се скарали с Павел и отишли на остров Кипър. Във второто си пътуване ги заместили Силас и Тимотей. В третото спътници му били доста повече — седем души: Сопатър, Аристарх, Секунд, Гай, Тимотей, Тихика и Трофим.

Авторът на „Деяния на светите апостоли“ твърди, че всяко от трите пътувания завършвало с временен престой в Йерусалим. Там Павел занасял средствата, събрани за бедствуващите братя-юдеохристияни. Главното обаче било това, че държал да поддържа нормални отношения с Яков и мирно разрешение на избухналите помежду им доктринални спорове.

По време на първото му пребиваване в Йерусалим се състоял т.нар. йерусалимски събор, на който били установени условията, при които Павел ще покръства новите християни. Било му позволено да ги освобождава от обреда на обрязването, при условие че съблюдават четирите наставления на Яков: 1. Да не ядат месо от животни от идолоприношения. 2. Да се въздържат от блудство, т.е. от връзки с проститутките от храмовете на езичниците. 3. Да не ядат месо от удавени животни. 4. Да не слагат в уста животинска кръв.

Църквата придава огромно историческо значение на този събор, понеже резултат от него е формалното признаване на Павел като апостол и с това санкциониране на неговата христология. Все пак обаче много изследователи изразяват сериозни съмнения относно това, дали действително такъв събор се е състоял. Те се позовават преди всичко на свидетелството на самия Павел. В посланията му няма абсолютно никакво съобщение за събор от такъв род. Може ли да се допусне, че той няма да спомене за такова важно за укрепването на авторитета му събитие? Това би било чудесно представяне пред антагонистите, които му отричали правото да проповядва Божието слово.

Освен това изненадващ е фактът, че Павел през цялото време съвсем не се чувствувал свързан например с третото наставление на Яков. По-късно ще видим кое е било причина този достоен евреин да позволява на прозелитите си да ядат, а и той да яде „забранено месо“. Не е за вярване този мъж с толкова високи изисквания да нарушава поетите задължения така безцеремонно. Може да се допусне, че никога не е поемал тези задължения.

Интересно е това, че и авторът на „Деяния на светите апостоли“ въпреки волята си подкрепя нашето предположение и с това отново си противоречи. Той разказва, че по време на последното пребиваване на Павел в Йерусалим и тъкмо преди арестуването му, т.е. много години след предполагаемия събор, Яков му казал: „А за повярвалите езичници ние писахме, като решихме да не пазят те нищо такова, а само да се въздържат от идолски жертви, от кръв, от удавнина и от блудство“ (21, 25).

Внимателният читател веднага ще се изненада от това, че Яков говори на Павел като на човек, който чува за това решение за първи път. Защото не е необходимо да се обръщаш по този начин към някого, който вече от много години е добре запознат с това решение и е приел задължението да ги спазва в мисионерската си дейност. Ясно е, че авторът на „Деяния на светите апостоли“ е забравил какво е писал неотдавна за йерусалимския събор и се е озовал в задънена улица поради непоследователността си. Разбира се, последицата е тази, че започват да ни минават през ум съмнения относно историческата правдивост на повествованието му. Като съпоставяме тази уличаваща го грешка с много по-изненадващото мълчание на Павел в автентичната му кореспонденция, разбираме позицията на онези библеисти, които считат разказа за йерусалимския събор за измислица или приказка.

Вероятно авторът на „Деяния на светите апостоли“ си служи с новина от този род, подтикнат от актуалните пропагандни нужди. Не е трудно да се ориентираме, че Петър е представен най-банално и че главният герой е Павел. Той с възхищение и преклонение описва неговата неуморима мисионерска и учителска дейност. Като подчертава необикновената му личност, твърдостта на духа и заслугите на апостола за християнството, едновременно с това се стреми да убеди читателите, че Павел не е действувал самоволно, а със знанието и съгласието на общината-майка в Йерусалим. С една дума, нарисуваният от него портрет на Павел е по-скоро документ с тенденциозни отсенки, написан в духа на съществуващото паулинско течение в християнството.

Защо авторът на „Деяния на светите апостоли“ е заинтересуван да поддържа такава версия? Работата е в това, че християнизмът на Павел, макар освободен от баласта на някои ритуални канони на Стария завет, не е можел напълно да се откаже от юдейския си произход. Без Стария завет просто, е трябвало да увисне във въздуха, би изгубил духовната си и историческа позиция. Нали за първите християни Иисус Христос бил евреин, потомък на царския род на Давид, месия, който е предсказан от старозаветните пророци, чиито евангелия често цитират какво доказателство, че очакваният месия е бил именно той, а не някой друг.

Истинските ученици и приемници на Иисус били апостолите и другите спътници в странствуванията му, т.е. „старшите“ в йерусалимската община и „брата Господен“ Яков. Това означава, че Павел, след като получил на специален събор тяхното одобрение, е учел онова, което е учел и Иисус Христос. Йерусалимският събор бил онова важно звено, което свързвало Павел с юдеохристиянската фаза на църквата.

Както изглежда, намеренията на автора на „Деяния на светите апостоли“ били да защити Павел като достоен за доверие продължител на апостолите. Необходима ли е била защита от този род? Нали когато тази хроника възниквала, вече не са се съобразявали със своите противници. Йерусалим се превърнал в купища развалини, а членовете на йерусалимската община, с която Павел, както става ясно от документите, бил в постоянни конфликти, се пренесли или отвъд Йордан, в Пела, или се пръснали по градовете в Римската империя.

Въпреки тези исторически катаклизми, които постигнали евреите, влиянието на юдеохристияните и на противниците не Павел в общините тогава трябва да е било доста силно, щом авторът на „Деяния на светите апостоли“ е смятал за нужно да им се противопостави. Антагонистите отхвърляли учението на Павел, не го признавали за апостол, а чуждото на юдаизма обожествяване на Иисус заклеймявали като ерес. Според техните старозаветни представи Иисус, макар и да бил предсказваният месия, избраник на бога, пророк и чудотворец, бил само човек, лишен от божествена същност.

Този антагонизъм не само че не изгаснал, но нещо повече — продължил дълго след смъртта на автора на „Деяния на светите апостоли“, което свидетелствува, че противниците на Павел не повярвали на разказите за проведения йерусалимски събор. Даже през IV в., т.е. триста години по-късно, потомците на юдеохристияните, т.нар. „ебионити“ (бедняци), лишавали Павел от вяра и от чест, заклеймявайки го като вероотстъпник и фалшификатор на учението на Иисус.

През 1905 г. било направено неочаквано откритие. Професорът от университета в Йерусалим Шломо Пинес се заинтересувал по-отблизо от един намерен в Истанбул арабски ръкопис от шест страници. Оказало се, че това е полемичен трактат, написан от арабския теолог Ал Ябар, произведение, което било отпреди хиляда години. Не това обаче е най-важното. Сензация предизвикал фактът, че един откъс от ръкописа бил юдеохристиянски текст, преведен през V или VI в. от арамейското наречие, което някога било разпространено по цялата територия на Сирия.

Професор Пинес изразява мнение, че автори на текста са автентични членове на общината на назарейците в Йерусалим. Те разказват как сектата от ден на ден ставала все по-многобройна. Едновременно с това съобщават с огорчение, че остри конфликти я разбивали на съперничещи помежду си групи. Дали този интересен разказ има някаква връзка с драматичния бунт на „елинистите“?

Най-важното за нас е това, което те пишат за Павел. Като подчертават, че са почитали Иисус не като бог, а като праведен мъж и израелски пророк, заклеймявали Павел като фалшификатор на Иисусовото учение и ренегат, който преминал на страната на римляните.