Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (14)

Огнени езици

Авторът ни води от епизод към епизод в живото и образно повествование на „Деяния на светите апостоли“, при това реалният свят изключително свободно преминава в извънземния (свръхестествения). Действителните исторически събития са гъсто преплетени с най-различни чудеса, с ангели. Те се явяват превъплътени като хора, притичват се на помощ, когато се налага.

Произведението започва с живописната сцена на възнесението. За свое най-голямо изумление научаваме една подробност, която премълчават евангелистите, а именно това, че след като възкръснал, Иисус бил на земята с учениците си още 40 дни. И ето сега, когато се сбогува с тях, пред очите им се възнася на небето и изчезва в облаците. Два ангела се явяват пред обезпокоените апостоли и им предават утешителното обещание, че Иисус ще се върне отново на земята.

После се срещаме с Петър. На него дължим сведенията за по-нататъшната съдба на Юда. Оказва се, че за добитите с подлост сребърници е купил парче обработваема земя, но скоро го постига заслужено наказание. Той изведнъж рухва с главата напред на земята и се разделя на две, така че вътрешностите му изтичат. Като разказва за жалкия край на нещастника, Петър се разпорежда да бъде намерен нов апостол на мястото на Юда. От двамата представени кандидати чрез теглене на жребий бива избран Матей, който попълнил цифрата на дванайсетте апостоли.

Настъпила Петдесетница. По този случай учениците на Иисус се събрали в една йерусалимска къща. Изведнъж стаята, в която се намирали, се изпълнила със силен вятър, сякаш е нахлула буря. В този момент в тях се вселил Светият дух, видим израз на което било това, че над главите им се явили огнени езици, които се разделили и се спрели на всеки от тях, а самите те внезапно започнали да говорят чужди езици.

През Йерусалим непрекъснато преминавали много еврейски поклонници, които въпреки привързаността си към религията на отците говорели предимно на езика на родния си край, където живеели много поколения техни близки. Необяснимият шум, който идел от небето, ги привлякъл от близките улици към къщата, където били апостолите. Какво било тяхното учудване, когато тези „безкнижни и прости човеци“ (4, 13), рибари от далечната провинция, внезапно станали полиглоти и започнали да говорят с тях на езика на техните народи!

Ние обаче, като прочитаме докрай тази необикновена история, започваме да се съмняваме, че тя действително се е случила. Тук има вина авторът на „Деяния на светите апостоли“, който в един момент, без да се знае защо, сам си противоречи. Оказва се, че не всички свидетели са били учудени, че между присъствуващите е имало и такива, чието поведение се сторило нелепо на галилейските рибари, и — както се оплаква самият автор — „а други се присмиваха и думаха: със сладко вино са се напили“ (2, 13).

И така алтернативата е: или апостолите действително са говорели чужди езици, като са предизвикали с това всеобщо учудване, или по насмешливите реплики на някои свидетели са говорели като хора, които са изпили много вино. Дори ако се опитаме да решим дилемата с аргумента, че шегаджиите не са знаели тези езици, на които са говорели апостолите, и затова погрешно са ги вземали за несвързано бърборене, завинаги ще остане без отговор въпросът: как е станало така, че такива невероятни явления като внезапния шум от небето и огнените езици над главите на мъжете не са ги отклонили от това и не са прекъснали желанието им да си правят шеги.

Непонятно е, разбира се, как авторът на „Деяния на светите апостоли“ е могъл да не забележи тази дразнеща непоследователност. Тя обаче ни навежда на първоначалния източник на тази история и нейните еволюционни метаморфози, с една дума, на нейния произход. Изглежда, че откъсът с подигравчиите не е нищо друго освен останка, безкритично пренесена от най-старите версии към по-късните преработки. Иначе ще ни бъде трудно да си обясним липсата на логично единство между отделните части на разказа.

В основата на цялата тази история с огнените езици се крие психологично явление, наречено глосолалия. То се основава на това, че хората под влияние на религиозна екзалтация изпадат в транс и издават неартикулирани звуци, като създават впечатление, че говорят някакви екзотични езици.

Глосолалията, признак на мистична халюцинация, в древността не била рядкост. Случвала се е и сред последователите на Иисус. За това знаем от първото послание до коринтяните, в което четем: „Тъй и вие, ако не изговаряте с езика си разбрани думи, как ще се разбере това, що говорите? Защо ще говорите на вятъра? Толкоз например различни думи има в света и ни една от тях не е без значение“ (14, 9-10). И по-нататък: „Но в църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат“ (14, 19).

От тези изречения следва безспорно, че Павел е смятал глосолалията за достойна за порицание, като си е давал сметка, че под нейно влияние хората говорят несвързани неща, а не чужди езици. Първото послание до коринтяните е един от най-старите документи на Новия завет и като го е създал, Павел не е бил единствен в разумната си оценка. Затова можем да приемем за нещо сигурно, че първоначално мнозинството от последователите на Христос не са одобрявали глосолалията. Отгласи от тази нагласа и настроения са именно онези останали подробности от древността с присмехулниците в разказа на Лука, които внасят в тържествената сцена с апостолите внезапно нотка на иронично съмнение.

В „Деяния на светите апостоли“, т.е. в документ, хронологично по-късен, има данни, които позволяват да съдим, че с течение на времето тази отрицателна позиция — сигурно под влияние на вездесъщите елински мистерии, а също и, както по-късно ще видим, на традициите на юдаизма — се е променила. Все повече християни достигали до убеждението, че религиозната екзалтация е духовно състояние, което осенява хората, навестени от Светия дух, че затова изпадналите в това състояние избраници не мърморят несвързано, а говорят чужди езици.

В явно противоречие с онова, което учи Павел, Лука разказва как в къщата на римския стотник Корнелий такава благодат осенила току-що влезлите в лоното на християнството езичници, въведени в новата вяра от Петър: „А вярващите от обрязаните, които бяха дошли с Петра, се смаяха, че и върху езичници се изля дарът на Светаго духа“ (Д.ап., 10, 45). Разликата в позицията се вижда: в посланието на Павел — мъмрене и напомняне да се опомнят, а в „Деяния на светите апостоли“ — безкритична вяра в автентичността и злоупотреба с нея, нещо, което Павел някога е преследвал като нещо вредно.

И така разказът не свършва с това. Следващата фаза въвежда в него самите апостоли. Вероятно това е станало под влияние на Евангелието от Лука и на Евангелието от Йоан. Те споменават бегло, че учениците на Иисус са осенени от Светия дух. Ето какво пише Йоан: „И като рече това, духна и им каза: приемете Духа Светаго“… (20, 22), без да взема под внимание това, че в описанието на този епизод няма и най-краткото съобщение какви и дали изобщо е имало някакви външни признаци това навестяване. Тогавашните християни не са могли съгласно вярванията си да си представят, че този акт на милост може да премине без религиозен подем и говоренето на чужди езици. По силата на нещата е прибавено това, което евангелията са премълчали, и по този начин преданието на общината се е обогатило с нов, драматичен вътък.

Впечатлението след прочитането на „Деяния на светите апостоли“ е, че новата версия с апостолите може би се е формирала под напора на актуалните пропагандни нужди. Става дума за теория, която подчертава необходимия, харизматичния авторитет на апостолите в християнската общност, и за тяхното изключително право да учат народите в целия свят. Това са били години, когато известни кръгове укрепвали влиянието на паулинизма след дългогодишен период на регресия и смятали за необходимо да припомнят, че истинските наследници на Иисус са преди всичко учениците му начело с Петър. Очевидно е обаче, че привържениците на Павел били доста сериозна сила и, както често става в такива случаи, за да й се противопостави, народното въображение с апологетична цел пуснало в ход специфичните за фолклора начини на аргументиране. Апостолите сякаш станали помазани, определени от Светия дух със специален тържествен свещен акт, потвърден от такива очевидни доказателства като шума и чуждите езици.

Тази легенда впрочем не е оригинално произведение на християнския фолклор. Вдъхновяващ образец е била несъмнено живата по онова време традиция на юдаизма, която поддържала, че Мойсей обявил на планината Синай правата си на седемдесет езика така, че да достигнат до всички народи на света. Сам авторът на „Деяния на светите апостоли“ ни насочва към следата на заемките от юдаизма, когато чрез устата на Петър цитира следния откъс от пророчеството на Иоил: „И ето, след това ще излея от Моя Дух върху всяка плът и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища и момците ви ще виждат видения. Също и върху роби и робини в ония дни ще излея от Моя Дух“ (Иоил, 2; 28-29). Още неведнъж ще покажем, че употребата на аналогии със Стария завет не е изолирано явление за онези времена, че използуването на методи от този род в същност е основен фактор в композицията на четирите евангелия.

Колко сложен е произходът на това в същност простодушно сказание! И ако не беше напомнянето за присъствието на присмехулниците, може би нямаше да се сетим за напластяванията от времето. Това споменаване, което е неудобен акцент в общата атмосфера на благоговение и апология, може да се обясни само с това, че в първоначалния вариант, който произхожда от времето, когато под влияние на Павел се отнасяли неохотно към всякаква мистика, се слели в едно два последователни по хронология сюжетни мотива: събитието в дома на Корнелий и обкръжението на дванайсетте апостоли с ореола на богоизбраници.

Все още не ни дава спокойствие въпросът, защо Лука, овладял писателската професия, не е отстранил от текста подигравателните скептици, толкова явно противоречащи на благоговейното настроение и на тенденцията на цялото сказание за апостолите. Понеже знаем, че в „Деяния на светите апостоли“ има места, които издават техния компилативен характер, можем да допуснем, че цялото сказание е било вмъкнато в текста на произведението от някой по-късен, по-малко критичен компилатор, който го е пренесъл без промяна от устната фолклорна традиция на тогавашните християнски общини.

Не е възможно да се иска от съвременния човек, привикнал на рационално мислене, да приеме на доверие този наивен, създаден от народното въображение театрален ефект с внезапния шум, с огнените езици и невежите рибари от Генезаретското езеро, които изведнъж станали полиглоти. За него по-лесно обяснима е позицията на онези тълкуватели, които виждат в апотеоза на апостолите алегорична притча, която помага за пропагандата на теорията и за водещата роля на непосредствените ученици на Иисус в църквата.

По всяка вероятност неволни съчинители на тази легенда са били проповедниците на новата вяра, които като Павел странствували от община на община и се установявали там, където редом с еврейските молитвени домове възниквали първите християнски огнища. Тъй като се срещали предимно с прости хора, в проповедите си е трябвало да ползуват повествователни форми, които са действували по-скоро на въображението им, отколкото на разума, привеждали са например образни примери от живота, притчи и алегории. На Изток притчата с морал накрая била твърде традиционен начин да се разнообразят беседите и разказите, както при евреите и при първите християни. Да си припомним само, че евангелистите слагат в устата на Иисус четиридесет подобни притчи.

Първоначално, както вече отбелязахме, това били типични нравствено-дидактични разкази, т.е. ораторски произведения, които нямали никаква връзка с историческата действителност. Целта им била не само да приковат въображението на слушателите, но и да ги убедят в правдата на обявените теории и нравствени принципи. Най-често обаче фабулата на тези притчи била толкова убедителна и реалистична, че при бързото им предаване скоро се забравял фиктивният им характер. Онова, което се раждало по време на беседата на някой красноречив оратор, се появявало скоро някъде другаде вече като нещо, което наистина се е случило. Така вероятно е възникнала и легендата за чудотворното осеняване на апостолите от Светия дух.