Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (13)

Тридесет необикновено важни години

Посветихме тези мисли на апостолските послания и за момент забравихме петата в каноничния ред книга на Новия завет — „Деяния на светите апостоли“. Те не само че заслужават не по-малко, но в някои отношения по-голямо внимание от посланията и затова трябва да се върнем към тях. Това е единственият източник за историята на развитието на ранното християнство преди III в., който се е запазил до наши дни и чието повествование обхваща тридесет необикновено важни години, а именно периода от разпъването на Иисус на кръст чак до появяването на апостол Павел в Рим през 61–63 г. От предходните глави знаем колко буен, богат на събития и преломи бил този период от историята на новата религия, затова въпросът, доколко „Деяния на светите апостоли“ са вярно отражение на тези времена, или — по-просто казано — дали са достоверен исторически източник е занимавал учените.

Преди всичко ги интересувал проблемът за авторството и датата на създаването на това произведение. Няма съмнение, че то е продължение на Евангелието от Лука, че двете произведения имат единна композиция, направена от същия автор, разделена на два тома, съответствуващи на тогавашните два свитъка. Това следва от началните изречения на „Деяния на светите апостоли“. Четем: „Първата книга, о, Теофиле, написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи.“

И други критерии говорят за общото авторство. Така например с помощта на прецизен статистически метод филолозите установили, че двете части са свързани с един и същи стил и речник, без да се смята фактът, че авторът посвещава и двете книги на едно и също лице — на някой си Теофил, наричан от него „достоен“. И накрая не без доказателствена стойност в това отношение е и това, че прологът на „Деяния на светите апостоли“ е сякаш равносметка на последната глава на Евангелието от Лука, т.е. звено, което свързва двете части в една цялост на повествованието.

Според християнската традиция автор на двете книги трябва да е бил Лука, спътник в пътуванията, секретар и лекар на Павел. Като доказателство за неговото авторство се изтъква фактът, че евангелието му съдържа множество медицински термини, които може да знае само професионалист-лекар от онова време.

Нещата обаче не са толкова прости, колкото изглеждат. Не ни е позволено преди всичко да забравяме това, което вече подчертахме при няколко случая, т.е. че в началото евангелията са се разпространявали сред хората безименно, преди да бъдат приписани на отделни автори. В тези условия устната традиция, която често пъти толкова подвежда, няма и не може да има стойност на категорично доказателство.

И в двете книги Лука нито веднъж не споменава името си. Как се е стигнало до това, че в един момент е бил признат за техен автор? Днес можем да търсим истината само в догадки. Сигурно се е помнело, че Лука бил другар на Павел, затова мнението, че е автор на двете книги на Новия завет, е можело лесно да възникне под влияние на съобщенията в трите послания, под които фигурира името на Павел. Във второто, дискусионното послание на Павел до Тимотея (4, 11) и в автентичното послание на Павел до Филомен (4, 24) името на Лука се споменава лаконично сред другите приятели на автора, т.е. без специално да се отделя от другите имена.

За сметка на това пък авторът на посланието до колосяните го характеризира по-отблизо, като го нарича „многообичан лекар“ (4, 14). Бедата е в това, че това послание съдържа анахронизми и от много библеисти е признато определено за апокриф. От това би следвало, че тази единствена бележка не е от Павел. Тя изразява някакво много лично, много приятелско отношение към Лука.

По-горе приведохме аргументи, които поставят под въпрос авторството на Лука. Да не се връщаме повече към това. Тук само още веднъж да припомним изненадващата зависимост на автора от чуждите извори и също така навика му да белетризира, за да попълни празнините в тъканта на повествованието, възникнали като последица от недостатъчно конкретни сведения, недостатък труден и за обяснение, що се отнася до човек, който като другар на Павел е трябвало да има достъп до източниците от първа ръка. Той например не познава автентичните послания на Павел.

Каква проницателност е нужна понякога в търсения от такъв род и във филологическите анализи свидетелствува аргументът, който библеистите открили в самия текст на „Деяния на светите апостоли“. В XX глава четем, че в пътуването до Сирия сред спътниците на Павел (Павел е бил придружаван от хора, чиито имена били Сепатър, Аристарх, Секунд, Тай, Тимотей, Тихик и Трофим), Лука не е споменат. Обаче следващите изречения са дадени в първо лице множествено число: „ние отплувахме“, „стигнахме“, „ако бяхме слезли“, „а ние, качили се на кораба“, „отплавахме“.

Оттук трябва да си направим извода, че авторът на тези спомени не е Лука, а някой от споменатите приятели, които са придружавали Павел в пътуването му. Защо Лука, човек с пъргав ум, е трябвало да допусне такава неразбираема непоследователност — най-напред не включва името си в списъка на приятелите на Павел, а после ни в клин, ни в ръкав пише: „ние направихме това“? Някои тълкуватели изразяват предположението, че е премълчал името си от скромност, но дори ако приемем такава съмнителна хипотеза, ще остане въпросът, как Лука е могъл да не забележи измамното съотношение в този откъс.

Има и още едно предположение. Внимателният читател трябва да бъде изненадан от това, че редовете, които библеистите определят с употребата на „ние“, в текста представляват сякаш отделна група в повествованието (16, 10-17; 20, 5-15; 21, 1-18; 27, 1-28). Понеже има явни признаци, че „Деяния на светите апостоли“ в продължение на много години са били редактирани многократно и са били разширявани, не е изключено изреченията, определени от библеистите с употребата на „ние“, в действителност да са вмъкнати в текста фрагменти от някакъв дневник на пътуването. Дали все пак авторът на този дневник е бил Лука? Това не знаем и за съжаление никога може би няма да узнаем.

По-малко сложен е проблемът с датата на възникване на „Деяния на светите апостоли“, макар и тук да не липсват спорове. В текста на книгата не е открит нито един намек за разрушаването на Йерусалим, което за някои тълкуватели е достатъчно доказателство, че тя е била готова преди 70 г. За съжаление те не вземат под внимание известния ни факт, че „Деяния на светите апостоли“ са втората част на Евангелието от Лука, че в същност става дума за произведение, разделено на две части, написано от един и същ автор. Същевременно в текста на това евангелие, както вече знаем, се усеща отзвукът от разрушаването на Йерусалим и дори на преследванията на последователите на Христос от император Домициан, който управлявал през годините 81–96. В такъв случай „Деянията на светите апостоли“ трябва да са възникнали ако не по-късно, то почти едновременно с Евангелието от Лука, т.е. около 90 г.

Проблемът с датата не е без значение, както изглеждаше. Често степента на достоверност на едно историческо произведение или мемоари трябва да се оценява в зависимост от това, кога е било написано: няколко или няколко десетки години след описаните събития. Особено тогава, когато не се опира на сигурни източници, както е в случая с „Деяния на светите апостоли“, а на неопределени устни предания и на измамната човешка памет.

Докато четем „Деяния на светите апостоли“, забелязваме, че още в зората на съществуването си християнството показва тенденция към раздвояване. Това е разказ за това, как новото религиозно течение, първоначално родено в лоното на юдаизма, постепенно сред драматични конфликти се освобождава от т.нар. „иго на Тора“, това значи от такива ритуални обреди като например обрязването, което е пречка за приобщаването на последователи сред гърците и римляните. Този еволюционен процес от юдеохристиянството в Йерусалим до универсализма на апостол Павел, от палестинския период до световната кариера на новата религия в такива чудесни градски средища в средиземноморския басейн като Антиохия, Ефес, Коринт, Атина и Рим намира израз не само в текста на повествованието, но и в композицията на произведението. То е разделено на две почти равни части. Първата съдържа дванадесет глави, посветени на събитията в Юдея, Самария и Сирия, а останалите шестнадесет глави са описание на трите мисионерски пътувания на Павел в римския елинистичен свят, завършили с неговото принудително пребиваване в Рим.