Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (34)

На Елеонската планина

Ако някой се опита да отбележи на картата пътищата, по които Иисус странствувал, като проповядвал учението си и лекувал болните, би се убедил, че това не е възможно. Въпреки че става дума за необикновено значимия период на Иисусовия живот, авторите на Новия завет не са успели да избягнат голямото объркване. От една страна, синоптиците, а, от друга, евангелистът Йоан — това са двете различни версии, пред които читателят застава безпомощен — не знае кому да вярва.

Ако евангелистите са единодушни в нещо, то е единствено в това, че обществената кариера на Иисус започва в Назарет и завършва в Йерусалим. Във всичко останало, което засяга дейността му в периода между тези два жизнени полюса, двете групи произведения се разминават.

Синоптиците твърдят, че единственият обхват на дейността на Иисус била Галилея. Ако прекрачвал границите й, то е било епизодично и най-вече по принуда, като се е пазел от прекалената натрапчивост на тълпите или от фарисеите. Така например той на три пъти се отправял към източния бряг на Генисаретското езеро, веднъж достигнал до северната част на страната и се установил в Кесария Филипи, пребивавал и във финикийските градове Тир и Сидон.

Трябва обаче да подчертаем, че преди триумфалното си последно влизане в Йерусалим според повествованието на синоптиците той никога преди това не е бил в този град, нито пък изобщо в Юдея. Когато го арестували и изправили пред трибунала на синедриона и пред Пилат, когато го били и разпънали на кръст, йерусалимците трябва да са го смятали за чужд човек и в допълнение — за пришълец от презряната, бунтовната Галилея.

Евангелистът Йоан на свой ред ни разказва нещо съвсем друго, нещо коренно противоположно. Според него Иисус, разбира се, проповядвал учението си в Галилея, но главен район на дейността му била Юдея. Там той обявил учението си, там лекувал и възкресил Лазар, там имал приятели и там спорел с антагонистите. И трябва още да обърнем внимание на това, че именно при галилейците, които според синоптиците трябва да са застрашавали живота му, той се спасявал от агресивността на юдейските евреи.

В четивото на Йоан, когато Иисус влиза в Йерусалим, това не е първото му посещение в този град. Там бил вече четири пъти преди това по случай различни еврейски празници. Освен това бил във Витиния по-дълго време, укривал се от свещениците в Ефрем, градче, разположено в периферията на юдейската пустиня. Когато бивал в Йерусалим, ни най-малко не избягвал хората, а много време прекарвал в двора на храма, като проповядвал открито учението си, от което следва, че там не бил непозната личност.

Евангелистите се различават значително дори в описанието на Страстната седмица и библеистите и до ден-днешен напразно полагат усилия да установят, макар и приблизително, както последователния ход на събитията, така и тяхната дата. И досега съществуват съмнения през коя година и кой ден бил разпънат на кръст Иисус. Не е сигурно дори дали Страстната седмица е била сакралната трапеза на празника на Пасха на 14-ия ден от еврейския месец низан (синоптичната седмица) или някаква друга трапеза, която се отнасяла според Евангелието от Йоан за 13-ия ден от същия месец.

Няма да се занимаваме с тези доста заплетени и трудни противоречия. За пример обаче ще посветим вниманието си на описанието на престоя на Иисус във Витиния. В този случай са единодушни само Матей и Марк. Според тяхната версия Иисус бил на гости на Симон Прокажения. Една жена, която се представя безименно в книгата, изляла върху главата на Иисус драгоценно миро. Гостите или учениците, присъствуващи там, не криели огорчението си. По тяхното мнение Иисус не трябвало да допусне такова разточителство, понеже мирото можело да се продаде, а парите да се разделят на бедните. Марк допълва още, че по този начин можело да се получи огромната сума от триста денария. Освен това без връзка е този инцидент и двамата евангелисти ни съобщават за предателството на Юда Искариотски.

Още щом започнем да четем съответните фрази в Евангелието от Лука, се ориентираме, че става дума за съвсем друг разказ. Там пирът във Витиния става много по-рано, отколкото двата предишни и в никакъв случай няма връзка със събитията от Страстната седмица. Тук домакинът на къщата също се казва Симон, но евангелистът го нарича „фарисей“, а не прокажен. Епизодът с миросването е написан явно от човек с белетристично перо, понеже стегнатото и делово описание на Матей и Марк тук се превръщат във вълнуваща поучителна сцена, наситена с драматично, истински човешко съдържание. Вече я няма неопределената жена, тук виждаме грешница, която в порив на разкаяние облива краката на Иисус със сълзи, целува ги, изтрива ги с косите си и ги намазва с миро. В този дълбоко вълнуващ разказ няма нито дума за възмущението по повод разточителството на мирото. Новост е това, че в пиршеството вземали участие само фарисеите, които се възползували от този епизод, за да разклатят вярата на присъствуващите в Иисус. Ако действително е пророк — рекли те, — не би позволил грешницата да го докосне, защото би знаел предварително „що за жена е“.

Когато после отворим Евангелието от Йоан, се убеждаваме, че изненадите са още повече. Защото онова, което той разказва, има съвсем малко общо с другите три версии. Там пиршеството във Витиния не става два дни преди празника Пасха, както е при Матей и Марк, а цели четири дни по-рано. И което е още по-чудно, стопани на дома са други хора — Лазар и сестрите му Марта и Мария.

Тук разбираме името на жената, която мажела стъпалата на Иисус с благовония и ги изтривала с косите си. То е Мария. А възмущението от разточителството на скъпото благоуханно миро вече не изразяват неопределени хора, а лично Юда Искариотски. Само че Йоан ни информира, че това било перфидно лицемерие от негова страна, понеже самият той искал да вземе онези триста денария, които щели да получат от продажбата на мирото. „Това, казва той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето и крадеше от онова, което там пущаха.)“ (12, 6). Според Йоан при това Юда изпълнявал функцията на ковчежник и се възползувал от това да ограбва поверената му обща каса.

Сега да се вгледаме в събитията на Елеонската планина, където Иисус на склона й в Гетсиманската градина преживявал тревожни терзания и съмнения и където накрая бил арестуван. Тук версиите на евангелистите са сходни, а разликите, които забелязваме в тях, имат по-скоро допълващ характер.

Така например при синоптиците неназован другар на Иисус отрязва ухото на неназован слуга на първосвещеника и едва от Йоан научаваме, че тук става дума за Петър и Малх. И в трите евангелия инцидентът завършва със заповедта на Иисус необузданият му защитник да сложи обратно меча в ножницата си. Не се казва какво е станало с осакатения слуга. Лука, който неведнъж преди това е показвал повече въображение и впечатлителност в такива ситуации, отколкото другите евангелисти, разбрал, че Иисус поради това, че самият той проповядвал принципа на милосърдие и обич към ближния, не можел да остави нещата така. Затова единствен той завършва епизода с бележка, че притискал ухото до мястото му и излекувал ранения.

Мъката на Иисус в Гетсиманската градина е описана от Лука с голямо въображение. Другите евангелисти разказват само за душевните страдания на Иисус и за молбите му към Бога да отдалечи от него чашата на огорчението. Лука на свой ред представя тази сцена по-образно и по-емоционално, да не кажем, и по-театрално. Неговият Иисус страда така ужасно, че вместо пот от него капят капки кръв. Освен това му се явява ангел, за да поддържа духа му в момента на неговата слабост и съмнение.

В отделните варианти се налагат ясно определени тенденции. Техните автори, вероятно за да постигнат по-лесно убеждението на читателите, се стремят към по-голямо уточняване на реалистичните подробности и към обогатяването им откъм образната им страна.

В тези разновидности има и друга тенденция. Нека да я наречем теологична. Тя се проявява в Евангелието от Йоан, където Иисус, както знаем това, се различава от Иисус на синоптиците. Още приживе го озарява божествен блясък, който засяга дори странични хора. На Йоан му се струвало богохулство Юда да докосне с устните си божественото лице на Иисус. Затова той единствен от евангелистите не споменава нищо за целувката на предателя.

В изложението на Йоан има и други особености. Например по време на залавянето на Иисус в Гетсиманската градина заедно със слугите на първосвещеника вземат участие и войниците от римската кохорта. И нещо още по-странно — те всичките, евреи и римляни, при вида му са обхванати от внезапен страх, падат пред него по лице. Йоан вероятно се е стремял с помощта на този исторически неправдоподобен инцидент да покаже, че дори враговете са познали в негово лице Божия син. Съгласно тази своя концепция той премълчава вълнуващата сцена на агонията на Иисус в градината, сигурно за да не се акцентира неговата земна, човешка природа.

Като се замислим над факта на присъствието на толкова разлики в краткия, но доктринално важен разказ, трябва да ни учудва това, колко произволно си служат евангелистите с фактите, нещо, за което те са убедени, че трябва да бъде автентично, т.е. ненарушимо. В същото време всеки от тези автори манипулира с информацията по свой начин в зависимост от това, как му диктува въображението или пропагандираната от него идея. Просто всеки прибавя и отстранява онова, което му харесва.

Затова някои библеисти изразиха съмнение дали изобщо събитията на Елеонската планина — поне във версията на евангелистите — са действителни. Налага се предположението, че отново образите от Стария завет са пресъздадени творчески от народната фантазия и че целият този епизод в биографията на Иисус е възникнал под влиянието на прочутата сцена с Мойсей на Синайската планина. Който и да си даде труда да сравни двата текста, ще признае, че в него има действително известни аналогии. В същност самите евангелисти ни насочват към следата на този старозаветен произход, когато уверяват, че на Елеонската планина всичко е станало така, сякаш се е изпълнило предсказаното от пророците (Мт., 25, 26; Мк., 14, 26; И., 18, 9).

Възможно е Иисус да се е укривал в гъстата маслинена гора на Гетсимания и да е бил арестуван там. Всички останали подробности, които съпътствуват това събитие във версията на евангелистите, са били вероятно композирани допълнително от колективното въображение на последователите на християнството, т.е. те са типично творчество на фолклора. Фолклорът най-често търпи промени и допълнения в хода на времето и човешките поколения.

Дали обаче фантазията на простия народ е можела да създаде толкова поетически съвършена, вълнуваща и изпълнена с жизнена правда сцена на страданията на Иисус, така дълбоко да проникне в психологията на човека в решаващите минути на живота му? Ако някой се съмнява, трябва да му припомним, че именна в народното творчество винаги се крие най-чистата поезия и най-достоверната истина за човека. Затова са знаели писатели, художници и композитори на всички времена, които охотно са черпили от този източник. Що се отнася до времената, когато историята за мъката на Иисус се е родила, трябва да се помни, че това било трагичен и бурен период за простите и потиснатите хора. Може да се каже, че всеки бедняк, всеки роб тогава преживявал своя собствена Гетсимания. Сказанието за душевните терзания на Иисус на Елеонската планина, преди да бъде записано от евангелистите, отдавна се е предавало от уста на уста сред последователите на Иисус и било метафорично отражение на всичко онова, което те повечето били преживели в собствения си живот.

Във връзка с тези различия бихме искали още веднъж да надникнем в Евангелието от Марк заради това, че в него срещаме един загадъчен епизод, който до ден-днешен удивлява тълкувателите на Библията. Ето какво е описанието на това събитие: „И като го оставиха, всички се разбягаха. Един момък, обвит с платнище по голо тяло, вървеше подире Му; и войниците го хванаха. Но той, като остави платнището, избяга гол от тях“ (14, 50-52).

Онази нощ в Гетсиманската градина била мрачна и зловеща. Учителят прекарвал последните си часове в най-страшни предчувствия, в духовна мъка, изпълнен със съмнения и терзания. Внезапно в нощния мрак между изкривените от старост маслинени дървета засвяткали факли, разнесли се викове и скоро се струпали като мравуняк изпратените от първосвещеника тълпи, въоръжени с тояги и мечове. В тази драматична атмосфера звучи малко като гротеска и дори като предизвикателство разказът за бързоногия юноша, който се спасява от преследвачите си, като оставя платнището, с което се е покрил, и гол изчезва в тъмнината на нощта.

Кой бил онзи тайнствен юноша? Защо е бил в обкръжението на Иисус, покрит само с платнище? Защо Марк не казва името му? За вярващите, убедени, че всичко, което става в евангелията, е историческа правда, въпросът бил лесен за дешифриране. Този юноша — казват — е самият св. Марк, авторът на евангелието. Според тях най-доброто доказателство за това е фактът, че той единствен съобщава този малък епизод, наистина лаконично, но учудващо реалистично. Матей, Лука и Йоан може би не знаели тази случка или пък просто са я пренебрегнали като маловажна подробност.

И така основното доказателство според тези предположения трябва да е тъкмо онзи удивителен факт, изключението, което прави Марк. Те са на мнение, че това, което за страничните хора може да няма никакво значение, и, напротив, е можело да създаде нежелателен дисонанс в драматичната спойка на повествованието, за Марк е имало значение на най-интимен спомен от годините на младостта. И тъкмо по тези причини се е поддал на изкушението да вмъкне в евангелието онези три изречения, които трябва да осведомят, че е видял Иисус, че е бил очевидец на арестуването му.

Е, добре — ще кажат скептиците, — ако Марк действително е бил онзи юноша, защо трябва да го пази в тайна? Защо не съобщава името му? Привържениците на мнението, че юношата е бил Марк, и на това имат готов отговор — вродената скромност подтикнала Марк към анонимност. Защото, да си припомним какво е станало, когато хванали Иисус. Най-близките му сподвижници се изплашили и просто избягали — напуснали учителя си в нещастието. „И като Го оставиха, всички се разбягаха“ — казва Марк, а Матей и Йоан го потвърждават напълно (Мк., 14, 15; Мт; 26, 56; Й., 16, 32).

Що се отнася до Марк, то той единствен не избягал, крачка след крачка следвал заловения Иисус и поради това едва не попаднал в ръцете на палачите. Тогава бил още твърде млад, за да стане ученик на Иисус, и все пак постъпил по-мъжки, отколкото най-близките негови ученици.

Там, в Гетсиманската градина, тайно в себе си той бил много горд от постъпката си и е ясно това, че искал от нея да се запази някаква трайна следа. От друга страна, чувството му на скромност и такт му диктувало да не се открива явно на страниците на евангелието, да не предизвиква срещу себе си упреци, че по този деликатен въпрос допуска греха на самохвалството. Чрез намека е трябвало да се досетят кой бил онзи юноша.

Този разказ, макар да буди възхищение с изискаността си, обаче не изяснява простия факт, който се хвърля в очите на наблюдателите. Поражда се въпросът, по силата на какво чудо младият Марк се оказва в Гетсиманската градина, и то среднощ, щом не е бил измежду най-близките другари на Иисус. Тълкуватели е отговарят на този въпрос така: в „Деяния на светите апостоли“ се запознаваме с някой си Йоан, който си служел също и с гръцкото име Марк. Майка му се казвала Мария и била собственица на една къща в Йерусалим, където обикновено се събирали първите назарейци и където дори се състояла Последната вечеря. Тук трябва да прибавим, че няколко години по-късно, през 44 г., там се криел Петър след бягството си от затвора, значи това е било дом с богати християнски традиции. Заедно с роднината си Варнава Марк взел участие в първото мисионерско пътуване на Павел. След дълга разлъка, причина за която било някакво неизяснено недоразумение, той станал верен приятел на Павел в Рим и може би е автор на второто евангелие в Новия завет, което вероятно написал на основата на личните спомени на Петър.

Както следва от тези произведения, Марк не бил беден човек и по това се отличавал от повечето от първите последователи на Иисус. За това, че принадлежи към имотните слоеве, свидетелствуват две подробности. Първата — гръцки имена са прибавяли към имената си обикновено еврейските юноши, които оставали под въздействието на красотата на елинската култура, т.е. образовани и със светско възпитание. Второ: в Палестина хората си лягали да спят в същата дреха, с която били облечени през деня, и само по-богатите слагали за нощната си почивка скъпото тогава ленено платнище.

Този разяснителен коментар ни е много необходим в по-нататъшните ни разсъждения. От евангелието следва съвсем ясно, че Гетсиманската маслинена градина била частна собственост и че Иисус е учениците си не можел да бъде там без знанието на домакина. Следователно собственик на маслинената горичка е бил някой, който добре познавал цялата група поклонници от Галилея.

И ето брънките на разсъждението започват да се свързват добре в логична цялост, ако рискуваме да твърдим, че собственик на градината бил Марк. Наименованието Гетсимания произлиза от арамейското определение „get szemanin“, което означава преса за зехтин. При горичката трябва да е имало някакви постройки, където вероятно по време на горещините Марк нощувал, вместо да бъде в дома на майка си Мария.

В онази фатална нощ се съблякъл гол, увил се в платнището и заспал. Внезапно го събудила някаква бъркотия и врява. Станал от постелята и така, както бил в нея, побягнал към вътрешността на градината, където между дърветата бляскали огньовете на факлите. И дошъл тъкмо в момента, когато Иисус, вече вързан и изоставен от най-близките си, отивал към затвора, обграден от многобройна стража.

Възстановяването на предполагаемите събития, както виждаме, е твърде находчиво. Като се замислим обаче върху достоверността им, обхваща ни постепенно съмнение. Защото, въпреки че на пръв поглед всичко изглежда да е истина, тук има твърде много комбиниране и догадки, а малко доказателства. Поне за критичните умове, които отдават значение на безпристрастното претегляне на аргументите за и против, които не така лесно се поддават на изкушението на съблазнителните и въображаемите хипотези. Ако се замислим върху този въпрос малко по-сериозно, ще достигнем до убеждението, че на света няма уважаващ себе си съд, който на основата на приведените доказателства да реши, че юношата с платнището е бил Марк, синът на Мария, бъдещият евангелист.

Някои тълкуватели и християнски писатели, като например авторът на монографията за Иисус Дж. Ричиоти, разбира се, си дават сметка за слабите страни на разсъждението и, както обикновено в такива случаи, се позовават на свидетелството на традицията, която идентифицира юношата с Марк. Но каква е тази традиция? Това са предания на първите християни, в повечето случаи прости, неуки хора, изпитващи обич към Спасителя, без всякакви сведения за земния му живот. Тях ги интересувало какъв бил Иисус като дете, кои били родителите му, приятелите му и спътниците в странствуванията му, как се е държал във всекидневния живот и как е стигнал до мъката и до смъртта. Онова, което знаели, било недостатъчно, усещал се остър недостиг. Тогава в съзнанието им настъпил онзи процес, с който неколкократно вече сме се сблъсквали. В убеждението си, че Иисус е предсказаният от пророците месия, те вярвали също така, че всичко, което те са предсказали, е трябвало да стане в живота му. Те издирвали от Стария завет съответните текстове и чрез приспособяване към нуждите на времето попълвали липсващите звена в биографията на Иисус.

Като се замисляли върху произхода на разказите за тайнствения юноша с покривалото, изследователите изразили предположението, че той е плод именно на такъв съзнателен процес. И за да подкрепят тезата си, сочели, че изворът на внушението може да бъде пророчеството на Амос — между другото четем: „И най-юначният от храбрите ще избяга гол в оня ден, казва Господ“ (2, 16).

Да се вгледаме по-подробно в разказа, в който са вмъкнати трите изречения за юношата. Като махнем тези изречения от контекста, ще забележим с удивление, че ни най-малко не се нарушава целостта на повествованието, че изреченията, които предхождат онези празни места, и следващите изречения се свързват отлично в логична последователност. Така се поражда подозрението, че разказът за голия юноша е по-късно вмъкване в Евангелието от Марк, добавено от някой компилатор или преписвач към първоначалния текст. Досега не е открито защо го е направил. Възможно е това да има някаква връзка с игрите между привържениците на непосредствените ученици на Иисус и Павел, чийто отзвук усещаме както в писмата на Новия завет, така и в „Деяния на светите апостоли“, а също така и в трите първи евангелия, където ролята на апостолите не е представена в твърде благоприятна светлина.

Още по-загадъчен и любопитен е образът на Юда. Знаем колко съдбоносна е ролята му в драмата на Страстната седмица, обаче, искрено казано, в същност не знаем нищо за него. Евангелистите съобщават малко за Юда, само Матей и авторът на „Деяния на светите апостоли“ ни съобщава, че той съжалил за деянието си и се самоубил. Що се отнася до мотивите на престъплението, по този въпрос се е изказал само евангелистът Йоан. Това, което ни казва, не е твърде убедително, а по-скоро прилича на желание у читателя да се предизвика чувство на презрение. В неговата версия Юда като ковчежник е злоупотребил с доверието на Иисус и е окрал общата каса. Иначе казано, той не бил нищо друго освен жалък измамник и тази негова алчност била причина да се остави да бъде подкупен от свещениците и да издаде Иисус.

Това е много опростена, трудна за приемане версия, защото Юда не е можел да бъде такова нищожество. В характера му е имало и някакви по-високи ценности, щом е последвал Иисус в несигурното му странствуване и щом, от друга страна, Иисус не само го е смятал за един от най-близките си дванайсет ученици, но дори му поверил да стопанисва общия фонд.

И така защо Юда е предал своя учител, който му е оказал такова доверие? Няма никакви данни, за да се даде някакъв конкретен отговор на този въпрос. Появило се идеално поле за досетливостта на библеистите и за творческата фантазия на художниците, които Юда поразявал не само като индивидуален психологически проблем, но също така и като метафоричен, всеобхватен израз на някои тъмни и вечни страни на човешката природа.

Преди всичко обърнали внимание на несигурния етнически произход на Юда. Прозвището Искариот (на арамейски „иш Кариот“) значи дословно „човек от Кариот“. Въпросът се усложнява от това, че е имало две градчета Кариот и не е известно за кое става дума.

Едната местност с това наименование се намира в Юдея. Това би хвърлило специфична светлина върху мотивите за постъпката на Юда. Както е известно, Иисус и учениците му били галилейци. В такъв случай Юда би бил единственият юдей сред тях. Известна ни е вече враждата, която съществувала между населението на тези две общности в еврейското население. Може би Юда, който бил резервиран и недоверчив към другарите си, се чувствувал чужд сред тях или пък потиснат. По тази причина у него нараствало огорчението, може би дори подсъзнателно губел вярата си в Иисус. Преломът у него е можел да настъпи по време на т.нар. галилейска криза, когато учението на Иисус за „живия хляб“, който слязъл от небето, предизвикало възмущение дори сред най-близките му. В Евангелието от Йоан се казва: „Тогава Иисус рече на дванадесеттях: да не искате и вие да си отидете?“ (6, 67).

Изгубил вяра в Иисус, Юда започнал да гледа на него е други очи. Когато влизал в Йерусалим, простолюдието го посрещнало с викове, че е цар на Израел, у Юда заговорил юдейският патриот. Внезапно видял в Иисус един от онези галилейски безумци, които бунтували народа и докарали толкова нещастия за страната. Тогава у него може би е проблеснала същата мисъл, която според Евангелието от Йоан признава малко по-късно първосвещеникът Каяфа. В желанието си да избегне кървавата намеса на римляните обявил, че е „по-добре един человек да умре за народа, отколкото цял народ да погине“ (11, 50).

Другата местност, която се нарича Кариот, се намира в Моабит на източния бряг на Мъртво море. Ако Юда е оттам, тогава възниква възможността той да е евреин от езически произход, възпитан в тамошната езическа атмосфера. Това би повлияло сериозно върху отношението му към Иисус. Може би е мечтал за лична кариера в месианското царство божие, което, както много други евреи, си представял като конкретно земно царство, царството на Израел. Нали някои апостоли така тълкували пророчеството на Иисус, не е изключено и Юда да е мислил така. Щом разбрал, че Иисус има пред вид нещо съвсем друго и че пасивно върви срещу смъртта, с ужас осъзнал, че неговите лични надежди са рухнали, че е измамен. В първия порив на отчаяние и гняв издал Иисус на свещениците, за да съжалява твърде късно за постъпката си и да завърши със самоубийство пропиляния си живот.

Разбира се, има много други хипотези за мотивите на предателството, тук не е възможно да цитираме всички. Като пример можем да приведем съвсем съкратено някои от по-интересните: издавайки Иисус, Юда искал по този начин да ускори настъпването на Божието царство на земята; Юда искал да се убеди, че Иисус ще успее да оцелее и по този начин да докаже, че е онзи, за когото се смята, месия според пророчествата на пророците и цар на Израел; Юда искал да спаси Иисус от разярената тълпа, която застрашавала живота му и затова предизвикал арестуването му. Смятал, че арестуването му ще го запази, и когато Иисус бил осъден на смърт, той се самоубил.

И накрая има още една теория, която прави от Юда измамен идеалист. Според нея той вярвал в настъпването на обявеното от Иисус царство Божие на земята, в което ще цари равноправие и справедливост за всички. Убедил се обаче, че Иисус не е революционер и няма да удовлетвори надеждите му, тъй като се лута в някакви неразбираеми мистични учения, които проповядват преди всичко послушание пред римските власти.

Както виждаме, в този случай не е липсвала фантазия на тълкувателите на Библията. Така например лесно можем да си представим сборник от новели, във всяка от които позицията на Юда да е отделна литературна тема. Колко привлекателна идея, особено за младите писатели!

Буйната фантазия едва не изправила на кладата на инквизицията Венсан Ферерий, приятел и изповедник на авиньонския папа Бенедикт XIII (1394–1423). Както съдим от запазените във Ватикана документи, Ферерий веднъж прочел проповед за Юда. Според неговата версия предателят искал да помоли Иисус за опрощение, обаче не могъл да си пробие път през тълпата, която го обграждала по пътя към Калвария (Голгота). И действително така станало. Той решил да се обеси, за да може, когато душата на Иисус излети на небето, душата на Юда да бъде до десницата му, сред другите благословени души (според книгата на Мария Амброзини и Мери Уилис „Тайните архиви на Ватикана“).

Юда сред благословените! Това било нечувана ерес. Върху главата на злополучния проповедник се стоварило страшното следствие на инквизицията, което можело да завърши с клада. Все пак спасил го приятелят му Бенедикт XIII, като наредил да изгорят материалите по следствието, а самото то да бъде приключено.

Съвсем противоположна е интерпретацията, която дава апокрифът под название „Арабско евангелие на детството“. Анонимният автор ни съобщава следната историйка за Юда: „Една жена имала син, овладян от нечист дух. Наричал се Юда. Колкото пъти го нападнел дяволът, той хапел всички, които се приближавали до него, а ако нямало никой до него, хапел сам ръцете си и други части от тялото си. Тогава майка му решила да го заведе при Мария. Щом лудият Юда седнал до десницата на Иисус, искал да го ухапе, защото пак дяволът се нахвърлил върху него. Не успял да направи това, само ударил Иисус по десния хълбок. Иисус започнал да плаче и тогава дяволът се превърнал в голямо куче и напуснал момчето. Това бил Юда, който предал Иисус, а страната, от която ударил Юда, е тази, която евреите проболи с копие.“

Тук трябва да се каже нещо, което може да изненада много читатели, но което, както се вижда, е вярно: че историята за Юда е просто чиста измислица. Никога не е имало никакъв Юда и като свидетел можем да привлечем Павел, човек най-добре осведомен за това. В първото си послание до коринтяните той пише между другото и за това, как е протекла Последната вечеря. И малко по-късно за това, как Иисус непосредствено след възкръсването си се явил на дванайсетте апостоли.

В описанието на вечерята няма нищо казано за Юда и неговото предателство, което е странно, като се има пред вид, че евангелистите изобразяват този инцидент твърде ярко. Павел казва само за „предаването“ на Иисус, при което това е тъкмо онова определение, което дават Матей и Марк в описанието на залавянето на Йоан Кръстител.

Вторият факт, който ни интригува, това е явяването на Иисус на дванайсетте апостоли без съобщение за това, че Юда е отпаднал. Павел се държи така, сякаш не знае нищо за неговото предателство и самоубийство. Остава още възможността по някакви причини да премълчава този въпрос, но е трудно да си представим това, щом той е бил известен в християнските общини.

Да си припомним, че посланието на Павел е по-ранен източник от евангелията и „Деяния на светите апостоли“. Тогава неволно се налага изводът, че по времето на Павел разказът за Юда изобщо не е съществувал, че това е легенда, която се е появила няколко десетки години по-късно. И можем да се досетим защо се е появила. След разрушаването на Йерусалим в елинските градове нахлул поток от еврейски бежанци. По тази причина между тях и последователите на Иисус възникнали конфликти. Те, както знаем от Новия завет, приели много остри форми и именно в такава напрегната обстановка се родил легендарният образ на Юда като олицетворение на еврейския народ и неговата отговорност за смъртта на Спасителя. Известно е, че народът като общност често изразявал надеждите си, чувствата и настроенията си в притчите. В дадения случай положението било дотолкова облекчено, че идеята и сюжетът на притчата били вече готови в Стария завет. Било достатъчно да се обърнат към съответните места в него, за да може на тяхна основа да се съчини драматично сказание за предателството, жертва на което паднал Иисус. Може би началото е било тогава, когато някой от странствуващите проповедници цитирал тези откъси, за да подчертае предателството на еврейския народ, предателство, символизирано в образа на Юда. И това, което било ораторски начин за онагледяване на някои нравствени истини, се превърнало с течение на времето във вярване на народа в реалното събитие.

Старозаветният произход на легендата за Юда е онагледен съвсем ярко в текстовете на Новия завет. Така например в „Деяния на светите апостоли“ Петър казва: „Мъже, братя! Трябваше да се изпълни написаното, що бе предрекъл Дух Светии чрез устата Давидови за Юда, водача на ония, които хванаха Иисуса“ (1, 16). Иисус в Евангелието от Йоан също заявява, че е трябвало да се изпълни казаното в Писанието и като доказателство привежда следния ред от 40-ия псалм: „който яде с мене хляб, дигна против Мене петата си“ (13, 18) — после показва Юда като предател, като му подава да яде хляб, натопен във вино.

При това не бива да ни учудва, че някои други елементи от разказа са направо заимствувани от писанията на Стария завет. Според Матей Юда, разкайвайки се за постъпката си, хвърлил в храма 30 сребърника, а свещениците купили за тези пари грънчарско поле край гробището. А ето какво е казано в книгата на пророк Захария: „И ще им кажа: ако ви е угодно, дайте Ми заплатата Ми; ако ли не — не давайте; и те ще Ми претеглят за отплата трийсет сребърника. И рече ми Господ: хвърли ги в църковната каса — висока цена, за каквато те Ме оцениха! И взех Аз трийсеттях сребърника и ги хвърлих в дома Господен за грънчаря“ (11, 12-13).