Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (1)

От автора

След като завърших „Библейски сказания“, не се колебаех на какъв път да продължа по-нататък. Бях погълнат от естествения ред на онова, което по-късно се е случило в историята. Завърших „Библейски сказания“ с кратка информация за еврейската секта на есеите, чиито документи и манастир са открити в Кумран и чиито вярвания, прилични в много отношения на вярванията на първите християни, са сякаш брънката, която свързва старата и новата епоха.

Коя е централната фигура на новата религия — Иисус от Назарет? Съществуват ли доказателства, които да потвърждават исторически съществуването му? И как е станало така, че скромният странствуващ учител, наричан от учениците си „месия“ — един от многото месии, които са се появявали в западналата и незначителна провинция на Римската империя, с течение на времето станал обект на всеобщ култ? В настоящата книга ще се помъча да отговоря на тези въпроси.

Когато се заех с написването й, знаех с каква противоречива задача се залавяме. Тематиката на „Евангелски сказания“ за много хора все още е нещо като табу, пред което трябва да замлъкне всякаква критика и любопитство. Зная, че хората с такива възгледи няма да посрещнат доброжелателно книгата ми.

Искам обаче да отбележа, че изпитвам дълбоко уважение към искрено религиозните хора. Като имам пред вид колко дълбоко лично ги интересува разказаното в книгата ми, се старая доколкото е по силите ми да не засегна чувствата им. Не зная дали съм успял, понеже принципът ми на най-предпазливо отношение може да противоречи на истинските намерения на книгата, а именно със стремежа към възможно най-пълно информиране на читателите за това, какво има да каже съвременната наука на основата на изследванията си за произхода и развитието на християнството.

Не смятам, че с тази книга ще успея да убедя хора, които са вярващи, и ще ги спечеля за каузата на научния начин на мислене по религиозните въпроси. Това са сложни психологически и социологически въпроси, които се коренят в пластовете на най-интимните вътрешни преживявания, с които всеки сам лично трябва да се справи без помощ отвън под формата на една или друга аргументация.

Все пак няколкото писма, които получих, след като излезе книгата „Библейски сказания“, са за мене поне насърчително свидетелство за това, че дори вярващи хора, ако не са предубедени, се отнасят толерантно към книги от този род.

Време е да кажа, че „Евангелски сказания“ е написана преди всичко за съвременните читатели, които уважават принципа, че най-напред трябва да знаят, за да повярват, а не обратното. Урбанизацията на обществото и индустриализирането на страната, както и свързаните с този процес преустройства в традиционната система от обществени отношения и такива на обичаи и особено революционните научни открития, които променят из основи общоприетата ни представа за света, всичко това е причина хората да узряват по-бързо интелектуално и да изработват у себе си навик за самостоятелно мислене.

Поразително явление на съвременността е това, че редиците на тези хора се множат с шеметно темпо и днес те са вече немалка част от обществото. Всички обаче не могат да се сложат под общ знаменател. Сред тях има и такива, които изпитват необходимост от рационално доказване на религиозните си съмнения и по свой път самостоятелно търсят аргументи в подходяща научна литература. Това не им се удава лесно, понеже литературата, която засяга тези проблеми, публикувана на много езици, общо взето, е по-малко достъпна за обикновения читател, при това е толкова обширна, че той лесно би се объркал в нея. Действително трябва да имаш много време и издръжливост, за да можеш да се ориентираш в морето от библиография и да вземеш от него всичко, което може да ти влезе в работа. Такива, както и други трудности ни изясняват до известна степен защо самостоятелни „търсачи“ от този род не се срещат често.

Повечето от тези хора имат по-скоро пасивна позиция по въпросите за вярата. Тя се изявява с религиозна индиферентност. Те нямат нито време, нито желание да търсят сами, затова се спират на средата на пътя и просто престават да си блъскат главата върху тези в същност отдалечени от живота проблеми. Това обаче не значи, че не поглъщат с интерес всяка информация, която случайно им попада и може да бъде нещо като научен коментар на преживяваните религиозни съмнения.

За тези хора пиша „Евангелски сказания“. Бих искал да доставя на тези читатели нещо като интелектуален справочник в техните самотни търсения и размишления. Като запазва необходимите за литературните произведения черти, книгата има задачата да съсредоточи на страниците си най-съществените елементи от изследователските постижения на археологията, а също така на религиознанието и библеистиката, обикновено пръснати в многобройни, труднодостъпни специализирани трудове.

Считам се следователно посредник между науката и читателите си, старая се да играя тази своя роля успешно в рамките на възможностите си, като давам пълна и всестранна информация, доколкото това е възможно в рамките на една книга, за онова, което съм прочел. Не крия обаче, че се чувствувам ангажиран с тези проблеми емоционално и интелектуално, затова изложението не може да бъде безстрастно и безлично. Отношението ми към религиозните въпроси е известно на читателите и е трудно от мене да се изисква да нямам определени предпочитания. Аз съм рационалист, обаче се старая да запазя чувствителността си към всичко, което е свързано е човечеството и с неговото бурно историческо развитие. Вярванията, легендите и митовете са дотолкова верни, доколкото са създали културите и цивилизацията. Показател за мъките и неволите на поколенията, те по достъпен начин са изяснявали на човека страшната тайна на битието и са успокоявали най-трайните му тревоги. Това са дълбоко човешки проблеми, които не могат да се пренебрегват в момента, когато науката разплаща сметките си с миналото.

Съвременният човек живее в бурен и бързо променящ се свят, в който преломните научни открития и произлизащите от тях нови знания за света са широко разпространени. Той не приема лесно за чиста монета онова, което в далечните изменчиви времена и обществени условия е създала фантазията на прадедите ни, търсили бягство от разочарованието на ежедневието, бягство в извънземната сфера на чудесата, легендата и надеждата за месии.

Основните теологични концепции на християнството произхождат от древната библейска космогония. От „Книгата на битието“ произлиза вярата, че ос на Вселената е земята и човекът. Този геоцентризъм и антропоцентризъм, към които църквата се придържа с всички сили, въпреки великите астрономически открития идва някъде от мрака на доисторическото минало, от скитащите семитски пастири. Техният родов строй се опира на патриархата, затова по аналогия си представяли, че целият свят се ръководи по подобие на техния племенен шейх от брадат, побелял старец — бог-Отец. Той създал по свое подобие мъжа и за да не бъде сам, го надарил с невяста. Земята, небето, слънцето, луната, звездите, морето, животните — всичко, което възникнало от нищото, било предназначено за употреба от човека.

Вселената в понятията на онези простодушни пастири била съвсем малка. В техния наивен разум не се вмествала концепцията за космическите размери, понеже тя прекрачвала сферата на всекидневния им съзнателен опит. В техните представи земята била плосък, ограден с вода остров; небето висяло над тези води толкова ниско, че ангелите влизали през прага му по обикновена стълба, а хората за малко не го докосвали с върха на Вавилонската кула, само че бог им развалил плановете, като прибягнал до хитростта да им разбърка езиците и по този начин да саботира строителството. Той се намесвал в най-интимните работи на хората: сватосвал, бъркал се в родовите раздори, порицавал, сразявал, предупреждавал и дори лично предвождал народа си в бой. Земята гъмжала от ангели и дяволи, а точно под земята се намирал пъкълът, дело на сатаната, чиято цел била да подвежда хората към грях.

Може да се смята, че днес, в епохата на триумфа на човешкия разум, архаични представи от този род не могат да намерят място в битието на хората. И все пак не е така. Просветата не се разпространява равномерно по земното кълбо и огромна част от неговото население живее още с понятията от миналото. Населението продължава да робува на многобройни суеверия и митове и само незначителна част от хората са в крак със съвременните идеи на знанието и прогреса.

Картината на света, изтъкана като килим от древните човешки поколения, напомня рисунка, излязла изпод детска ръка, и изглежда несмислена в светлината на всичко онова, което днес знаем за строежа на Вселената в резултат на изследванията на астрономията, астрофизиката, биологията и ядрената физика. В нашата галактика, наречена Млечен път, Слънчевата система е само една от милиардите други системи и при това много несъвършена, изтеглена някъде далече назад в гигантския безброй от звезди. Светлината преминава разстоянието между Луната и Земята почти за секунда и половина. Каква микроскопична скорост в сравнение с размерите на нашата галактика, която има формата на спирала с диаметър 85 000 светлинни години!

В космическото пространство са наброени около милиард такива галактики, а според теорията на английския астрофизик Е. С. Едингтън във Вселената те са повече от сто милиарда. Всички досега известни галактики навярно принадлежат към системата от звезди от по-висша степен, наречена метагалактика, а те от своя страна влизат в още по-голяма група от безброй звезди, подчинени на свои собствени закони — метаметагалактиката. Някои астрономи са достигнали до убеждението, че Вселената е затворена в себе си целокупност, чиято обиколка възлиза на 100 милиарда светлинни години, при което според една от хипотезите, поддържана от много учени, Вселената се разширява с шеметна бързина във формата на надуван балон, покрит със звезди.

Благодарение на завоеванията на науката сега ние познаваме това ужасяващо безвъздушно пространство на космоса, в което се въртят и пламтят милиарди термоядрени реактори, които възпроизвеждат гигантска енергия. Не трябва обаче да забравяме, че в същност ние живеем в свят, недостъпен за нашия разум, и че никога няма да разберем какъв е той в действителност. Най-близката спираловидна мъглявина е отдалечена от нас на повече от милион светлинни години. Това значи, че в мига, когато я погледнем от нашата земна прашинка, я виждаме такава, каквато е била милион години преди това. Никога няма да разберем дали тя е още там днес, на това място, на което е била, когато светлината се е отправила към нея.

Както виждаме, цялото това звездно зрелище е само оптичен мираж, светлинен зов от бездната на най-далечното минало. Прочутият френски писател Андре Мороа в едно свое есе казва следното: „Не смятам, че сме успели да познаем най-дълбоката тайна на природата. Струва ми се, че надеждата да се задълбочим в нея е илюзия. Разумът ни не е създаден, за да открие тази тайна, а за това да построи образ на света, потребен на човека в ограничената сфера на неговото жизнено пространство. Ние представляваме такава нищожна частица от Вселената, че би било дори нелепо да говорим за някаква голяма цялост, чието съществуване ние дори не сме в състояние да си представим. Пътуването до Луната ще бъде удивителна изява, но какво представлява то спрямо разстоянието, което ни дели от най-далечната галактика? Говори се, че Вселената има граници; но дали някъде — не можем дори да разсъдим — не могат да съществуват други вселени, толкова далече от нас, че никаква апаратура да не е в състояние да открие съществуването им?“

Пред големите открития на съвременната наука всякакви теологични претенции, основани на убеждението, че човек познава бога и неговите тайни, подлежат на сериозно оспорване и съмнение дори в очите на хората, дълбоко привързани към своята религия. Прочутият френски философ и теолог на католицизма Пиер Тейяр дьо Шарден, когото трудно бихме надъхали с атеизъм, е дал следния израз на дълбоките си вътрешни противоречия: „Кой се е осмелил наистина — макар и веднъж в живота си — да се осведоми напълно и да «преживее» Вселената, съставена от отдалечени една от друга на хиляди светлинни години галактики? Ако някой се опита да направи това, дали няма да се разклати някое от убежденията му? Тези, които се стараят да не виждат всичко онова, което ни откриват безмилостно астрономите, дали въпреки това не остават с впечатлението, че някакъв огромен облак е хвърлил сянка върху всичките им радости?“ („Избрани произведения“). Същата мисъл, само че особено оригинално и кратко, изразява протестантският теолог и професор в университета в Чикаго Йосиф Зитлер: „Нуждаем се от Христос в мащабите на съвременното съзнание. Ако съзнанието ни е насочено към галактиката, не можем да се задоволим с един Иисус, ограничен в Палестина.“

Мисля, че тези изречения говорят за дълбока криза на теорията, която днес разтърсва всички християнски вероизповедания и особено католическото. Теолозите полагат усилия да модернизират теорията си и да я приспособят към съзнанието на съвременния човек чрез нова интерпретация на догмите и основните положения на вярата, като им придават по-скоро алегорично значение. Католическият философ Жак Маритев упреква споменатия вече теолог Пиер Тейяр дьо Шарден, че се опитва да направи от света някаква еволюционна система, в която историческият Иисус става въплъщение на най-съществения принцип и крайна цел на Вселената, т.е. по-скоро символ, отколкото личност от плът и кръв.

Тези методи на алегоризиране на религиозните догми все пак не могат да удовлетворят съвременния човек, привикнал към рационално мислене. Отговор на този постоянно измъчващ го въпрос може да даде само строго научната, свободна от догматичните положения библеистика, която изследва действителния произход на християнството и писменото му наследство, съдържащо се в Новия завет, и в апокрифната литература, непризната от църковните канони. Като се освобождава от вековните пластове християнска митология, съвременният човек иска да знае истината за нейните извори и развитие не само затова, че тя е поразително интересна, но може би преди всичко затова, че неговото интелектуално самочувствие, което може да се нарече съвест на мисленето, изисква от него всичко, което върши и мисли, да има покритие в действителната, научно сверена аргументация. Цел на моята книга е да помогне на читателите в това тяхно желание, да улесни познанието им на този сложен проблем, макар и в съкратена форма. Ще бъда щастлив, ако успея да изпълня тази почетна задача на посредник между науката и читателя.